Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Аленият бряг (52)

52.

Пистолетът на Гавин излетя, когато създанието го хвана за китката. Дръпна го с все сили към себе си, като същевременно изви ръката му колкото може повече. Чу се тих пукот на сухожилия. От болка лицето на Гавин се изкриви, но той не извика. Продължаваше да гледа вторачено, все едно беше изпаднал в шок.

Констънс остана замръзнала на място. Значи това е — помисли си тя някак странно откъсната от случващото се — демонът Моракс. Въпреки всичко беше човек или най-малкото в по-голямата си част. Висок мъж с ужасно деформирано лице: издадена муцуна, щръкнали иззад жилави устни зъби, наклонено чело, което се издигаше като мохиканска грива от кокалестия чу череп. Тялото му беше жълтеникаво и покрито с мръсотия. Жълтата кожа бе осеяна с гнойни пъпки, струпеи и безброй малки белези. Очите — тъмнокафяви с оранжеви оттенъци. Тялото — мускулесто и голо, главата плешива. Вонята му изпълваше благовонната вътрешност на помещението с олтара. Опашката — тя най-вече привлече вниманието й. Беше типично животинска. Доста дълго въже от розова плът, напълно отпусната, топчестият й край, покрит с подобни на тел косми. В опашката нямаше живот — тя се влачеше след него като вял парализиран крайник.

Мъжът хвана китката на Гавин с длан, здрава като меча лапа, с дълги паякоподобни пръсти, завършващи с кафяви нокти. Беше се вторачил в него с присвити от омраза очи. За миг двамата сякаш бяха замръзнали в гротескна жива картина.

В този миг създанието издаде звук, гневно съскане, което разруши магията.

Потрепервайки, Гавин заговори със забележително присъствие на духа.

— Моракс, всичко е наред. Вече си вкъщи. Моля, пусни ме.

Демонът повтори гърленото съскане. Звучеше като слън или син, но Констънс не можа да го чуе добре.

— Причиняваш ми болка — продължи Гавин. — Пусни ме, моля.

Вместо отговор Моракс изви още ръката на Гавин. Чу се остър пукот. Сержантът ахна, но за голяма изненада на Констънс запази самообладание.

Дори да не беше чула разказа на Гавин, личеше, че между двамата нещата не са вървели гладко и сега, по един или друг начин, историята им вървеше към развръзка.

Двамата бяха съсредоточили вниманието си изцяло един върху друг и Констънс изведнъж осъзна, че пред нея се открива възможност да избяга, стига, разбира се, да подходи предпазливо. Но пътят, по който беше попаднала в помещението, сега беше препречен от двамата противници. Щеше да се наложи да навлезе по-дълбоко в тунелите.

Направи крачка назад, после още една, като внимаваше да не изпуска двамата от очи.

— Моракс — заговори отново Гавин, — сега аз съм водач на сборището, което означава, че до известна степен с теб сме партньори. Онова, което ти беше причинено през годините, не е хубаво и…

С неочакван рев създанието дръпна ръката на Гавин и я изтръгна с едно въртеливо движение, все едно късаше пуешко бутче. От назъбеното място на разкъсването шурна кръв. Гавин с писък залитна назад, като трескаво се опитваше да спре кръвоизлива. Сега очите му бяха широко разтворени от ужас. Демонът отново изрева.

Констънс закрачи бавно и спокойно покрай задната стена на помещението. Двамата бяха толкова съсредоточени един върху друг, че напълно я бяха забравили. Онова, което щеше да се случи на сержанта, не беше хубаво и тя нямаше никакво желание да го види. Създанието се беше надуло като жаба от нажежена до бяло омраза.

— Моля — каза Гавин с пресекващ глас. — Ние те уважаваме, ти си много важен за нас… Много, много съжалявам за случилото се. Сега, когато аз съм водач, всичко ще бъде различно. — Той протегна здравата си ръка в умолителен жест.

Разгневен от речта му, Моракс отново нададе нечленоразделен рев, хвана другата му китка и я изви немилостиво. Този път Гавин рухна, нададе остър писък и падна на колене. Това беше последното, което Констънс видя от него, защото зави зад ъгъла и потъна в мрака на централния коридор и по-дълбоките тунели след него.