Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Аленият бряг (36)

36.

Ресторантът „Морската карта“ беше както обикновено сумрачен, но Гавин бързо откри агент Пендъргаст в далечния край на бара. Погребалният му стил на обличане и бледността го правеха лесно различим.

Пендъргаст го забеляза, кимна му леко и Гавин се насочи към бара.

Чувстваше се по-изтощен откогато и да било в своя живот. Но това не беше физическа умора, а по-скоро емоционална. Прекара половината нощ и по-голямата част от днешния ден на местопрестъплението с масовия гроб. Не че имаше кой знае каква работа там — беше различен вид опит, какъвто не се искаше в неговата служба — въпреки това чувстваше, че е негов дълг да бъде там. Трябваше да гледа как костите — някои малки, други големи — бяха изравяни от пясъка, почиствани, етикетирани, снимани и прибирани в големи пластмасови кутии за доказателства.

Но беше любопитен въпреки изтощението. Пендъргаст бе оставил съобщение в полицейския участък, че ще го чака в седем в „Морската карта“. Гавин нямаше представа какво иска агентът, но подозираше, че ще бъде необикновено, защото всичко, което Пендъргаст правеше, изглеждаше необичайно.

— Сержанте — поздрави го агентът, — моля, седнете. — Той махна към съседното столче.

Гавин се качи на него.

Барманът Джо Дънуди, който миеше чаши наблизо, погледна към тях.

— Какво да бъде, Брад?

— „Дюърс“ с лед — поръча той и загледа как Дънуди приготвя питието. Барманът, който бил на работа тук, когато бяха убили брат му Дана, си беше взел, доколкото Гавин знаеше, само един свободен ден заради трагедията, но пък братята и не бяха особено близки. Джо изглеждаше малко мрачен, но от друга страна, винаги си беше такъв.

Мрачен. Да, това беше добро определение, за да се опише „Морската карта“ като цяло. Само половината от масите бяха заети, а посетителите, седнали до тях, изглеждаха разстроени и си говореха с приглушени гласове, ако въобще го правеха. Новината за масовия гроб и за преднамереното потапяне на парахода — очевидно от местни хора — разнесла се веднага след двете скорошни убийства, се бе стоварила здраво върху Ексмут.

Изглежда единственото изключение беше самият Пендъргаст. Макар да не беше точно весел, излъчваше една сякаш нервна енергия, дори може да се каже вълнение. Гавин го наблюдаваше как си приготвя някаква смешно сложна напитка: беше сложил бучка захар на решетъчна лъжица върху чашата си и внимателно капеше вода отгоре й. Захарната вода падаше в безцветната напитка в чашата и разцъфтяваше в мътнобял облак.

— Благодаря, че дойдохте. — Пендъргаст остави лъжицата настрана и отпи глътка от питието си. — Предполагам, че по-голямата част от деня сте прекарали на брега?

Гавин кимна, преди да опита собствената си напитка.

— Сигурно не е било приятно.

— Изобщо.

Пендъргаст оглеждаше опалнобялата течност в чашата си.

— Помолих ви да дойдете тук, сержант, защото ми бяхте много полезен досега. Приехте моето присъствие, работихте здраво, отговаряхте на въпросите ми и доброволно ми предоставяхте информация. Водихте ме на експедиции в соленоводните тресавища, при положение че несъмнено сте предпочитали да правите други неща. Опитът ми показва, че местните полицейски сили често не харесват присъствието на федерални агенти, особено занимаващи се с частно разследване. Открих у вас доброжелателен прием, а не враждебност. Високо оценявам това. Затова избрах да споделя най-напред с вас интересни новини.

Гавин му кимна да продължава, като същевременно се опитваше да потисне изчервяването си от похвалите. Любопитството му беше нараснало още повече.

— Спомняте ли си как ви казах снощи, че остава още една стъпка — да се установи самоличността на убиеца или убийците?

— Да. — Гавин допи уискито си. Напитките, които предлагаха в „Морската карта“, се славеха със своята оскъдност.

— Аз установих самоличността му. Убиецът е един и знам кой е той.

— Вие… — започна Гавин, после замълча. В главата му проблеснаха бързо една след друга две мисли. Първата беше свързана с огромно облекчение. Почти мина — каза си той. — Кошмарът е на път да свърши. Втората се отнасяше до решението на Пендъргаст да каже първо на него, а не на началника Мърдок. Това беше интересно. Агентът знаеше, че Мърдок ще се пенсионира. Дали така искаше да подпомогне амбициите на Гавин. Ако сержантът действаше както трябва, това можеше да се окаже истинска червена точка и почти да гарантира назначаването му за началник на полицията.

Джо Дънуди, който се въртеше в средата на бара, посочи празната чаша на Гавин. Той му кимна да я напълни отново.

— Не само разкрих самоличността на убиеца — продължи Пендъргаст, снишавайки малко глас, — но днес открих местоположението на скривалището му дълбоко навътре в тресавището.

— Какво чакаме? — попита Гавин и се плъзна наполовина от бар столчето. Майната му на питието, помисли си той. Нетърпение измести умората. — Да вървим!

Пендъргаст поклати глава.

— Да отидем там по тъмно би било неразумно. Нашият човек познава тази част от тресавището по-добре от мен и вероятно по-добре от вас. Ако не внимаваме, ще го подплашим и ще избяга. Не — ще тръгнем по изгрев, ще се приближим безшумно и ще го изненадаме. Разбира се, ареста ще извършите вие.

Това особено поласка Гавин.

— А началникът? — попита той, когато се появи пълната чаша. — В края на краищата говорим за убиец. Може да имаме нужда от подкрепление.

Ако не му кажем, страшно ще се ядоса, помисли си той. Пенсиониране или не, не беше умно да дразниш лъва.

— Страхувам се, че началникът Мърдок ще бъде по-скоро пречка. Въпреки това предложението е благоразумно и той трябва да бъде там, ако не за друго, то заради протокола. Защо не го информирате по телефона, когато се приберете?

— Така и ще направя.

— Чудесно. А сега, ако нямате нищо против, ще се кача в стаята си. Трябва да се подготвя за утре. Да се срещнем в пет сутринта пред участъка?

— Ще ви чакаме.

— Прекрасно. Тогава до утре. — След тези думи Пендъргаст допи питието си, ръкува се с Гавин и се измъкна от „Морската карта“, насочвайки се към стълбището, което водеше нагоре към стаите.