Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Аленият бряг (5)

5.

Полицейският участък в Ексмут се намираше в старомодна тухлена сграда в другия край на града.

— Моля ви, паркирайте точно в очертанията на мястото — помоли Констънс младия мъж, когото беше взела да прекара колата през града. Докато стоеше там и се чудеше какво да каже, го забеляза, че зяпа автомобила, и му предложи да го покара. Едва когато се качи, усети, че той мирише на риба.

Младежът вкара колата в очертанията на мястото за паркиране и дръпна ръчната спирачка.

— Майчице — възкликна той, — направо не мога да повярвам. Какво пътуване! Откъде имаш тази кола?

— Не е моя. Много ти благодаря за кавалерството. Сега можеш да си вървиш.

Мъжът се поколеба и тя изпита чувството, че в момента за пръв път я вижда истински, докато очите му се плъзгаха по тялото й. Беше от типа мускулести рибари с венчална ръка на лявата ръка.

— Кажи, свободна ли си по-късно?

— Нито аз съм, нито ти — отговори тя, докато измъкваше ключовете от ръката му. После слезе от колата и закрачи към полицейския участък, зарязвайки на паркинга мъжа, който остана загледан след нея.

Влезе в изненадващо чиста приемна, украсена с рамкираните снимки на губернатора и неговия заместник. В ъгъла имаше американско знаме, поръбено със златист ширит, до стена с дървена ламперия, върху която бяха закачени почетни значки и похвални грамоти. Слаба жена седеше зад бюрото, отговаряше на телефонните обаждания и се опитваше да изглежда много заета. През отворената врата зад гърба й Констънс чу телевизор, включен на някакъв мач.

— Мога ли да ви помогна? — попита жената зад бюрото.

— Дойдох — как се казваше — да платя гаранция за господин Пендъргаст.

Госпожата я изгледа любопитно.

— В момента го обработват. Моля, седнете. Бихте ли ми казали името си?

— Констънс Грийн — отговори тя и седна, след като приглади дългата си рокля.

От помещението отзад излезе млад полицай, спря и вторачи очи в нея. Констънс отвърна на погледа. Градът ли беше малко странен, или тя? Беше чернокос, с вид на италианец и замислено изражение. Мъжът сякаш се изчерви под погледа й, обърна се, даде на рецепционистката лист, поговори за кратко с нея, след това се обърна към Констънс.

— За господин Пендъргаст ли сте дошли?

— Да.

Мъжът се поколеба леко.

— Може да отнеме няколко часа.

Защо, по дяволите, още не си беше извадил документите?

— Ще изчакам.

Полицаят си тръгна. Тя откри, че жената зад бюрото също я гледа с любопитство. Изглежда гореше от желание да говори и Констънс, която при други обстоятелства щеше да се затвори като мида, се сети, че от нея се очаква да разследва, а това можеше да се окаже добра възможност. Тя отправи на жената усмивка, надявайки се, че е подканваща.

— Откъде сте? — попита рецепционистката.

— Ню Йорк.

— Не знаех, че в Ню Йорк има амиши^[1].

Констънс се ококори към нея.

— Не сме амиши.

— О, просто предположих заради черния костюм на господина и вашата дълга рокля… — Гласът й заглъхна. — Дано не съм ви обидила.

— Ни най-малко. — Констънс се вгледа по-внимателно в жената. Изглеждаше на около петдесетина години. Възбуденото й изражение подсказваше скучно ежедневие и копнеж за клюкарстване. Пред нея стоеше човек, който знаеше всичко, случващо се в града.

— Просто сме старомодни — обясни тя с друга насилена усмивка.

— На почивка ли сте?

— Не, разследваме обира във винарската изба на Пърсивал Лейк.

Последва известно мълчание.

— Значи мъжът в черния костюм е частен детектив?

— Нещо такова. Аз съм неговата асистентка.

Жената започна да нервничи.

— Чудесно — каза тя и взе да мести някакви папки по бюрото, изведнъж много заета.

Може би Констънс беше избързала с обяснението защо са дошли в града. Щеше да опита друг подход.

— Откога работите тук? — попита тя.

