Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Аленият бряг (41)

41.

В типичен новоанглийски стил денят, който бе започнал слънчев и топъл, няколко часа след церемонията се смрачи и се развихри нова буря. Докато гледаше през прозореца на Пендъргаст в странноприемницата, Констънс виждаше как клоните на близките дървета се огъват от вятъра. Макар да имаше пълнолуние, луната беше скрита зад слоеве дебели буреносни облаци, които хвърляха тежки капки по стъклото на прозореца.

— Класическа североизточна буря — отбеляза Пендъргаст.

Констънс се обърна отново към него. Малката група репортери, дошли, за да отразят събитията, си бяха тръгнали и в градската атмосфера се усещаше въздишка на облекчение. След вечеря Пендъргаст я бе поканил в стаята си, за да споделят бутилката „Шато От-Бракиланж“. Констънс беше раздвоена. От една страна се чувстваше поласкана, че е готов да сподели толкова скъпо вино с нея, но от друга, още помнеше въздействието, което й беше оказала чашката калвадос, когато беше за последен път в неговата стая. Не искаше отново да изгуби контрол.

— Сигурен ли си, че искаш да пиеш сега? — попита тя.

— Carpe diem^[1] — отговори той. — Кой знае какво ще донесе утрешният ден? А и каква хубава обстановка: навън бушува буря, вътре има огън, плюс нашата приятна компания.

Пендъргаст махна внимателно капсулата на бутилката, извади тапата и я остави настрана, после използва свещ, за да погледне през виното и да го декантира. Веднага си сипа малка глътка, завъртя виното и го изпи. Изражението на лицето му, със затворени очи и извита назад глава, каквото Констънс не беше виждала досега, изразяваше чисто чувствено удоволствие.

— А на мен? — попита тя след малко.

Очите му се отвориха.

— А, Констънс, просто исках да се уверя, че не се е превърнало в оцет. За да ти спестя разочарованието. Имам удоволствието да те уверя, че не е.

Той остави чашата си и напълни нейната, после сипа и на себе си.

— Трябва да го изпием бързо.

— Не трябва ли да поеме въздух?

— Вино на такава възраст и с толкова сложна структура бързо става на оцет. Après toi^[2]. — Той взе чашата си. Тя вдигна другата.

— Не съм сигурна какво да правя — призна Констънс с нервен смях. — Разбира се, пила съм вино и преди, но никога подобно на това.

— Първо ще се чукнем.

Чукнаха се. Погледите им се срещнаха. Помълчаха.

— А сега ще пием. Просто прави като мен. Пиенето на вино е заобиколено от много ненужна пищност. Единственото, което трябва да направиш, е да го завъртиш — ето така — да вдишаш аромата и после да отпиеш. Ето така.

Пендъргаст завъртя течността в чашата, вдиша веднъж, отпи глътка. Вдиша още веднъж и отпи втора глътка.

Констънс направи същото. Имаше вкус на… вино. Ни повече, ни по-малко. Тя се изчерви, защото й хрумна, че Пендъргаст го хаби за нея.

— Скъпа Констънс, не се тревожи, ако не усетиш веднага вкуса, който усещам аз, или не му се наслаждаваш толкова дълбоко като мен. Виното е като много от по-изтънчените неща в живота, които изискват време и опит, за да извлечеш пълната мяра удоволствие и смисъл.

Той отново й обясни как да завърти виното в чашата, да го вдъхне и да отпие, вдишвайки.

— Речникът за пиенето на вино е твърде неясен — продължи той. — Причината е невъзможността на думите да опишат вкуса и миризмата.

— За теб какъв вкус има?

— Бих казал, че това вино гали небцето като коприна, загърната в кадифена текстура. Причината е възрастта — почти всички плодови нотки и танини са били преобразени. — Той отпи отново. — Усещам подправки, шоколадови трюфели в дървена кутия, повехнали цветя, есенни листа и оттенъци на кожа.

Констънс отново отпи, но не можа да открие тези вкусове в своето вино.

— Това вино е неукрасено, структурирано, с голям финес и дълъг, бавен завършек.

— И какво по-точно го прави толкова хубаво?

