Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Аленият бряг (4)

4.

Пендъргаст спря поршето — беше му свалил гюрука като поздрав към късното предобедно слънце — на място за паркиране на главната улица.

— Автомобилите са новост за мен — отбеляза Констънс, когато слезе, — но дори аз мога да кажа, че си спрял неправилно. Отново си застъпил линията.

В отговор Пендъргаст само се усмихна.

— Да вървим да пазаруваме.

— Шегуваш ли се?

— Констънс, първото нещо, което трябва да научиш, когато работиш по случай заедно с мен, е да не поставяш под въпрос всяка дреболия. Ето… виждам няколко хубави хавайски ризи на витрината на онзи магазин и дори са в промоция!

Тя го последва в магазина и се престори, че разглежда изложените на рафтовете бели тениски, докато той оглеждаше хавайските ризи и избра няколко от тях, очевидно напълно произволно. Чу го да разговаря с продавачката, питайки я дали някога са имали проблем с кражби от магазина и дали охранителната камера, която ясно се виждаше през витрината, е наистина нужна. Констънс се намръщи, когато чу как продавачката маркира покупките му. Предположи, че той опипва пулса на града, но й се стори толкова наслуки и нецеленасочено, особено като се има предвид фактът, че имаше други належащи неща, които трябваше да бъдат проучени. Например списъкът с имената на фаровите пазачи, който я очакваше в Историческото дружество. Както и датирането на фалангата с въглерод-14.

Скоро се озоваха отново на улицата, но този път Пендъргаст носеше пазарска торбичка. Неочаквано взе да се разтакава пред вратата, за да погледне часовника си.

— И колко метра от това свидетелство за лош вкус купи? — попита Констънс, гледайки към торбичката.

— Не обърнах внимание. Нека се забавим тук за малко.

Констънс го изгледа. Може би въображението й въртеше номера, но на лицето му сякаш беше изписано очакване.

Тогава видя как по главната улица се спуска двуцветната патрулка.

Пендъргаст отново си погледна часовника.

— Жителите на Нова Англия са толкова прекрасно точни.

Колата намали и спря до бордюра. От нея слезе полицай — началникът, когото бяха видели вчера. Констънс не беше голям познавач на мъжките типажи през XX век, но този тук приличаше на попрецъфтяла футболна звезда от 50-те години: подстриган късо по военному, дебел врат, квадратна челюст, побита на върха на огромно, тромаво тяло. След като повдигна дрънчащия си служебен колан, мъжът извади дебел кочан глоби и започна да попълва отрязъка.

Пендъргаст се приближи.

— Мога ли да попитам какъв е проблемът?

— Бавнозагряващ?

— Какво искате да кажете?

— Отново сте застъпили линията. Значи едната глоба не е била достатъчна.

Пендъргаст извади предишния отрязък от джоба си.

— Това ли имате предвид?

— Точно така.

Пендъргаст я скъса точно по средата и я прибра в джоба си.

Началникът се намръщи.

— Много мило.

Констънс трепна от тежкия южнобостънски акцент на ченгето. Дали в английския има по-стържещ от него? Пендъргаст беше въплъщение на предизвикателството и сега тя започна да разбира онова изражение на очакване. Това можеше да се окаже забавно. Щом му дойде времето, той щеше да извади значката си от ФБР и да постави това неприятно ченге на място.

Мъжът свърши с писането и пъхна отрязъка под чистачката на предното стъкло.

— Готово — ухили се той. — Още една за късане.

— Не ми обръщайте внимание, ако го направя. — Пендъргаст я издърпа, скъса я наполовина, пъхна я в джоба си и лекичко го потупа с ръка.

— Може да ги късате колкото искате, но това няма да ги накара да изчезнат. — Началникът се наведе към него. — Позволете да ви дам малък безплатен съвет. На нас не ни харесва някакво тъпо частно ченге да идва в града ни и да се бърка в нашето разследване. Така че внимавайте в картинката.

— Да, наистина работя като частно ченге каза Пендъргаст, — не ми харесва прилагателното „тъпо“.

— Приемете искрените ми извинения, че използвах „тъпо“.

— Било е откраднато вино за няколкостотин хиляди долара — каза надуто Пендъргаст. — Във всяко отношение това е голям обир. И след като полицията или не иска, или не е способна да отбележи някакъв напредък в разследването, бях повикан аз.

