Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Аленият бряг (3)

3.

Констънс се вторачи в прашното лице на своя попечител. След малко отговори:

— Твърде опасно ли? За мен? Алойшъс, ти забрави с кого разговаряш.

— Не съм.

— Тогава може би ще обясниш какво имаш предвид.

— Ще обясня. — Той пусна малката костичка в епруветката, запуши я и я протегна към нея.

— Вземи.

Тя взе стъкленицата заедно с лупата.

— Това е крайната фаланга на човешки показалец. Ще видиш, че връхчето на костта е отсечено, издраскано и счупено. Това е извършено перимортем — в момента на смъртта.

— Да, видях. — Тя му върна епруветката и лупата.

— Сега нека погледнем дяланите камъни. — Той ги освети с фенерчето. — Подредих ги върху сакото така, както си бяха в зидарията — с вътрешността към нас. Обърни внимание на дълбоките жлебове, драскотини и тези пръски от някакво тъмно вещество. — Тя гледаше, докато той използваше лъча на фенерчето вместо показалка. — Какво ти казват?

Констънс беше предвидила въпроса.

— Че преди много години някой е бил окован и жив зазидан в тази ниша и се е опитал да издълбае път навън.

По лицето на Пендъргаст плъзна тъжна усмивка.

— Отлично.

— Това е ужасно — намеси се Лейк, очевидно потресен. — Ужасно. Нямах представа… Обаче… откъде знаехте, че тук има ниша?

— Крадците не са взели касата с „Бракиланж“. Това беше първата ми улика. Всеки, който си направи труда да задигне цяла изба с вино, ще знае за подобна легендарна реколта. И няма да се окаже толкова непохватен, че да счупи тази магнум бутилка „Шато Латур“ от 1961 — Пендъргаст посочи неразборията на пода, — която струва поне петнайсет хиляди долара. Затова още от самото начало знаех, че макар да си имаме работа с крадци, те с голяма вероятност не са били крадци на вино. Не, влезли са тук, за да вземат нещо много по-ценно — поне за тях. Това естествено ме накара да погледна зад стойките за вино, където видях следи от скорошни действия. А това от своя страна ме отведе до нишата.

Лейк започна да се оглежда подплашен.

— Вие наистина ли смятате, че тук е бил затворен човек?

— Да.

— И целият обир е разигран… за да бъде изваден скелетът?

— Несъмнено. — Пендъргаст почука с пръст по епруветката в ръката на Констънс, в която лежеше парченцето кост.

— Мили боже!

— Зазиждането определено е древно престъпление. Обаче хората, които са извадили скелета, са знаели за него и или са искали да го покрият, или да вземат нещо от нишата, а може би и двете. Положили са големи усилия да скрият извършеното. Жалко за тях, че са изгубили тази кост. Тя ще се окаже много красноречива.

— А опасността? — попита Констънс.

— Мила ми Констънс, престъплението е дело на местни люде или човек най-малкото с дълбоки корени в този град. Сигурен съм, че са знаели и за нещо друго, зазидано заедно със скелета — вероятно нещо с голяма стойност. След като се е налагало да махнат стойката за вино и не биха могли да прикрият нахлуването, решили са да разиграят кражба, за да го маскират.

— Решили са? — попита Лейк. — Значи са били повече от един?

— Така предполагам. За цялата операция са били нужни сериозни усилия.

— Все още не си казал нищо за опасността — настоя Констънс.

— Опасността идва от факта, че сега ще разследвам. Който и да е извършил това, няма да се зарадва. Ще предприемат действия да се защитят.

— И смяташ, че аз съм уязвима?

Мълчанието се проточи, докато Констънс не осъзна, че Пендъргаст няма да отговори на въпроса.

— Единствената действителна опасност тук — каза тя с нисък глас — е какво ще се случи с крадците, ако решат да кръстосат шпаги с теб. Тогава те ще отговарят пред мен.

Пендъргаст поклати глава.

— Честно казано, от това най-много се страхувам. — Той замълча, обмисляйки думите си. — Ако ти позволя да останеш тук… ще трябва да се владееш.

Констънс не обърна внимание на намека.

— Сигурна съм, че сам ще се увериш колко много мога да ти помогна, особено в областта на историята, след като тук очевидно има историческа страна.

— Без съмнение добро основание. Наистина твоята помощ би ми била от полза. Обаче, моля, без самоинициативи. Стигат ми тези на Кори.

— Слава богу, аз не съм Кори Суонсън.

В помещението настъпи мълчание.

— Е — най-накрая заговори Лейк, — предлагам да излезем от това влажно мазе, да пийнем по едно, докато гледаме залеза, и да поговорим за това какво следва. Трябва да призная, че съм напълно смаян от това откритие. Доста зловещо, но въпреки това пленително отклонение.

— Да, пленително — съгласи се Пендъргаст. — Но и опасно. Не забравяйте това, господин Лейк.

Седнаха на верандата с изглед към морето, докато зад тях слънцето залязваше, заливайки облаците, струпани на източния хоризонт, с розови, оранжеви и алени оттенъци. Лейк отвори бутилка „Вьов Клико“.

Пендъргаст пое чашата.

— Господин Лейк, бих искал да ви задам още няколко въпроса, ако нямате нищо против.

— Нямам нищо против въпросите, но не приемам това „господин Лейк“. Наричайте ме Пърси.