— Всичко. Всяка глътка изтъква друг аромат, друга характеристика. — Той отпи отново. — То е толкова прекрасно завършено, толкова добре уравновесено — всяка нотка излиза напред, когато й дойде редът. И най-важното, притежава този goût de terroir — специалния вкус на земята, където зърната са се налели. Съдържа самата душа на онзи прочут, но отдавна изчезнал двуакров хълм, съсипан от иприта през Първата световна война.

Пендъргаст наля на двамата втора чаша и Констънс внимателно опита. Беше по-меко от повечето вина, които си спомняше да е пила, и притежаваше уханна изтънченост, която й беше приятна. Може би щеше да се научи да се наслаждава на виното като Пендъргаст. Докато отпиваше, усети леко изтръпване на устните и приятна гъделичкаща топлина, която сякаш се излъчваше от собствената й сърцевина. Помисли си, че май наистина открива нотки на трюфели и кожа.

Пендъргаст стана от мястото си до нея на леглото и закрачи замислен напред-назад с чаша в ръка. Придобиването и пиенето на това прелестно вино бе събудило у него рядко душевно състояние и той беше необичайно словоохотлив.

— Констънс, трябва да знаеш, че това криминално разследване е пълно с ирония повече от всяко друго. Имаме историка Маккул, който пристига тук с информация за скъпоценностите, но не и за мястото, където „Пембрук Касъл“ потъва. От друга страна, имаме братята Дънуди, които знаят точно къде се е разбил корабът, но нямат представа за съществуването на скъпоценните камъни. Когато двете страни се срещат — voilà — престъплението е заченато. На братята е нужно време, за да разиграят фалшивата кражба на виното, което обяснява няколкото седмици, които минават след заминаването на историка. Те знаят, че има голяма вероятност Маккул да се върне и искат да са готови за това. Затова Дана Дънуди е отишъл да прегледа Тайбанеските символи. След убийството барманът Джо е в отлична позиция да разпространява слухове за символите, изрязани върху трупа на Маккул, и предположението, че са набъркани вещиците. Нещо, в което родените в Ексмут, които са израснали с подобни легенди, ентусиазирано ще повярват. Наистина чудесно пращане за зелен хайвер.

— Как научи за третия брат? Обяснението, което даде тази сутрин на Лейк, изглеждаше преднамерено неопределено.

— Така е. От проучванията ми стана ясно, че някой живее в тресавищата. Липсващата храна, пътеките, на които попаднах, миризмата на лагерен огън, усещането, че някой ме следи по време на експедициите ми из тресавищата, означаваха само едно. И сочеха Джо Дънуди като заподозрян. Валмото вълна от пуловера на Дана Дънуди и посещението му в Салемската библиотека, за да види символите, направиха участието на братята много по-вероятно. Обаче подозрението ми се превърна в сигурност след посещението при патолога. Убийството на Дана беше внезапно и неочаквано, извършено в пристъп на ярост — не като преднамереното убийство на Маккул. — Той се върна на мястото си на леглото до Констънс. — Докато Дънкан се е опитвал да замете следите си, изрязвайки символите върху трупа на брат си, както е сторил с историка, не е имал достатъчно кураж, затова и тези колебливи срезове.

Констънс отпи още една глътка вино. Воят на вятъра и трополенето на дъжда бяха приятни тук, в уютната стая с нейното сумрачно осветление и пукането на цепениците в камината. Чувстваше и топлината на тялото на Пендъргаст до своето.

Забеляза, че той я гледа. Този поглед въпросителен ли беше, или пълен с очакване?

— Да, Констънс — каза той меко, — виждам, че имаш други въпроси за случая?

— Аз само… — започна тя едва след известно време, докато се опитваше да подреди разпилените си мисли. — Струва ми се, че нещо липсва. — Каза го повече, за да запълни все по-опасното мълчание, отколкото заради нещо друго.

— Какво имаш предвид?

— Тези трактати, които прочетох в Салемската библиотека. За „странстващото място“, за „черното поклонничество до южния бряг“. Доказахме, че вещиците не са измрели, както всички са си мислели, а са се преместили на юг.

