Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Аленият бряг (14)

14.

Констънс Грийн огледа стаята, наета от Пендъргаст на първия етаж на странноприемницата. Беше накарал да изнесат леглото и на негово място да вкарат голяма маса от бор, на която беше сложил груб, почти антикварен ролков магнетофон с некрасив микрофон. До тях се мъдреха стара електрическа пишеща машина Ай Би Ем „Селектрик“^[1] и също толкова стар диктофон.

Беше удивена от готовността на началника да сътрудничи, най-малкото, когато бъде помолен директно. Тази сутрин беше позволил на Пендъргаст да рови из склада за оборудване на Ексмутския полицейски участък и да вземе всичко, което иска.

— О, Констънс! Виждам, че се възхищаваш на моята стая за разпити.

Пендъргаст стоеше на прага, прегърнал стар компютър Ай Би Ем.

— Това ли е наистина? Стая за разпити?

Той остави компютъра на масата.

— Точно така. Ти какво си мислеше, че е?

— По-скоро прилича на технически музей.

Той включи компютъра в мрежата, свърза клавиатурата и го пусна. До него постави кутийка със стари, но още пакетирани дискети.

— Да не би още да работят?

— Не.

— А какво му е на твоя „Макбук“, ако смея да попитам?

— Прекалено хубав е, за да бъде заплашителен.

Тя отново огледа наоколо.

— Значи всичко това е театър?

— Скъпа Констънс, някой ден ще разбереш, че купчина апаратура, било то и стара, въздейства особено благотворно на свидетелите. Магнетофонът работи, но за всеки случай съм свързал микрофона с електронен диктофон, скрит в него.

След това се зае да подреди всичко на масата в строг порядък. Констънс трябваше да признае, че всички машинарии се сливаха в една плашеща фасада, която служеше да изолира разпитвания от разпитващия.

— Моля, затвори вратата и седни.

Констънс затвори вратата, приглади роклята си и седна.

— Кого ще разпитваш?

Той й подаде списък. Тя го прегледа и го остави на масата.

В този списък има доста имена.

— Може да се наложи да говорим с всички тях. Аз, както се казва в този край, хвърлям въдицата.

— С една дума, смяташ, че убийството на историка е свързано със зазидания скелет?

— Обикновено не вярвам на предчувствия. Но в този случай ще направя изключение, защото предчувствието ми е толкова силно: да, двете неща със сигурност са свързани.

— Как?

Той сплете пръсти на колибка и се облегна удобно.

— Констънс, ще ми бъде интересно първо да чуя твоите мисли. Агитираше за правото да разследваш, както ти смяташ за добре, затова ще ми е любопитно да чуя твоя анализ на онова, което разбрахме досега.

Тя се наведе, осъзнавайки тежестта на изпълнения му с очакване поглед.

— Няколко неща се набиват на очи — започна младата жена. — Знаем, че историкът е проучвал изчезването на кораб през 1884 година край тези брегове. Същата тази година заради изригването на Кракатау в целия район, включително Ексмут, е унищожена реколтата. Според датирането с въглерод между 1870 и 1890 година един мъж — афроамерикански моряк — е измъчван и тялото му било зазидано в мазето на къщата, където е живял пазачът на фара. През 1886 година пазачът на фара пада пиян по стълбите и умира.

Едва забележимо кимване.

— Като събереш всичко това, струва ми се, че чернокожият е бил зазидан през 1884 година и по някакъв начин това е свързано с изчезването на кораба. Не бих се учудила, ако смъртта на починалия след две години пиян пазач на фара също е свързана със случилото се. В края на краищата мазето, където е зазидан този моряк, е било негово. В това градче има някаква мрачна тайна — нещо се е случило тук през онази година. Историкът е открил някакъв съществен факт, който е щял да разкрие тази тайна, и е бил убит, за да му запушат устата.

— А символите по трупа?

— Нямам отговор за тях.

— Какво ще кажеш за кражбата на виното?

— Както ти вече спомена, била е диверсия, за да се прикрие изваждането на моряшкия скелет. Това е още едно доказателство — макар да нямаме нужда от повече — че мрачната тайна, за която стана дума, още съществува тук в Ексмут.

— Какви са препоръките ти за нашите по-нататъшни стъпки? Разбира се, подредени по важност.

Констънс направи пауза.

— Първо, да разберем какво е научил историкът, за да го убият. Второ, да научим повече за изчезналия кораб „Пембрук Касъл“. Трето, да научим повече за пазача на фара, паднал пиян по стълбите. Разбира се, стига да е възможно. И четвърто, да установим какви са тези символи по трупа.

— В разсъжденията ти има множество логически пропуски и твърде много предположения, но като цяло не съм разочарован от теб, Констънс!

Тя се намръщи.

— Не ми харесва да бъда порицавана чрез едва доловими похвали. Какви точно пропуски в логиката имаш предвид?

— Пошегувах се. Твоят анализ и предложените стъпки са похвални. Всъщност по тази причина съм готов да ти поверя важна задача.

Тя се размърда на стола, опитвайки се да прикрие какво удоволствие й доставиха неговите думи.

— А какви са твоите идеи?

— До откриването на нови доказателства съм съгласен с всичко, което каза. Но трябва да добавя, че двете неща, които смятам за най-показателни, са думата ТАЙБАНЕ, изрязана в плътта на историка заедно с любопитните символи… разбира се, и историята за призраците.