— Двайсет и шест години.

— Харесва ли ви?

— Градчето е хубаво, хората — дружелюбни.

— Престъпността голяма ли е?

— О, не. Почти няма престъпления. Последното убийство, което се случи тук, беше през 1978 година.

— А други престъпления?

— Обичайните. Повечето дело на деца. Вандализъм, кражби от магазини, пиене на алкохол от непълнолетни. Такива работи.

— Значи случилото се е необичайно? Да арестуваш някого за нарушаване на обществения ред и скитничество?

Нервната ръка на жената оправи прическата й.

— Не мога да кажа. Извинете, но трябва да си гледам работата. — Тя отново заби поглед в папките на бюрото.

Констънс почувства огорчение. Как успяваше Пендъргаст да го прави? Трябваше да обърне повече внимание на неговите методи.

В късния следобед младият полицай излезе отново от задните помещения и даде няколко листа на рецепционистката.

— Госпожице Грийн? — повика я жената.

Тя се изправи.

— Гаранцията е определена на петстотин долара.

Докато Констънс пишеше чека, жената й обясни условията и плъзна книжата към нея. Тя ги подписа.

— Няма да отнеме още дълго — обеща тя.

Така се оказа, защото пет минути по-късно Пендъргаст се появи на вратата в изненадващо добро настроение. Торбичката с хавайските ризи беше изчезнала.

— Отлично, повече от отлично — каза той. — Хайде да си вървим.

Докато крачеха към колата, Констънс запази мълчание.

— Как докара колата дотук? — попита Пендъргаст, когато я видя пред участъка.

Тя му обясни.

Той се намръщи.

— Бих искал да помниш, че в този малък град се крият опасни хора.

— Повярвай ми, този младеж не беше от тях.

Когато се качиха в поршето, Констънс усети как раздразнението й нараства. Той протегна шепа за ключовете, но тя не помръдна.

— Алойшъс?

— Да?

— Какво, за бога, си мислиш, че правиш?

— Какво имаш предвид?

— Преднамерено предизвика началника и те арестуваха. Преди няколко часа. И предполагам, не си му казал, че си от ФБР?

— Не.

— И как очакваш това да помогне на нашето разследване?

Пендъргаст отпусна ръка на рамото й.

— Между другото, искам да те похваля за твоята сдържаност към началника. Крайно неприятен човек. А сега на въпроса ти: това ще помогне непосредствено на нашето разследване.

— Би ли си направил труда да обясниш?

— Не, но ти обещавам, че всичко ще разбереш.

— Твоите гатанки ще ме подлудят.

— Бъди търпелива! А сега може ли да се върнем в странноприемницата? Имам среща с Пърсивал Лейк. Искаш ли да дойдеш с нас да вечеряме? Сигурно си умряла от глад.

— Благодаря, ще вечерям в стаята си.

— Както желаеш. Да се надяваме, че вечерята няма да е толкова разочароваща, колкото днешната закуска.

Движеха се по тясна алея между стари новоанглийски каменни зидове. После дърветата пред тях се разстъпиха и се показа странноприемницата „Капитан Хъл“ — голяма, криволичеща викторианска къща на морски капитан, покрита със сиви дървени керемиди и с бели первази. Издигаше се насред широка ливада, заобиколена с гъсти розови храсти от сорт „Каролина“, натежали от цветове. Широка веранда с бели колони обикаляше сградата. На нея стояха дузина люлеещи столове, които гледаха към морето и Ексмутския фар около километър надолу по брега. На постлания със строшени мидени черупки паркинг имаше няколко автомобила. Констънс беше определила стаята, в която се настани снощи, за приятно старомодна.

— Кога ще бъде делото? — попита тя. — Мисля, че в такива малки градове държат на бързото правораздаване.

— Няма да има процес. — Пендъргаст я погледна, буквално попивайки нейното изражение. — Констънс, не се опитвам преднамерено да те дразня. Просто за обучението ти в моите методи ще бъде по-добре, ако наблюдаваш естественото развитие на нещата. Няма ли да слизаме? — Той сложи ръка върху каросерията на купето и се прехвърли навън, после отвори вратата за нея.