— Аз съм от Юга. Ще ви бъда задължен, ако проявите снизходителност и продължим да си говорим на „вие“.

Лейк завъртя очи.

— Добре, щом така искате.

— Благодаря. Няколко пъти споменахте неотзивчивостта на полицията. Какво са направили досега по този случай?

— Нищичко! В града имаме само двама полицаи — началникът на полицията и един млад сержант. Дойдоха у нас, поразгледаха за около петнайсетина минути, направиха малко снимки и толкова. Не взеха отпечатъци от пръсти, нито нещо друго.

— Разкажете ми за тях.

— Началникът Мърдок е кавгаджия и по-тъп от гранитен блок. По същество, откакто дойде от Бостънската полиция, е във ваканция. Мързеливо копеле, особено сега, когато му остават шест месеца до пенсия.

— А заместникът му? Сержантът?

— Гавин? Не е толкова тъп, колкото своя началник. Изглежда приличен човек, само че е под прекаленото влияние на шефа си. — Лейк се поколеба.

Констънс го забеляза.

— Началникът знае, че сме тук, нали?

— Аз съм виновен, защото онзи ден малко се ядосах на Мърдок и му казах, че ще наема частен детектив.

— А той как реагира?

— Празни приказки, заплахи.

— Какви заплахи?

— Каза, че ако някое частно ченге стъпи в града му, ще го арестува начаса. Разбира се, съмнявам се, че ще го направи. Но сигурно ще създава неприятности. Съжалявам, трябваше да си държа езика зад зъбите.

— От днес ще трябва да го правите, особено що се отнася за днешното откритие.

— Обещавам.

Пендъргаст отпи глътка шампанско.

— Продължаваме. Какво знаете за историята на тази къща и нейните обитатели?

— Не много. До 30-те години на XX век е била жилище на пазача на фара, после фарът бил автоматизиран и къщата изоставена. Когато я купих, направо се рушеше.

— А фарът? Още ли работи?

— О, да. Включва се на смрачаване. Разбира се, вече няма нужда от него, но всички фарове по крайбрежието на Ню Инглънд още работят по носталгични причини. Всъщност не притежавам фара — той е собственост на Бреговата охрана на Съединените щати и е отстъпен с договор на Американската фондация за морски фарове, която го поддържа. Доколкото знам, има двеста и петдесет милиметрова френелова леща^[1]. Бяла светлина проблясва в продължение на девет секунди. Историческото дружество сигурно има списък с имената на пазачите.

Пендъргаст погледна Констънс.

— Ето първата ти задача: открий кой е бил пазач на фара, когато е извършена тази жестокост в мазето. Ще дам фалангата да се анализира и ще разберем преди колко време е станало.

Тя кимна.

След това той се обърна отново към Лейк.

— А историята на града? Нещо, което би могло да хвърли светлина върху криптата долу?

Лейк поклати глава, прокара голямата си жилеста ръка през бялата коса. Констънс забеляза, че има яки мишци — вероятно защото беше скулптор и дялаше камъка.

Ексмут е старо рибарско и китоловно селище, основано някъде в началото на XVIII век. Не зная кой е бил геният, решил да се засели край тези соленоводни тресавища, но идеята не е била добра. Целият район страда от пълчища щръклици. Макар риболовът да е бил печеливш в продължение на десетилетия, мястото така и не се развило в летовище подобно на Рокпорт или Марбълхед.

— Щръклици? — попита Пендъргаст. — Това не е ли един вид хапеща муха?

— Най-гадната. Tabanus nigrovittatus. От този вид женската — както може да се очаква — е тази, която хапе и пие кръв.

— Както може да се очаква сухо подхвърли Констънс, — само женските вършат истинската работа.

Лейк се засмя.

— Едно на нула за вас.

— Някакви мрачни истории за града? Легенди, слухове, убийства, заговори?

Лейк махна с ръка.

— Слухове.

— Какви?

— Каквито човек може да очаква, като се има предвид, че Салем е на юг оттук. Легенди, че през 90-те години на XVII век тук се настанила банда вещици, опитвайки се да избяга от процесите. Разбира се, това са глупости. В основата си градчето представлява онова, което е останало от някогашното рибарско селище в Нова Англия. Макар че в западната част от града, включена в Ексмут през 40-те години на XX век, наречена Дил Таун, от време на време се случва по някое дребно престъпление. Така да се каже, в бедната част. — Той жадно отпи от шампанското. — Трябва да ви кажа, че намирането на помещение за мъчения в моето мазе е истински шок. Направо не мога да повярвам. Като в онзи ужасен разказ от По „Бъчвата с «Амонтилядо»“. — Той направи пауза, погледна Пендъргаст. — Казахте, че вътре е имало и нещо ценно? Например пиратско съкровище? Скелетът е пазил ковчежето със злато?

— Твърде рано е да се правят предположения.

Лейк се обърна към Констънс с весели искрици в очите.

— А вие какво мислите? Някакви предположения?

Констънс отвърна на погледа му.

— Нямам, но се сетих за една реплика.

— Да?

— В името на бога, Монтрезор!^[2]

Пендъргаст я изгледа остро, после обърна поглед към Лейк, чието удивено лице за миг беше пребледняло.

— Трябва да извините моята помощница — каза Пендъргаст. — Тя има твърде заядливо чувство за хумор.

Констънс приглади роклята си със суров жест.