— Историята за призраците?

— Онази, която ти ми разказа. Как фарът бил обсебен и се чувал бебешки плач.

— Наистина ли смяташ, че това е важно?

— Дори много.

Пендъргаст се обърна, защото някой почука на вратата.

— А, ето и нашия първи събеседник.

Той отвори вратата и се показа мъж, застанал в коридора. Човекът беше в началото на четиресетте, с нежно тяло, оредяваща кестенява коса и изхвръкнала адамова ябълка. Констънс си спомни, че вече го беше виждала два пъти из града: веднъж на улицата, докато, застанал настрана, гледаше как арестуват Пендъргаст, и вчера сутринта тук в ресторанта на закуска. И в двата случая беше облечен в скучни консервативни костюми, които бяха в смешен контраст — затова го беше запомнила — с косматите му вълнени пуловери във весели цветове и шпиц деколтета. Днес също носеше такъв: мъхнат, с цвят на праскова. Всеки с вкуса си, помисли си Констънс с потрес. Или по-скоро с безвкусието си.

— О — възкликна Пендъргаст, — господин Дана Дънуди. Както обикновено в цялото си модно великолепие.

— Ярките цветове ме радват — обясни мъжът и стисна протегнатата ръка. — Предполагам, че вие изпитвате точно противоположното.

— Попадение! Много точно попадение! Моля, седнете. — Пендъргаст изчака, докато мъжът се настани удобно. — Това е моята помощница госпожица Грийн, която ще присъства на разговора ни. Констънс, запознай се с господин Дана Дънуди, адвокат тук в Ексмут.

— Как бих могъл да ви помогна, агент Пендъргаст? — попита Дънуди.

— Да отговорите на няколко въпроса, ако нямате нищо против.

Дънуди махна с ръка. Констънс забеляза, че адвокатът има избеляла татуировка на единична котва от вътрешната страна на едната си китка.

Пендъргаст погледна в бележника си.

— Доколкото знам, живеете в къщата, която гледа към соленоводните тресавища. Така ли е?

Дънуди кимна.

— Завчера вечерта бяхте ли си у дома?

Дънуди отново потвърди с кимване.

— Същата вечер чухте ли, видяхте ли нещо необичайно?

— Нищо, което заслужава отбелязване.

Пендъргаст записа нещо в бележника.

— Как е адвокатската професия тук в Ексмут?

— Задоволителна.

— С какво точно се занимавате?

— Продажба на недвижими имоти. По някое съдебно дело. Рутинни правни въпроси на града.

— Какви са съдебните дела?

— Най-различни. Имотни спорове, спорове за право на преминаване през имоти. Искания за зониране.

— Разбирам. Това, че сте адвокат на града, вероятно е полезно при зонирането.

Дънуди махна някаква невидима прашинка от пуловера си.

— Агент Пендъргаст, никога не си позволявам да смесвам гражданските си задължения с професионалните.

— Разбира се.

Дънуди се усмихна леко. Констънс забеляза, че е доста остроумен и не се плаши лесно.

— Господин Дънуди, женен ли сте?

— Вече не.

Констънс се вторачи в мъжа с присвити очи. Беше развил умението да дава къси адвокатски отговори, в които не се съдържаше информация.

— Ясно. Имате ли роднини в града?

Дънуди кимна.

— Да, ние сме от първите заселници.

— По кое време?

— Не мога да ви кажа. Изглежда Дънуди винаги са били тук.

— Да се върнем на сегашното ви семейство. Вашият брат Джо е барман в ресторанта на странноприемницата, нали?

След този въпрос гордото изражение, появило се на адвокатското лице, докато говореше за своето семейство, се смени от смръщване, а после стана преднамерено безизразно.

— Точно така.

— Господин Дънуди, водите ли криминални дела?

— В Ексмут почти няма нужда.

— Макар градът да има своите проблеми. Например взломната кражба у Пърсивал Лейк. Освен това разбрах от единия от готвачите тук в странноприемницата, че редовно изчезват хранителни продукти от килера за провизии.

— Това не ми прилича на голямо престъпление.

— Случайно да сте чели „Баскервилското куче“? — попита Пендъргаст.

Дънуди се поколеба за секунда, видимо изненадан.

— Не виждам връзката?

— Направете ми удоволствието. Чели ли сте я?

— Да.

— Тогава може би ще си спомните сходните обстоятелства. Имам предвид липсващата храна от Баскервил Хол.

Докато Констънс наблюдаваше ставащото, лицето на адвоката стана още по-безизразно. Напълно преднамерено. Освен това не отговори.

Пендъргаст шумно затвори бележника си и го сложи до пишещата машина.

— Нямам повече въпроси. Благодаря ви за отделеното време.

Адвокатът стана, поклони се последователно на всеки от тях, след това си тръгна, затваряйки вратата зад себе си.

Констънс се обърна към Пендъргаст:

— „Баскервилското куче“? Алойшъс, надявам се, че няма да започнеш да забъркваш свръхестественото, нали?

— Напротив. Видя ли реакцията му? По-точно липсата на такава? Много показателно.

— Не мога да кажа какво целеше. Но на мен той ми се струва със сигурност виновен.

— Да, Констънс, всички адвокати са виновни. Обаче си мисля, че точно този е по-виновен от останалите. — Агентът погледна часовника си. — Смятам, че преди да се появи нашият следващ събеседник, имаме точно време за по чаша чай.