Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Аленият бряг (27)

27.

Констънс се събуди в два и четвърт сутринта. Неспособна да заспи отново, съзнанието й нетипично се зарея по странни пътища, докато тя лежеше в леглото и слушаше воя на вятъра и екота на далечния прибой. След известно време стана и тихо се облече. Щом сънят не се връща, поне можеше да задоволи любопитството си за нещо.

Взе малкото, но силно фенерче, което Пендъргаст й беше дал, отиде до вратата на стаята си и предпазливо я отвори. Коридорът на втория етаж пред нея беше празен и тих. Излезе и безшумно затвори вратата, после тръгна тихо надолу по коридора, следвайки неговите извивки и завои, докато не се озова пред стаята, принадлежала на историка Морис Маккул. В един момент, докато пристъпваше предпазливо, погледна през рамо. Констънс не се поддаваше на фантазии, но през последните няколко дни определено изпитваше чувството, че я следят.

Краят на коридора още бе преграден от жълти полицейски ленти, а стаята продължаваше да е недостъпна за нови гости. Беше чула как Уолт Одърли, собственикът, се оплаква от това в „Морската карта“. Освен това от предишното си идване със сержант Гавин знаеше, че вратата не е заключена. След като се огледа още веднъж, тя я отвори и влезе.

Затвори, запали фенерчето и бавно плъзна светлинния лъч по издрасканите мебели от миналата епоха. Оглеждаше ги един по един: плетените килими, леглото с неговата свръхголяма табла откъм главата, малката библиотека, пълна с често разлиствани романи с меки корици, гардеробът и писалището с капак.

В много отношения Констънс не беше свикнала с този модерен свят, смяната на учтивостта с фамилиарност, обсесията му по технологиите, трескавото приемане на обикновеното и ефимерното. Разбираше обаче от едно и това беше пазенето на тайна — умение, почти изцяло изгубено в днешната епоха.

Инстинктите й подсказваха, че тази стая крие тайна.

Пристъпи към гардероба, като само го оглеждаше, без да пипа. След това се приближи до писалището с капак. Отново огледа, без да докосва нищо, малкото листове и книги, които бяха подредени върху него.

Когато лично беше видяла историка, той седеше в предния салон на ресторанта и пред него лежеше разтворен бележник с износени кожени корици, в който той добросъвестно си водеше бележки, като от време на време поглеждаше в нещо, което приличаше на груба карта или чертеж. При този спомен Констънс почувства остър пристъп на страх от неговия страшен и брутален край.

Спомни си, че в помещението не беше открит бележник. Той обаче си водеше бележки — в това беше напълно сигурна. Нямаше къде другаде да е.

Отстъпи назад и използва фенерчето отново, за да освети съдържащото се в стаята. Докато го правеше, в главата й прозвучаха думите на Пендъргаст: Когато открием чрез дедукция какво е научил Маккул, ще узнаем и точната причина скелетът да бъде откраднат.

Старата сграда изстена под нов пристъп на вятъра.

Маккул беше само временен наемател. Не е могъл да измисли хитрите, отнемащи много време скривалища, с които се бе запознала в мазето на замъка на „Ривърсайд Драйв“. Не е могъл да свали плочките в банята, нито да среже тапетите в търсене на някаква кухина. Но това нямаше значение, защото без съмнение е бил обсебен от своя проект, но не е имал основание да смята, че някой активно се опитва да открадне неговите проучвания. Ако е скрил някакви документи или други неща, трябва да е на място, което да устои на забързаното почистване на някоя камериерка, но въпреки това да е леснодостъпно.

Тя отиде при малката библиотека, коленичи пред нея и започна да вади книгите една по една. Зад тях нямаше нищо скрито. Бележникът не беше скрит и — както в „Откраднатото писмо“^[1] — между томчетата.

След като се изправи, плъзна отново и още по-бавно светлинния лъч из стаята, търсейки белези от някакви грешки в строителството, следи от износване през годините, от които Маккул може да се е възползвал.

В средата на пода забеляза твърде голямо пространство между две от дъските на дюшемето. Тя клекна отново и извади малката антична италианска кама от Маниаго, която скоро беше започнала да носи. Натискането на бутона освободи късото тясно острие от перлената ръкохватка.

Малка проверка на отвора показа, че дъските са здраво заковани.

Леглото имаше покривка, която се спускаше почти до пода. Обаче долният край беше прашен и явно не беше местен, което означаваше, че няма нищо отдолу.

Констънс стана за пореден път и отиде при писалището с капак. В горната си част имаше четири малки чекмеджета по две от всяка страна, и четири по-големи под тях. Едно по едно изтегли по-малките горни чекмеджета — бяха пълни с избелели пощенски картички с изгледи от Ексмут и хартия за писма, окичена със скици на странноприемницата. Претърси зад тях. Нямаше нищо друго, освен дървени стърготини и следи от паяжини. След това започна да вади по-големите чекмеджета под плота, слагайки ги едно по едно на земята. Преглеждаше съдържанието им с помощта на фенерчето и с него проверяваше и отворите, опипвайки горните краища.

Когато издърпа дясното чекмедже, откъм задната кухина се чу глухо тупване. Бързо светна в отвора. Там бяха скрити две неща — тънък кожен бележник и някакъв вестник — напъхани в празното пространство зад чекмеджето. Тя ги взе, върна чекмеджето на място, после седна на леглото, за да разгледа находката си.

Онова, което беше взела за вестник, се оказа каталог от търг на „Кристис“ в Лондон. Беше датиран преди две години през август и озаглавен „Великолепни бижута от благороден произход“. Макар някои точки да бяха отбелязани, нямаше никакви бележки или дори драсканици.

Констънс се смръщи и се вторачи замислена в обложката на каталога. После го остави настрана и отвори изтъркания кожен бележник. Започна да разлиства страниците с нечетлив, ситен ръкопис. На една от тях се спря и започна стремително да чете.