— Без съмнение това е любопитна странична линия на събитията. — Пендъргаст отпи глътка вино, после допълни двете чаши и отново седна на леглото. Декантерът вече беше почти празен.

Констънс остави чашата си на масата.

— Къде са отишли и какво е станало с тях? Единственото място на юг от тресавищата, което ти откри, е Олдъм.

— Но Олдъм не е вещерско селище. Било е заселено от рибари и постепенно е запустяло. Трябва да уточня, че е станало преди около осемдесет години след урагана през 1938. Освен това не вещици са изрязали надписите върху труповете на Маккул и Дана Дънуди. Вече имаме признанията на истинския „гравьор“, който е всичко друго, но не и магьосник. Нали ти наскоро иронизираше всякаква възможна връзка с магьосничество в този случай? — Пендъргаст направи пауза. — Скъпа Констънс, не бива да приемаш тези неща твърде буквално. Знам за увлечението ти по странното и необикновеното. Четенето през всички тези години на outré^[3] книги в мазето на „Ривърсайд Драйв“ 891 не може да не е оказало своето влияние, но дори легендата да е вярна — „юг“ може да означава какво ли не и къде ли не. Може да означава Глочестър и дори Бостън. А днес тези вещици — ако приемем, че са такива — са само далечен спомен.

Констънс потъна в мълчание. Пендъргаст похлупи ръката й със своята.

— Повярвай ми — трябва да престанеш да мислиш за това. Още не ми се е случвало да работя по случай, в който всички нишки се свързват перфектно една с друга.

Констънс продължаваше да мълчи: в момента изобщо не го слушаше. Сърцето й започна да блъска, а гърдите да я стягат. Почувства тръпки по цялото си тяло. Ръката на Пендъргаст, която още лежеше върху нейната, сякаш я пареше. Бурята от чувства в нея сякаш щеше да я разкъса. Почти без да съзнава какво прави, измъкна ръка изпод неговата и я сложи върху нея. После бавно и преднамерено я вдигна от покривката на леглото и я сложи върху коляното си.

Пендъргаст замръзна на мястото си. Очите му надникнаха в нейните — огънят се отразяваше в тях като бляскави сребристи късчета.

Също толкова бавно и преднамерено тя започна да насочва ръката му под своята рокля.

За миг всичко застина. После той се обърна към нея толкова рязко, че чашата му полетя към пода и се разби на хиляда парчета. Едната му ръка стисна вътрешността на бедрото й, другата се впи в предницата на роклята толкова силно, че можеше да откъсне копчетата. Устните му смазаха нейните… и в този момент той също толкова рязко се отдръпна. Преди тя да успее да схване какво става, вече бе скочил от леглото с едно-единствено гъвкаво движение. След това, напълно необяснимо, започна да събира парчетата от винената чаша и да ги пуска в кошчето за боклук с ръце, които леко потрепваха. Констънс просто го гледаше смаяна и неспособна да мисли.

— Констънс, ужасно съжалявам — чу го да казва. — Мисля, че май ти скъсах роклята.

Тя още не можеше да намери думи.

— Трябва да разбереш. Аз съм мъж, а ти си жена… Привързан съм към теб повече, отколкото към всеки друг… — Докато говореше, продължаваше да събира парчетата стъкло.

Тя си върна гласа.

— Престани да се суетиш наоколо.

Той спря, застанал между масата и гаснещия огън. Лицето му бе зачервено.

— Мисля, че странната природа на нашите отношения не допуска да действаме според чувствата, които може…

— Млъкни.

Пендъргаст я послуша. Продължаваше да стои прав и да я гледа.

Констънс стана. Първо изпита объркване, после неловкост и накрая унижение и гняв. Вторачи се в него, а тялото й трепереше.

— Констънс?

С внезапно силно движение с опакото на ръката тя бръсна чашата си от масата, разбивайки я в каменната плоча на камината.

— Събери и това!

После се втурна към вратата и със замах я отвори широко.

— Чакай! — извика подире й Пендъргаст. — Не си тръгвай…

Но тя не чу останалата част от изречението, когато блъсна вратата да се затвори и хукна надолу по стълбите към своята стая.