Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Аленият бряг (50)

50.

Брадли Гавин стоеше под арката с блъскащо в гърдите му сърце.

Беше дълбоко шокиран и изненадан да намери Констънс Грийн тук — мястото, където най-малко беше очаквал. Носеше тежка, дълга, старомодна рокля. Косата й беше мокра, а роклята — подгизнала. Той положи голямо усилие да потисне удивлението си, да си събере мислите и да излъчва спокойствие и увереност, че владее положението. Докато шокът му се разсейваше, започна да изпитва нарастващо чувство, че… какво? Че съдбата има пръст в случилото се. Усещането, че вселената му е дала тази възможност и сега той трябва да се възползва от нея.

Той направи крачка напред.

— Госпожице Грийн, Констънс, какво правите тук?

— Бих могла да ви попитам същото — отговори тя с нисък глас. — Какво е това място? И кои са тези жени? — В едната си ръка държеше фенерчето, а в другата страшна на вид кама. Беше впечатлен, дори може да се каже вдъхновен от нейното хладнокръвие.

— Добър въпрос — Гавин протегна ръка, — но това не е най-приятното място за дълги обяснения. Може ли да ви покажа нещо?

Той й предложи ръката си, но тя не я пое. Без да се смути, Гавин се обърна и закрачи обратно към централния коридор, насочвайки се към стената в края, която го запушваше. С трепет в гърдите усещаше, че Констънс наистина го следва. Той спря пред стената в задния край, натисна три стърчащи навън тухли, плъзна тайната врата да се отвори широко и я застопори да не се затваря. Със запалка в ръка, бързо обиколи помещението, като палеше свещите във всеки от канделабрите, които стояха в четирите ъгли.

След това се обърна с усмивка, за да застане с лице към Констънс.

Тя не побягна. Не изпадна в истерия, нито получи гневен припадък. Просто стоеше и гледаше.

Макар да беше идвал тук стотици пъти, знаеше, че гледката е впечатляваща. В центъра се издигаше олтарът — древен къс гранит, датиращ от XI век. Около него висеше тънка завеса, която го скриваше. Този изработен във Франция олтар беше пренесен в Англия и оттам по море докаран тайно тук и сменил много места, преди да попадне в Олдъм. Страните му бяха покрити с римски гравюри на дявола, полирани от хилядагодишна употреба. От едната страна стоеше фантастично гравирана маса, наполовина по-къса от олтара. На плота бяха подредени голяма сребърна чаша, сложена върху ленена кърпа, а до нея скалпел, скарификатор и други инструменти за пускане на кръв.

Трепкащите пламъци на свещите осветяваха покритите със стенописи сводове на петоъгълното помещение. Те също изобразяваха дяволи, гаргойли^[1] и уробороси^[2], безопашати макаци, мъже и жени, лудуващи в нещо като рай на греховете: сцена като у Йеронимус Бош. Стените бяха покрити с дебели гоблени, украсени с изображения на цветя, горски пейзажи и еднорози. Те също бяха от римско време. Колоните, които подпираха сводестия таван, бяха покрити с алхимически символи. На тавана бяха закачени десетки фини конструкции, направени от издялани кости, свързани заедно, които напомняха животни, птици и зверове. Дори в спокойния въздух те все пак успяваха безкрайно да се въртят и люшкат, все едно бяха живи и развълнувани, хвърляйки ъгловати сенки на непряката светлина от свещите. Древни пейки, лъскави от употреба, стояха на стегнати редици, подредени покрай петоъгълните стени на помещението. Подът беше дебело покрит с персийски килими, някои на по триста години.

Гавин наблюдаваше внимателно Констънс. Както се беше надявал, тя спокойно попиваше всичко с тези дълбоки виолетови очи, без истерия или смущение. Почувства прилив на увереност, че случващото се тук е донякъде предопределено. Наистина беше забележителна жена.

Той се усмихна.

— Добре дошли.

— Добре дошла за какво?

— Преди да навляза в подробности, мога ли да попитам как попаднахте тук?

Тя не отговори.

