Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Аленият бряг (24)

24.

Сержант Гавин отново беше на щурвала на скифа, когато прииждащият прилив понесе лодката напред и още по-навътре в соленоводните тресавища. Пендъргаст пак седеше на носа, поглеждайки в картата, и единствените му движения бяха да показва с ръка посоката и да ги води нагоре по безбройните канали.

Гавин се запита, какво, по дяволите, търси отново из тресавищата. Но не каза нищо, защото осъзна, че човек като Пендъргаст просто прави онова, което иска, без обяснения, извинения или оправдания. Въпреки това беше уверен, че гонят вятъра. Струваше му се очевидно, че убийствата на историка и адвоката са банални. Най-вероятно дело на наркомани, опитали да прикрият обирите със символи, познати на поне неколцина от местните, които знаеха историята за Тайбанеските надписи. Пендъргаст му беше разказал някаква глупава история за търсенето на Сивия косач. Но когато погледът му се спираше на обемистия металотърсач, който стърчеше от полузатворения сак, се питаше какво ще прави Пендъргаст с него?

Ръката посочи и Гавин зави. От време на време му се приискваше Пендъргаст да не беше настоявал той да управлява лодката. Имаше достатъчно други, които можеха да го правят. Но Пендъргаст беше поискал специално него и след като аутопсията на Дънуди нямаше да се проведе по-рано от утре, началникът се бе съгласил.

Този път бяха кой знае къде из тресавищата. Те ги заобикаляха отвсякъде. Всичко, което се виждаше около тях, беше блатна трева под сивото небе на късния следобед.

Пендъргаст вдигна ръка и с жест показа на Гавин да затвори дросела. Той се подчини и остави двигателя да работи на празни обороти. Лодката продължи да се носи по течението.

— Сержант Гавин, май сме направили погрешен завой.

Гавин сви рамене.

— Джипиесът е при вас. Аз отдавна не мога да се ориентирам къде сме.

— Един момент. — Пендъргаст се зае с джипиеса, поглеждайки картата, и пак отначало: отново първо уреда, после картата.

— Трябва да се върнем.

С потисната въздишка Гавин направи завой и пое бавно срещу течението.

— Натам — каза Пендъргаст.

Още една безкрайна поредица канали и след малко той отново вдигна ръка.

— Тук е.

Гавин се вторачи в тревата и калния бряг, който се простираше пред тях. Той сякаш се издигаше в слабо изразен хълм. Изведнъж го обзе лошо предчувствие.

— Сержанте, ако нямате нищо против, останете в лодката да ме изчакате.

Гавин си погледна часовника.

— След час ще се стъмни. Трудно ще е да се навигира из каналите.

— Ще се върна преди това. — После Пендъргаст взе сака с апаратурата и слезе от борда. След малко беше изчезнал в тревата.

Гавин се размърда на твърдата метална седалка. Лошото предчувствие взе да се усилва. Разбира се, можеше просто да отплава и да остави Пендъргаст на сушата. Постъпеше ли така обаче, работата щеше да загрубее. Човек просто не ядосва хора като агента.

 

 

Алойшъс Шингу Ленг Пендъргаст пореше през блатната трева, като с едната ръка я разтваряше, а с другата придържаше сака с оборудването, преметнат през рамото му. Всяка минута беше по-студена и мрачна от предишната, с този проникваш жесток мраз, който беше често срещано явление близо до морето.

Пендъргаст спира няколко пъти, за да проверява джипиеса. След около десетина минути стигна до мястото, където предната вечер беше намерил предмета и онова, което очевидно бяха останките от старо селище.

Разбира се, целта му не беше да търси Сивия косач, както беше казал на сержант Гавин, независимо дали това създание съществува или не.

Разгъна картата, за да се ориентира, след това закрачи напред, докато не се озова на върха на хълма. Тогава започна да сглобява металотърсача: вкара дръжката в контролния блок, прикрепи към него търсещата глава с бобината, накрая сложи слушалките на ушите си. Настрои няколко от датчиците и калиброва уреда. Уточни внимателно посоката с джипиеса и тръгна бавно напред, прочесвайки наляво-надясно мократа почва с бобината, без да отмества поглед от диодния екран. Мина около петнайсет метра, премести се на успоредна линия около шейсет сантиметра встрани, върна се там, откъдето тръгна, и започна отначало.

