Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Аленият бряг (2)

2.

Веднага щом Пендъргаст зави с ретро купето „Порше“ по моста „Метакомет“ — гниеща купчина ръждясали подпори, прехвърлящи широко соленоводно тресавище, Констънс Грийн подуши морския въздух. Минаваше средата на октомври и слънцето хвърляше коси отблясъци във водата, докато те се носеха край брега. От другата страна на тресавището пътят се гмуркаше в борова гора, после отново изскачаше на открито. Там отпред, където мочурището се срещаше с океана, се издигаше градчето Ексмут, Масачузетс. На Констънс й се видя такова, каквито винаги си беше представяла градчетата в Нова Англия: грозд от покрити с дървени керемиди къщи покрай главната улица, няколко църковни шпила, тухлен градски съвет. Когато намалиха и поеха по главната улица, започна с интерес да оглежда наоколо.

Градчето имаше леко запуснат вид, което само засилваше неговата привлекателност: крайбрежно селище, къщи с дъсчени обшивки, прелитащи над главите чайки, неравни тухлени тротоари и местни магазинчета. Минаха край бензиностанция, фасадите на няколко стари магазина със стъклени витрини, закусвалня, погребално бюро, кино, превърнато в книжарница, голяма капитанска къща от XVIII век, включително с вдовишката веранда отгоре^[1]. Табелката пред нея я идентифицираше като Ексмутското историческо дружество и музей.

Малцината граждани, които се разхождаха по тротоарите, се спираха и ги зяпаха вторачено, докато минаваха край тях. Констънс пък се изненада от своето собствено любопитство. Макар никога да не би го признала, знаеше — въпреки многото четене беше виждала толкова малко от света, че се чувстваше като Марко Поло в своята собствена страна.

— Видя ли някой потенциален крадец на вино? — попита Пендъргаст.

— Възрастният господин в карираното сако с розовата папийонка ми изглежда подозрителен.

Пендъргаст намали и небрежно плъзна купето до бордюра.

— Защо спираме?

— Малко сме подранили. Хайде да опитаме един местен деликатес: руло с омар.

Мъжът в карираното сако ги подмина точно когато слизаха, кимна им с усмивка и продължи пътя си.

— Да, определено е подозрителен — измърмори Констънс.

Те тръгнаха по тротоара и скоро завиха по алея, която водеше надолу към брега. Пред тях се показаха грозд рибарски колиби, смесени с магазинчета и ресторанти, и няколко кея, които се простираха в залива пред устието на крайбрежното тресавище. Отвъд полюшващите се блатни треви Констънс виждаше ярката черта на океана. Можеше ли да живее в подобен град? В никакъв случай, но беше интересно място за посещение.

До кея имаше барака за морска храна с ръчно нарисувана табела, на която омар и мида танцуваха пред оркестър от стриди, свирещи на различни инструменти.

— Две рула с омар — поръча Пендъргаст, когато наближиха щанда.

Храната дойде бързо: големи парчета омар в кремав сос, напъхани в разцепени мини франзелки за ход дог, намазани с масло, сложени в картонените чинии.

— Как се яде това? — попита Констънс, докато разглеждаше порцията си.

— Нямам представа.

Двуцветна патрулка бавно влезе в близкия паркинг и завъртя едно кръгче. Колата намали и едрият мъж на волана с капитански звезди на пагоните ги оглежда известно време, пусна многозначителна усмивка, след което отново даде газ.

— Лично началникът на полицията — отбеляза Пендъргаст и хвърли неизяденото руло с омар в близкото кошче за боклук.

— Май нещо го развесели.

— Да, и мисля, че скоро ще открием какво.

Докато се връщаха бавно към главната улица, Констънс видя глоба да се полюшва на предното стъкло. Пендъргаст я извади изпод чистачката.

— Излиза, че съм паркирал, заемайки две места. Колко небрежно от моя страна.

Констънс видя, че Пендъргаст наистина беше спрял колата, застъпвайки двете очертани с бели линии паркоместа.

— Но на улицата няма други паркирали коли?

— Законът си е закон и трябва да се изпълнява.

Пендъргаст прибра глобата в джоба на сакото си и двамата се качиха на колата. Той запали и се върна бавно на главната улица. За миг прекосиха града и излязоха от другия му край, където магазините вече отстъпваха място на скромни, покрити с дървени керемиди къщи. Пътят се заизкачва между тревисти ливади, граничещи с огромни дъбове, преди да излезе на по-висок терен, извисяващ се над Атлантическия океан. Отпред по посока на отвесните крайбрежни скали Констънс видя фара на Ексмут — тяхната цел. Беше боядисан в снежнобяло и завършваше с черен връх, откроявайки се на синия небесен фон. До него се издигаше къщата на пазача, аскетична като картина на Андрю Уайт^[2].