— Нека предположа: тук сте, защото сте разбрала, че изоставената вещерска колония не е изчезнала, а се е преместила на това място. И сте дошла да проверите. Прав ли съм?

Тя не реагира. Боже, колко трудно беше да прочетеш нещо по лицето й или в тези странно спокойни, но горещи очи.

— И така стигнахте до всичко това. — Той разтвори ръце. — Сигурно е много объркващо.

Тя пак не каза нищо.

— Как да започна? — Той се изсмя нервно. Това момиче го караше да се чувства отново като юноша. — Не зная как точно го направихте, но идването ви тук е… знак.

— Знак за какво?

Той гледаше нейното красиво и странно безстрастно лице. Усети, че тази жена е дори по-дълбока от неговите предположения. Толкова по-добре.

— Констънс, това е нашето молитвено помещение.

— Нашето помещение?

— Да, нашето. А това е нашият олтар.

— Мога ли да попитам каква е религията?

— Разбира се. Ние изповядваме най-старата оцеляла на света религия. Истинската религия. Както правилно сте предположила, ние сме вещери. — Той внимателно се взря в лицето й, но не можа да разгадае изражението, което за кратко се изписа по него. — Истински вещери. Нашето богослужение е на повече от двайсет хиляди години.

— А жените, които измъчвате?

— Не, никакво измъчване. Нищо подобно. Констънс, моля ви, дайте ми възможност да обясня, преди да съдите. Сигурно осъзнавате, че идването ни тук — моето и вашето — по едно и също време не е случайност. Нито е случайност, че Керъл не успя да ви отрови с нейния чай. Тя е ревнива жена, но нека не се отклоняваме от темата.

Констънс не отговори.

— От самото начало видях, че вие сте от онези изключителни хора, за които споменахте в странноприемницата. Спомняте ли си този разговор?

— Много добре.

— Още тогава разбрах, че може да бъдете една от нас. От двеста години не сме приемали нов член в нашето семейство. За да разбере кои сме, човекът трябва да е много специален. Вие сте такъв човек. У вас има бунт, копнеж за свобода. Виждам желанието ви да живеете по свои собствени правила.

— Наистина.

Гавин беше удивен, колко лесно беше, колко естествено се усещаше.

— Освен това у вас има и мрак.

— Мрак?

Това беше повече от окуражително.

— Да, но добър мрак. Този мрак, който носи светлина.

— Кой сте вие?

— Аз съм вещер. Родителите ми бяха вещери, баба и дядо и още половин дузина поколения в Ексмут, а преди това Олдъм, колонията Нов Салем в тресавищата, Британските острови и така нататък до зората на времето. Бях роден в тази традиция също толкова естествено, колкото християните в своята вяра. На външния човек нашите практики може да се сторят малко обезпокоителни, но такава ще се стори и църковната служба на онзи, който не знае нищо за християнството. Бързам да добавя, че ние не сме против християнството. Ние вярваме в „живей и остави другите да живеят“. Не сме жестоки хора. Например никога не бихме участвали в това ужасно масово убийство на жени и деца от онзи кораб. То е извършено от така наречени християни.

Гавин замълча, докато я гледаше с любопитство, опитвайки се да прочете мислите й.

— Погледнете красотата на това помещение, древните предмети тук, усещането за история и предназначение. Да, коридорите, които водят насам са отблъскващи — кръвта, миризмата и останалото. Обаче, Констънс, трябва да знаете, че церемонията по времето на нашия Шабат е лишена от евфемизми — включва истинска кръв, истинска плът и истинско жертвоприношение. И ако мога да добавя… истинска чувственост.

Лицето й отново не разкри нищо от онова, което си мисли.

Гавин се протегна да я хване за ръката и тя му позволи. Дланта й беше студена и влажна, но въпреки това той я стисна.

— Не искам да ви налагам нашите вярвания, но въпреки това нека ви разкажа малко за нашата история и произход. Сигурен съм обаче, че вече знаете голяма част от нея. Защото поискал свобода, Луцифер и неговите последователи били прогонени от небето. Но не в ада, озовали се тук, на земята. Ние сме Maleficarum — техните духовни наследници. Луцифер, ангелът бунтовник, ни дава свободата да бъдем и правим каквото си искаме.