Началникът отново се намръщи. Въпреки есенната температура по мазното му чело се появиха капки пот.

— Добре. Знаете ли какво? Ако прекрачите дори със стъпка, дори само с пръст границата, ще ви изритам толкова бързо от града, че свят ще ви се завие. Ясно ли е?

— Напълно. И докато аз разследвам големия обир, вие може да продължите да защитавате града от напастта на неправилното паркиране.

— Голям сте смешник.

— Това беше забележка, а не комплимент.

— Добре, имайте предвид следното: следващия път, когато паркирате върху линията, ще ви вдигна колата. А сега, моля, паркирайте на законното паркомясто.

— Какво, веднага ли?

Началникът беше започнал да диша тежко.

— Да, веднага.

Пендъргаст се качи, запали и даде назад, но спря по-рано, оставяйки задната броня над линията. Когато слезе, обяви:

— Ето.

Ченгето се вторачи в него.

— Все още сте на линията.

Пендъргаст театрално огледа купето, задната броня и бялата линия и се смръщи престорено.

— Колата е над линията, не е стъпила на нея. Между другото, вижте колко свободни паркоместа има на улицата. На кого му пука дали съм настъпил линията, или не?

Дишането на ченгето се беше превърнало в хриптене.

— Ах, ти задник такъв! Мислиш, че си забавен, а?

— Първо ме нарекохте „тъп“, а сега — „задник“. Поздравявам ви за поетическата ви находчивост. Обаче изглежда сте забравили, че тук има дама. Очевидно майка ви не е търкала достатъчно мръсната ви уста със сапун.

Констънс и преди беше виждала как Пендъргаст нарочно предизвиква хора, но никога толкова агресивно. Запита се защо ли първата му цел в това разследване беше да направи всичко възможно да си спечели враг в лицето на полицейския началник.

Началникът пристъпи.

— О, стига толкова. До гуша ми дойде. Искам да се махнете от града. Веднага. Качвайте се на малката педерастка каляска, взимайте си гаджето и да ви няма.

— Или?

— Ще ви прибера за нарушаване на обществения ред и скитничество.

Противно на навиците си, Пендъргаст се изсмя гръмогласно.

— О, не, благодаря. Ще остана колкото искам. Освен това нямам търпение довечера в гостилницата да гледам бейзболния мач. Със сигурност „Нюйоркските янки“ ще натикат „Ред Сокс“ обратно в канавката, откъдето се опитваха да изпълзят по време на шампионата.

Настъпи продължително и напрегнато мълчание. След това ченгето спокойно и преднамерено откачи чифт белезници от колана.

— Господине, сложете ръце на гърба си и се обърнете.

Пендъргаст се подчини на минутата. Началникът му щракна белезниците.

— Натам, господине. — Той леко подбутна Пендъргаст към патрулката. Констънс чакаше агентът да каже нещо, да извади значката. Той обаче не направи нищо.

— Минутка — каза тя с тих глас на отдалечаващото се ченге.

Мъжът спря и се обърна.

Констънс го погледна в лицето.

— Ако направите това, ще бъдете най-нещастният човек в щата Масачузетс.

Началникът се ококори в престорен страх.

— Заплашвате ли ме?

— Констънс? — обади се Пендъргаст с мил, но все пак пълен с предупреждение глас.

Констънс не отклони вниманието си от началника.

— О, не ви заплашвам, просто предсказвам тъжното и унизително бъдеще, което ви очаква.

— И кой ще направи това? Вие ли?

— Констънс! — каза Пендъргаст този път по-високо.

Тя положи голямо усилие да преглътне отговора си, да потисне яростния приток на кръв, който заблъска в ушите й.

— Кучка. — Полицаят се обърна и продължи да води към патрулката агента, който не се съпротивяваше. Началникът отвори задната врата и сложи ръката си на темето на Пендъргаст, за да го тласне на мястото.

— Донеси чековата книжка в управлението — каза агентът на Констънс, докато си бъркаше с известно затруднение в джоба, за да й подхвърли ключовете от колата, — трябва да платиш гаранцията.

Тя изпрати патрулката с поглед, докато се отделяше от бордюра и със свирещи гуми се понесе надолу по главната улица. С усилие на волята успокои дишането си и изчака червената пелена да се вдигне от очите й. Едва когато патрулката изчезна от очите й, Констънс се сети, че няма кой друг да кара купето им.