Докато наближаваха, Констънс различи скулптури, пръснати в ливадата край ръба на крайбрежните скали. Грубо изсечени гранитни форми с полирани и донякъде заплашителни очертания, които се надигаха от камъка: лица, части от тела, митични морски създания. Внушително място за градина със скулптури.

Пендъргаст спря купето на чакълестата автомобилна алея до къщата. Докато слизаха, от къщата излезе Пърсивал Лейк и закрачи по верандата.

— Добре дошли! Вие наистина пътувате със стил. Ако не се лъжа, това е „Порше Спайдър 550“ от петдесет и пета година, нали? — попита той, докато слизаше по стълбите.

— Всъщност от 1954 — уточни Пендъргаст. — Това е колата на покойната ми жена. Лично аз предпочитам нещо по-комфортно, но моята сътрудничка, госпожица Грийн, настоя за нея.

— Нищо подобно — вметна тя.

— Вашата сътрудничка значи. — На Констънс не й хареса как веждите на мъжа се повдигнаха иронично и развеселено. — Радвам се да ви видя отново — поздрави я той.

Тя доста хладно стисна протегнатата му ръка.

— Хайде да видим местопрестъплението — поиска Пендъргаст.

— Не си губите времето.

— В криминалното разследване съществува обратна зависимост между качеството на уликите и продължителността на времето, през което са очаквали да бъдат проучени.

— Добре. — Лейк ги поведе към къщата. Пресякоха предното антре и една гостна с широк изглед към океана. Старата къща беше безупречно поддържана, проветрива и прохладна, защото океанският бриз полюшваше пердетата. В кухнята привлекателна изрусена жена на трийсетина години, слаба и в добра форма, режеше моркови.

— Това е моята сътрудничка Керъл Хинтъруасър — представи я Лейк. — Моля, запознай се с агент Пендъргаст и Констънс Грийн. Те са дошли да намерят моята сбирка от вина.

Жената се обърна, усмихна се, откривайки снежнобели зъби, избърса ръце в престилката и се здрависа с всеки от тях.

— Извинете, точно приготвям зеленчуков сос. Толкова се радвам, че успяхте да дойдете, защото Пърси е направо съсипан. Тези вина означават много за него. Много повече, отколкото финансовата им стойност.

— Разбирам — отговори Пендъргаст, а Констънс забеляза как ясните му очи се стрелкат наоколо.

— Оттук — поведе ги Лейк отново.

В задния край на кухнята имаше тясна врата. Лейк я отвори, включи осветлението и пред тях се откри част от стълбище с разхлопани стъпала, което изчезваше надолу в мрака. Лъхна ги богата миризма на студена влага и камъни.

— Внимавайте — предупреди ги домакинът, — стълбището е стръмно.

Те се спуснаха в прилично на лабиринт пространство сред стени, покрити със селитра и каменен под. В една от нишите имаше пещ и бойлер, а в друга — цяла стая за сбирка от въздушни инструменти, чували с пясък, защитни костюми и оборудване за полиране на камъни.

Завиха зад ъгъла и се озоваха в най-голямото помещение на мазето. Едната стена беше покрита от пода до тавана с празни дървени стойки за вино. Навити жълти етикети бяха закачени за дървото или разпилени по пода заедно със счупени бутилки и над всичко висеше тежкия аромат на вино.

Пендъргаст вдигна парче от счупена бутилка и прочете етикета.

— „Шато Латур“, 1961. Тези крадци са били необикновено небрежни.

— Кретените му с кретени, обърнали са мазето наопаки.

Пендъргаст клекна до най-близката стойка и започна да я оглежда с помощта на диодно фенерче.

— Разкажете ми за уикенда, когато е станала кражбата.

— Керъл и аз бяхме заминали за Бостън. Правим го често, за да вечеряме, да идем на някоя симфония или в някой музей, така да се каже, да презаредим батериите си. Заминахме в петък следобед и се върнахме в неделя вечерта.

Лъчът светлина се спираше тук-там.

— Кой знаеше, че сте заминали?

— Предполагам, цялото градче. За да излезем от града, трябва да го пресечем и както вече видяхте, Ексмут е малко място. Всички знаят, че често ходим в Бостън.

— Казахте, че са счупили стъкло. Вероятно къщата е била заключена?

— Да.

— Има ли алармена система?

— Не. Предполагам, че погледнато в ретроспекция, това изглежда глупаво. Обаче тук почти няма престъпления. Не помня кога за последен път в Ексмут е имало обир.

Сега от сакото на Пендъргаст се появиха епруветка и пинсети. Използва ги, за да откъсне нещо от дървената стойка и да го сложи в епруветката.

— Каква е историята на къщата?