— И вие искате да приема тази вяра?

Гавин се засмя и изчерви.

— Не се оказахте тук в тази от всички възможни вечери случайно. Вие и аз бяхме доведени тук от сили, по-големи от нас самите. Сили, които бихме пренебрегнали на наш риск.

— Какви сили?

— По-рано тази вечер двама членове на нашата общност трябваше да извършат рядко и крайно важно жертвоприношение. Но нещата не се развиха по план.

— Какво жертвоприношение по-точно?

— Ние обожествяваме Луцифер, но отглеждаме смъртен дявол като средоточие на нашето боготворене. Той е отчасти демон и отчасти човек. Казва се Моракс и живя тук, в тези тунели, дълги години. Той е символ, духовен портал… медиум, който ни помага да общуваме с невидимия свят. Но сега сме в трудно положение. Вашият приятел откри древното ни селище и го оскверни, отнасяйки важни артефакти. Това беше шок за нашите Daemonium, нашите защитници. Освен това Керъл ми каза, че вие сте разбрали, че колонията на вещиците не е измряла, както всички смятат, а се е преместила на юг. Фактически тук. В резултат нашата общност изпадна в най-голямата си криза от 1692 година насам. Потайността е единственият начин да оцелеем. Винаги сме поддържали идеята, че вещиците, истинските вещици, избягали от Салем, са измрели преди векове. Но след всичко, което се случи наскоро в Ексмут — убийствата и последвалото внимание — нашето сборище се оказа изложено на опасността да бъде разкрито. Нещо повече — богохулното използване на Тайбанеските надписи от братята Дънуди в опит да прикрият престъпната си фамилна история, ядоса Daemonium. И бяхме принудени да направим онова, което сме правили само няколко пъти в миналото — да принесем в жертва нашия жив демон, за да умиротворим силите на мрака. Последния път, когато принесохме в жертва нашия демон, беше по времето на урагана през 1938. В резултат бяхме спасени от несъмнено унищожение. Затова точно вчера водачите на сборището решиха да принесем в жертва нашия демон, Моракс, на Луцифер, за да спечелим неговото застъпничество и да опазим нашия култ в тайна. Трябваше да се случи рано тази вечер, в първия ден от пълнолунието.

— И не мина по план?

— Все още не. Демонът избяга, преди ритуалът да бъде завършен. Въпреки това трябва да бъде изпълнен. Затова съм тук — да свърша работата, която моите братя не успяха. Сега Моракс е в Ексмут, за пръв път в живота си свободен, и задоволява жаждата си за кръв. Щом обаче я утоли, ще се върне тук. Това е единственият дом, който има. Когато дойде, аз ще бъда готов.

— А след като го принесете в жертва?

— Луцифер действа по тайнствени начини. Ще бъдем защитени, макар да не знам как. След това ще отгледаме друг демон от същата генетична линия. — Той кимна към арката. — Тези двете, майка и дъщеря, са всъщност нашите утроби. Те носят гена, който дойде при нас с китоловци от Южния Пасифик през осемнайсети век, когато семейство от далечен остров се присъедини към нашата общност. Сред тези островитяни беше обичаен определен дефект — някои се раждаха с опашка. Истински опашки, Констънс, не някакви рудиментарни израстъци, а опашки с напълно оформени прешлени — продължение на опашната кост. Когато моите предци видели една от жените от това семейство да ражда такова създание — вероятно можете да си представите тяхното вълнение. Това бил прероденият Моракс — Моракс от плът и кръв точно както е описан в древните текстове, дар за нас от Луцифер, и веднага се превърнал в централна част от нашите богослужебни церемонии. Така е и с неговите наследници до ден-днешен. — Той кимна отново към арката. — Майката износи сегашния Моракс, а дъщерята ще износи следващия.

— Това е много поучително.

Той грейна срещу нея.

