Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Аленият бряг (43)

43.

— Казах ти, че свещите са свършили! — почти изкрещя Марк Лили, за да надвика трясъка на откачилия се капак на прозорец, докато отваряше и затваряше шумно чекмеджетата. — Преди две седмици при последното спиране на тока ти казах, че имаме нужда от свещи.

— Вероятно си си останал само с желанието — отговори Сара. — А какво ще кажеш за капаците, които от една година ти казвам да оправиш?

Сякаш за да подкрепи атаката й, капакът изтрака отново. Той извади фенерче от чекмеджето и започна да ругае.

— Какво му е? — попита Сара.

Марк го светна и насочи лъча към лицето й.

— Фенерчето не може да освети стаята.

Престани да ми светиш в очите.

— Просто ти показвам. Това май е петдесетото спиране на тока тази година. Човек би си помислил: кой, ако не ти, може да има цял склад със свещи?

— Никой не ти пречи да купиш свещи, когато си в града, а ти си всеки ден там.

— Смятах, че ти ще се погрижиш за това. Нали съществува нещо, което наричаме разделение на труда.

— Никога не е ставало дума, че свещите са свършили.

— Казах ти, но си забравила. — Той се хвърли възмутен на дивана. Ето това беше скапаният им живот — караха се всеки божи ден за някакви глупости. Запита се какво ли беше видял в тази жена? Нямаха деца. Можеха още сега да сложат край. Обаче имаше усложнения, финансови обвързаности…

Силен порив на вятъра блъсна капака отново и прозорците изтракаха в касите си. Капакът отново се блъсна, този път сякаш по-силно, и се чу дрънчене на счупено стъкло. Вятърът нахлу с вой, последван от дъжда, който носеше със себе си, и събори снимката в рамка, която стоеше на перваза.

— Ето! — изкряка Сара победоносно. — Видя ли какво стана?

Последва още един пристъп на вятъра, дъждовни капки се посипаха по масата едновременно с животинския рев, който се чу отвън.

— Какво беше това? — попита Марк.

Сара не отговори, оставайки на място, откъдето се напрягаше да пробие с поглед мрака.

— Чу се съвсем близо до къщата.

— Нечие тъпо псе, което са забравили на дъжда.

— Въобще не прозвуча като куче.

— Разбира се, че е куче. Какво друго би могло да бъде?

Отново се понесе вой, този път от мрака под прозореца.

— Върви да видиш — подкани го Сара.

Марк взе фенерчето и отиде във входното фоайе, за да светне с фенерчето през прозорчето на вратата.

— Аааа! — изрева той и падна назад точно в момента, когато вратата се отвори широко с трясък. Вмъкна се черна сянка, сякаш излязла от кошмар, наметната единствено със зловеща воня. Марк диво размаха ръце от неверие и ужас, опитвайки се да прогони звяра, но с ужасяващ зачатъчен рев той го прегърна с кльощави ръце, впивайки пръсти с дълги нокти в корема му.

— Не, не! — Марк опита да се измъкне, когато усети острите нокти да се забиват в корема му.

— Пусни го! Не! — Той чуваше неясно как някъде отзад жена му пищи.

Разнесе се неочакван пукот като че ли някой късаше сланина от месо, и ръцете го разтвориха така, сякаш дърпаха завеси. Беше тъмно, фенерчето беше изчезнало и той можеше само да усеща. Онова, което почувства, беше полъх студен въздух в телесната му кухина, който за миг успя да съкруши дори внезапната болка. Стовари се назад с ужасен вик и неописуема болка и още докато падаше, почувства как нещо го изкормва в съпровод на шумно, мокро, бързо жвакане.