— Една от най-старите северно от Салем. Както вече споменах, това е било жилището на пазача на фара. Била построена през 1704 година и после многократно разширявана. Когато я купихме с жена ми, не бързахме с ремонта. Аз, като скулптор, мога да работя навсякъде, обаче установихме, че това място е идилично — тихо, встрани от туристическия поток, но въпреки това близо до Бостън. Очарователно и неоткрито. Освен това местният гранит е великолепен. От другата страна на соленото тресавище има кариера. Част от розовия гранит, използван при постройката на Музея за естествена история в Ню Йорк, е дошла от тази кариера. Хубав материал.

— С удоволствие бих разгледал градината ви със скулпторите.

— Непременно! Предполагам, че сте отседнали в странноприемницата? Ще се погрижа да уредя това.

Докато Лейк възхваляваше местния гранит, Констънс наблюдаваше как Пендъргаст пълзи на колене, за да огледа пода на мазето, без да го е грижа, че си цапа костюма.

— А бутилките с „Шато От-Бракиланж“? Предполагам са си в касата в далечния ъгъл?

— Да, слава богу, не са я забелязали.

Пендъргаст се изправи. Бледото му лице изглеждаше обезпокоено. Отиде при виното, което беше сложено в дървена каса с герба на шатото върху дървото. Капакът беше откован и той го вдигна, за да надникне. След това много внимателно извади бутилка, гушкайки я като бебе.

— Направо не е за вярване — промърмори той.

След това я върна на място.

Тръгна да прекосява мазето, докато под краката му хрущеше стъкло, и се върна при стойките за бутилки. Този път се зае да разглежда горните части. Взе още няколко проби, освети с фенерчето тавана, след това пода, където бяха завинтени стойките. Внезапно хвана дървените подпори, които свързваха стойките в средата, и дръпна силно. С пукот и скърцане стойките се отделиха, откривайки стената отзад, облицована с дялани камъни.

— Боже, какво… — започна Лейк.

Обаче Пендъргаст не му обърна внимание и продължи да издърпва още парчета от стойката, разкривайки напълно централната част от зиданата стена зад нея. Сега, след като извади малко джобно ножче, пъхна острието между два от камъните и започна да драска и реже. Накрая размърда единия от камъните и го извади. Внимателно го сложи на пода и светна с фенерчето в отвора, който беше направил. Констънс с изненада установи, че отзад има свободно пространство.

— Мили боже! — възкликна Лейк и се приближи.

— Върнете се! — рязко изкомандва Пендъргаст.

Извади чифт латексови ръкавици от джоба на сакото си и ги нахлузи. След това свали сакото, просна го на мръсния под и сложи камъка върху него. Започна да работи по-бързо, но все така внимателно, и извади още един камък, след него втори, подреждайки ги с лицето надолу върху сакото. Констънс изстена. Направеният по поръчка английски костюм вече на нищо не приличаше.

Постепенно започна да се открива плитка ниша. Беше празна, като се изключат веригите, закрепени горе и долу в камъка на задната стена, които завършваха с окови за ръцете и пранги за краката. Констънс ги оглеждаше с хладна безпристрастност — отдавна беше открила подобни вещи в мазето на Пендъргастовата къща на „Ривърсайд Драйв“. Агентът на ФБР обаче беше станал по-блед от обикновено.

— Направо не мога да повярвам! — измърмори Лейк. — Нямах представа…

— Моля, запазете мълчание — прекъсна го Констънс. — Моят попечител… исках да кажа господин Пендъргаст, работи.

Пендъргаст продължи да вади камъни, докато не се разкри цялата ниша. Беше висока около метър и осемдесет, метър широка и също толкова дълбока. Нишата беше също толкова стара, колкото къщата, и очевидно направена, за да побере един човек. Прангите за ръцете и краката бяха заключени, но нямаше скелет в тях. Тя забеляза, че помещението е необяснимо чисто — не се виждаше и прашинка.

Сега Пендъргаст се озова на колене в нишата и започна да проучва всяка малка пукнатина и фуга с лупата. Малките пинсети и друга епруветка бяха в готовност. Констънс го наблюдава как работи в течение на десет минути, преди да насочи вниманието си към пода точно пред нишата, след като вътре намери много малко. Последва друг дълъг период на оглеждане и мушкане. Лейк стоеше отстрани и очевидно му беше трудно да пази мълчание.

— Ха! — неочаквано възкликна Пендъргаст. Той стана, стискайки в пинсетите нещо, което приличаше на малка кост. Стисна лупата с око и известно време беше зает да я разглежда. После отново коленичи, почти лягайки върху камъните, които беше извадил, и се зае да проучва задната им част с лупата и фенерчето.

По едно време вдигна поглед и светлите му очи се втренчиха в Констънс.

— Какво има? — попита тя.

— Край на ваканцията.

— Какво искаш да кажеш?

— Това не е обикновена кражба на вино. Става дума за нещо по-голямо и много по-опасно. Не можеш да останеш тук. Трябва да се върнеш на улица „Ривърсайд Драйв“.