— Да, Констънс, дълбока и силна философия, която не може да бъде разбрана веднага. Трябва да живееш в нея и да я дишаш, както сме правили през всички тези хилядолетия. Никому не пречим. Веднъж месечно освещаваме олтара с кръвта на Моракс, която редовно му пускаме. Истинската кръв е особено важна за нашия ритуал. Иначе живеем живота си по най-обикновен начин, подобно на всички останали. Молим се, искаме помощ и общуваме с невидимите Daemonium — различните чинове от демони и дяволи, равностойни на християнските светци. Не забъркваме в гърнета очи на тритони и не забиваме игли в кукли. Нашата философия е либерална. Бих добавил, че в нашата група мъжете и жените са напълно равноправни.

— И вие искате да се присъединя към вас.

— Да. Но не само това. Керъл Хинтъруасър и Марк Лили, нашите досегашни водачи, загинаха от ръката на демона, което ме издига за водач на общността. Имам нужда от партньор. Искам вие да сте този партньор.

По лицето й не можеше да разбере какво мисли. Направи крачка към нея.

— Усещам у вас не само дълбоко разбиране, но и пламенна чувственост, нагорещена до бяло, но въпреки това прекрасно контролирана.

Констънс продължаваше да го гледа, без да помръдва и без да издава какво мисли. Никога не беше срещал човек с такова самообладание. Това само засили усещането му, че тя е предопределена да се присъедини към него.

Впусна се в обяснения:

— Чувственото удоволствие е самата същност на нашата религия. Така празнуваме дара на живота, чрез нашата физическа същност, нашата плът и кръв, нашите органи за удоволствие. Луцифер иска от нас така да го боготворим: като ознаменуваме сексуалните удоволствия на тялото.

— С други думи — обади се Констънс, — вие боготворите изливането на семе.

— Наричаме го сексуално проповядване.

— Публично?

— Както при всяко боготворене, ние празнуваме заедно. Да празнуваш сексуалната проповед пред останалите, увеличава възбудата и удоволствието. Отбелязваме ритуала на Шабат тук, в това помещение и на този олтар.

— Значи се съвкупявате на олтара пред цяла тълпа?

— Грубо казано — да. Двама избраници, неженени, които преди това не са били заедно, преживяват своето първо, ново сексуално удоволствие заедно на олтара, осветен с кръвта на Моракс. Смея да ви уверя, че това ще бъде сексуално преживяване, каквото не сте имали в живота си.

— Несравнимо с нищо, което вече съм преживяла? — попита Констънс.

— За мен ще бъде чест да ви посветя във вярата.

— На мига?

— Не го бях планирал така. Обикновено се прави пред групата. Но в момента се намираме в извънредно положение и силите уредиха двамата с вас да се срещнем тук тази вечер. Така че — да. А всеки, който желае да се присъедини към нас — актът е задължителен.

— Ами ако не искам?

Гавин се изненада от този отговор. Тя бе изслушала разказа му и очевидно беше благоразположена към онова, което й казва…

— Вижте, защо да му мислим? Вие ще се присъедините към нас. Знам го.

— Ще се присъединя към вас?

Той усети у него да трепва загриженост, дори паника. Зачуди се какво да каже, как да доведе докрай неизбежното.

— Защо да не се присъедините към нас? Вие сте съвършена. Вие сте всичко, което търсим. Не се съмнявам, че ще бъдете страхотен водач.

— А ако не бъда?

— Констънс, моля ви, обмислете внимателно моето предложение, защото това е вашата първа, единствена и последна възможност. Зная, че носите в кръвта си този див копнеж за свобода. Заедно ще освободим този копнеж и това ще бъде прекрасно.

— Прекрасно?

Думата, натежала от сарказъм, увисна във въздуха. Гавин започна да усеща съкрушително разочарование, смесено с гняв. Може би тя щеше да каже „не“, смазвайки всичките му надежди, въпреки онова, което сподели с нея, въпреки многото знаци за тяхната съвместимост, които беше видял. Той сложи ръка върху ръкохватката на пистолета. Не можеше да й позволи да излезе оттук. Това щеше да бъде краят на всичко.