След около пет минути от говорителя се чу пиукане. Пендъргаст остави металотърсача настрана, клекна и започна много внимателно да копае с мистрия. Почвата беше рохкава и влажна, без скали или камъни, но пък оплетена с тревни корени, които се налагаше да срязва с ръба на мистрията.

Когато изкопа трийсет сантиметра, спря, извади малка сонда от джоба си и внимателно я вкара в земята. Нещо попречи на проникването й. Той порови наоколо, за да определи очертанията, извади сондата, покопа още с мистрията и изрови странен, подобен на диск предмет — голяма монета или медальон, грубо отлят в тигел метал. Върху него беше щанцован символ — веднага го разпозна като принадлежащ към Тайбанеските надписи. Според Констънс, която му беше пратила подробен доклад по електронната поща заедно със снимки малко преди да тръгне обратно за Ексмут, той символизираше демона Форас.

Отбеляза местоположението му на картата. С предишното откритие сега вече имаше две външни точки на куинконса.

Внимателно преценявайки стъпките си, отиде до мястото, където предполагаше, че ще бъде третата точка, включи металотърсача и откри трета монета, отлята в тигел. След нея последва четвърта, като на всяка от тях имаше символ на друг демон. Странно, но нито една от тях не символизираше Моракс.

С местата си тези четири точки, разкриваха местоположението на централната точка в куинконса: мястото на така наречения олтар, споменат в документите на Сътър, които Констънс беше прегледала. Той отиде до тази точка, коленичи и започна да разчиства мястото, като избутваше и изскубваше тревата. Вероятно тук Сътър бе открил самия Тайбанески камък, но от тези разкопки не бяха останали следи, защото бяха правени преди сто и петдесет години.

Пендъргаст отново се възползва от металотърсача и той веднага реагира с пиукане. Агентът почисти парче с размери около шейсет квадратни сантиметра и започна да копае. Бяха минали само двайсет минути, откакто бе оставил Гавин в лодката, което му осигуряваше достатъчно време. Работеше бавно, докато не изкопа дупка с дълбочина около половин метър. С помощта на металотърсача определи точното място, където беше заровен металният предмет, и много внимателно започна да мушка със сондата.

Оказа се, че е на още трийсетина сантиметра дълбочина. Сега заряза мистрията и започна да рови с ръце. Най-накрая пръстите му стигнаха до нещо твърдо. Внимателно разчисти тревните корени и пръстта, за да освободи предмета, почисти го колкото можа, снима го на мястото, после го измъкна от земята.

Беше много странен предмет. Централната му част бе направена от същия метал, излят в тигел — предположи, че е смес от олово и калай. Имаше странна, дива форма — абстрактно изображение на зейнала уста, пълна с криви зъби, изобразена в момента, когато поглъща нещо, приличащо на кълбо от вътрешности. Докато я оглеждаше, Пендъргаст осъзна, че е била изработена чрез изливане на разтопен метал във вода, където той бе застинал в тази отвратителна форма — случайно, но въпреки това необичайно демонично изображение. Тази извита, пълна с мехури метална маса беше захваната в сребърна рамка. По нея имаше останки от нещо завързано — приличаше на конски косми, плюс парче изгнила кост, запазено само благодарение на анаеробните качества на пръстта. В среброто беше щанцован символът на Моракс — демона с глава на горила, кучешки зъби и сатанинска опашка.

Пендъргаст извади от сака за оборудването плитка пластмасова кутия, сложи предмета вътре и я уви във фолио с мехурчета, което беше взел специално за подобен случай. След това я пъхна в сака заедно с картата и останалото оборудване, стана, погледна си часовника, изтупа ръцете си и пое обратно към лодката.

Сержант Гавин изглеждаше раздразнен и нетърпелив.

— Намерихте ли нещо? — попита той.

Агентът се настани на мястото си на носа на лодката.

— Представете си, да.

— Какво?

Пендъргаст извади пластмасовата кутия от сака, отвори я и показа предмета в неговото гнездо от фолио с мехурчета.

Гавин се вторачи в него, а лицето му пребледня.

— Мамка му, какво е това?

— Наистина, мамка му — се чу лаконичният отговор на Пендъргаст.