Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Аленият бряг (45)

45.

Гавин седеше в задната стая на полицейския участък мрачно вторачен в шахматната дъска. Началникът отново печелеше и да го бие на шах човек, който интелектуално беше много по-долу от него, ужасно го огорчаваше. Как успяваше да го направи? Вероятно беше прочел някоя книга и научил няколко евтини номера като онези типове, които играеха за пари скоростен шах в Бостънския обществен парк.

Най-накрая изигра хода си.

— Царица — обяви началникът, а дебелите му пръсти преместиха една пешка напред в последния ред.

Със зле прикривано раздразнение Гавин премести още една фигура. Сигурно щеше да изгуби и нея.

Онова, което влошаваше нещата, беше, че началникът, в най-добрия случай нетърпим, се бе надул като жаба след триумфа онзи следобед, когато, меко казано, си приписа цялата заслуга за разкриването на престъплението. Въпреки че Пендъргаст и Констънс Грийн бяха свършили цялата работа. Гавин така и не разбра защо Пендъргаст стоеше настрана по време на пресконференцията и остави началника да монополизира светлината на прожекторите. Е, поне случаят свърши, утеши се той. Не можеше да изтрие от паметта си двата трупа, върху които бяха скверно изрязани Тайбанеските символи. Беше голямо облекчение да научи, че това е дело на онези тъпанари, братята Дънуди, за да отклонят подозренията от своите криминални простотии. Тези символи бяха просто зелен хайвер. Не бяха набъркани нито вещици, нито магьосничество. Дори беше смешно човек да си го помисли.

— Твой ред е — подкани го Мърдок.

Началникът беше преместил царя си в непревземаема позиция и Гавин видя, че ще изгуби още две пешки, а с тях и играта. Нищо не можеше да направи. Премести пешката, а Мърдок повали фигурата му с излишна сила. Проклет глупак!

— Предавам се — бързо каза Гавин.

— Хайде сега, не се отказвай толкова рано — едва не проплака Мърдок. — Още можеш да спечелиш.

Докато Гавин клатеше глава, чу неочакван трясък в приемната входната врата се беше отворила докрай. После се чу задавен вик за помощ.

Гавин и началникът скочиха на крака, дъската и фигурите се разлетяха наоколо. На прага стоеше Роуз Буфъм — Гавин веднага я позна — подгизнала до кости, мокрите дрехи очертаващи едрата й фигура, дългата сива коса полепнала по главата. Очите й бяха широко ококорени от ужас.

— Боже, помогни! — изпищя сподавено тя. — Помогнете ми! — И залитна към Гавин.

— Какво има? — Гавин я подхвана от едната страна, а началникът от другата. Жената трепереше силно. — Ранена ли сте?

— Мили боже, мили боже! — изплака тя.

Помогнаха й да седне на един от столовете. Гавин се втурна да й донесе чаша кафе.

— Обади се на деветстотин и единайсет и извикай линейка — нареди началникът. — Има кръв.

Буфъм се стовари на стола, олюлявайки се, а очите й се въртяха в орбитите. Гавин остави чашата с кафето и откачи радиостанцията си. Бързо се свърза с диспечера в Нюбърипорт и повика 911. През това време началникът бършеше лицето на Буфъм с хартиена кърпичка, попивайки тук-там влагата.

— Къде сте ранена?

Жената изпъшка.

— Кръвта не е моя.

— Чудесно — кимна началникът. — Пийнете глътка кафе и ни разкажете какво става.

Буфъм не обърна внимание на кафето и отново изстена.

— Чудовището!

— Чудовището? — повтори началникът с недоверие.

— Няма да спре с убийствата. — После нещо й хрумна и тя извика: — О, божичко, заключете вратата!

— Не заключваме вратата на участъка — отговори началникът.

— Тогава да се скрием в някоя килия. То идва.

— Кой идва?

— Демон от ада, който разкъсва хората на парчета.

Гавин, който слушаше този разговор, почувства как изведнъж студени тръпки пропълзяха по гърба му. Чудовището! Не, това е невъзможно.

— Разкъсва хората на парчета и… — След тези думи жената се сгъна на две и с гъргорене повърна вечерята си на пода. Началникът отскочи назад с отвратено изражение.

— Роуз, повикали сме линейка. Ти само се дръж! — После погледна към Гавин. — Какво да правим?

Гавин се вторачи в него. Нямаше съмнения в искреността на жената. Роуз Буфъм имаше въображение колкото дъска, на ограда. Не беше от хората, на които им се привиждат разни неща. Началникът също го знаеше. Неверието бързо изчезваше от лицето му.

— Ще си сложим кобурите и ще излезем да видим какво става — отговори Гавин.

— Не ме оставяйте! — изпищя Роуз.

— Да излезем навън? — повтори несигурно началникът. — Ние двамата?

— Налага се да разберем какво става. — Гавин трябваше да види. Това не можеше да е истина…

— Тогава ме сложете в килия! — изпищя Роуз. — И заключете вратата!

— Ако това ще те успокои… — началникът я съпроводи до съседната килия, заключи я вътре и й подаде ключовете. После се обърна. Добре, хайде да видим какво става.

Гавин взе своя „Глок“ и си сложи колана с кобура.

— Провери фенерчето — нареди началникът.

Гавин провери голямото фенерче, което висеше на колана му. Последва началника навън в мрака и погледна надолу по главната улица. В сумрачната светлина, която идваше от къщите, видя две неясни форми, проснати на улицата.

Трупове. Значи беше вярно. Почувства, че му се завива свят, и от това му се догади. В този момент чу сред рева на бурята слаб писък, който идваше от по-надолу по улицата. Внезапно блесна прозорец, пердето пламна, стъклата се пръснаха. Виковете, които идваха отвътре, изведнъж се усилиха, но бяха рязко прекъснати от шумно гъргорене.

— О, Исусе Христе! — възкликна началникът, който гледаше натам.

В този момент от горящата къща изскочи фигура, която се очерта на фона на пламъците: високо, бледо, жилаво същество с масивна, надвиснала горна челюст и… опашка!