— Констънс, помислете си много внимателно.

Сега видя, че нейният очевиден интерес не беше приемане. Спокойствието й не беше знак на примирение, а въпросите й само бяха измъкнали от него информация, която би могла да се използва срещу тях.

— О, Констънс, о, Констънс, моля, не правете това.

Мълчание. Тъй да бъде. Гавин знаеше, че тази жена може да бъде непоколебим приятел, но и непримирим враг. Почувства се излъган. Едно от нещата, които научи като малък, беше, че трябва да нанесеш удара първи. И да го направиш рано, още преди твоят противник да е осъзнал, че се очертава бой.

Затова нанесе първия удар. Хвърли се напред, изби камата от ръката й, изви я назад около врата й и опря пистолета в ухото й. Избута я до най-близката стена, притисна я в нея и й сложи белезници.

Свърши всичко това за миг. Напълно я беше изненадал. Пусна я и отстъпи назад с насочен пистолет.

— Няма нужда да е по този начин — каза той.

Тя му отвърна с втренчен поглед и той беше искрено изненадан от онова, което видя в очите й.

— Съжалявам, че се наложи да направя това, но сега наистина трябва да чуя вашето решение.

Мълчание. Констънс продължаваше да го пронизва със зли очи.

Той помаха с пистолета.

— Това е моментът на истината.

Вместо отговор тя коленичи и със заключените в белезници ръце вдигна камата, която бе избил от ръката й. Чу се остър звън, когато извади острието от канията.

Изненадан, за всеки случай Гавин направи няколко крачки назад, питайки се дали тя знае как да я хвърли. После обаче се сети, че китките й все още са в белезници, освен това боравеше несръчно с оръжието.

— Какво точно мислите да правите с камата? — попита той.

Тя вдигна ръце и опря върха на острието в собственото си гърло, малко над югуларната вена.

— Ще ви лиша от удоволствието да ме изнасилите и убиете.

Докато говореше, натисна острието срещу кожата. След като тя поддаде малко, то проникна в плътта и от прореза започна да се стича кърваво ручейче.

Гавин беше разтърсен и въпреки случилото се преди малко изпита възхищение. Тя наистина беше забележителна жена. Мили боже, каква чудесна партньорка можеше да излезе от нея. Почувства трепкане в слабините си. Но в същото време осъзна, че тя никога няма да се присъедини към тях. Възбудата му се смеси с ужасното усещане за провал.

Майната му. Беше й предложил възможност, каквато човек получава веднъж в живота, но тя я отхвърли.

Видя я как вкара още малко острието в шията си. Ясно беше, че това не е блъф — беше готова да се убие, за да не му се подчини. Щеше да се убие. Удивлението му от отказа й да бъдат заедно отстъпи на възбуда от съвсем различен вид.

— Продължавай — подвикна й Гавин, останал без дъх от нетърпение.

Гледаше, докато тя се подготвя психически. Ножът проникна по-дълбоко. Беше омаян — не беше виждал нещо по-еротично в своя живот. Да я гледа как забива ножа в тази нежна бяла шия, да вижда рубинената кръв да се стича по бледата й кожа — почувства как тялото му се разтърсва от могъща тръпка.

В този миг погледът й се промени едва забележимо. Тя спря.

— Не спирай — нареди той с дрезгав глас. Кръвта блъскаше нетърпеливо в ушите му. — Направи го! Сега го направи!

В този момент острието излезе от разреза. Кръвта продължаваше да тече, но раната беше повърхностна.

У него се надигнаха разочарование и гняв и той вдигна пистолета.

— Бях сигурен, че си смела — каза той, — но съм се лъгал.

Очите на Констънс, които до този момент бяха приковани в неговите, сега се стрелнаха встрани. Изведнъж той осъзна с уплаха, че все пак беше успяла да отклони фатално вниманието му. Обърна се рязко точно навреме, за да види как създанието с кучешко лице се хвърля към него, и почувства как ръка с тъпи нокти стиска неговата в желязна хватка.