Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Аленият бряг (1)

1.

Когато се позвъни на вратата, Констънс Грийн спря да музицира на фламандския клавесин и в библиотеката се възцари напрегната тишина. Тя погледна към специален агент А. Ш. Л. Пендъргаст, седнал до гаснещия огън с белите си ръкавици, който се беше умълчал напълно, докато прелистваше илюминирания ръкопис^[1]. На масичката за сервиране до него стоеше недопита чаша „Амонтилядо“^[2]. Констънс си спомни последния път, когато някой беше позвънил на звънеца на „Ривърсайд Драйв“ 891 — много рядко събитие в дома на Пендъргаст. Сега споменът за този ужасен миг висеше в помещението като задушаваща воня.

На вратата се показа Проктър, шофьор, телохранител и момче за всичко.

— Да проверя ли кой звъни, господин Пендъргаст?

— Да, но не го пускай да влезе. Разбери името и целта на посещението му и ела да докладваш.

Проктър се върна след три минути.

— Човек на име Пърсивал Лейк, който желае да ви наеме за частно разследване.

Пендъргаст вдигна ръка, за да отхвърли изцяло тази идея, но направи пауза, за да попита.

— Спомена ли за какво престъпление става дума?

— Отказа да навлезе в подробности.

Пендъргаст сякаш потъна в мисли, докато паякообразните му пръсти леко почукваха по позлатеното гръбче на ръкописа.

— Пърсивал Лейк… Името ми е някак познато. Констънс, би ли била така добра да го провериш в… как се казваше тази търсачка? Наречена на голямо число?^[3]

— Гугъл?

— Точно така. Моля, гугълирай го.

Констънс вдигна ръце от пожълтелите с годините клавиши от слонова кост, отдалечи се от инструмента, отвори малък шкаф и издърпа подвижната поставка на лаптопа. След това набра името.

— Има скулптор с това име, който създава монументални паметници от гранит.

— Значи прав съм бил, че ми е познато. — Пендъргаст свали ръкавиците и ги остави настрана. — Въведи го.

След като Проктър излезе, Констънс се обърна към Пендъргаст със смръщено чело.

— Нима средствата ни са толкова намалели, че трябва да прибягваш до работа на черно?

— Разбира се, че не са. Обаче творчеството на този човек, макар и старомодно, е вдъхновяващо. Доколкото си спомням, фигурите му израстват от камъка точно както недовършеният „Непокорен роб“ на Микеланджело. Най-малкото, което мога да направя за него, е да го приема.

Миг по-късно Проктър се върна. Зад него на прага стоеше впечатляващ мъж. Беше може би на шейсет и пет, с гъста, рошава бяла коса. Косата беше единственото, което изглеждаше старо у него — близо два метра висок, със симпатично лице с грубовати черти, почерняло от слънцето и стегнато, атлетично тяло. Носеше снежнобяла ленена риза, син блейзър и жълто-кафяви спортни панталони. От него лъхаше на добро здраве и активен живот. Ръцете му бяха огромни.

— Инспектор Пендъргаст? — Лейк отиде при него с големи крачки и протегната ръка, обгръщайки бледната длан на домакина с огромната си лапа, и така я разтърси, че той едва не обърна шерито си.

Инспектор? Констънс едва не изстена на глас. Изглежда нейният попечител щеше да получи нужното му вдъхновение.

— Господин Лейк, моля седнете — покани го Пендъргаст.

— Благодаря. — Лейк седна, прехвърли крак върху крак и се облегна удобно.

— Мога ли да ви предложа нещо за пиене? Шери?

— Няма да ви откажа.

Проктър безмълвно наля малка чашка и я остави до лакътя на госта. Скулпторът отпи глътка.

— Отлична напитка, благодаря. Благодарности и че се съгласихте да ме приемете.

Пендъргаст наклони глава.

— Преди да ми разкажете своята история, трябва да кажа, че не мога да имам претенции за чина инспектор. Това би било твърде британско. Аз съм само специален агент на ФБР.

— Предполагам, че съм чел твърде много криминални романи. — Мъжът се размърда на стола си. — Позволете да премина направо на въпроса. Живея в малък крайбрежен град в Северен Масачузетс на име Ексмут. Тихо място, встрани от туристическите маршрути, дори през лятото остава неизвестен за тълпите летовници. Преди трийсет години с жена ми купихме стария фар и къщата на пазача на нос Уолдън и оттогава живея непрекъснато там. Оказа се отлично място за моята работа. Винаги съм бил ценител на хубавото вино — червено, бялото не ме интересува — и мазето на къщата се оказа точното място за доста голямата ми колекция. Изкопано е в земята и има каменни стени и под. Температурата и през лятото, и през зимата е тринайсет градуса. Както и да е. Преди няколко седмици отидох в Бостън за дълъг уикенд. Когато се прибрах, намерих един от задните прозорци счупен. От къщата нищо не беше изчезнало, но когато слязохме в мазето, то се оказа опразнено. Цялата ми колекция беше изчезнала!

— Колко ужасно за вас!

На Констънс се стори, че долови съвсем лека нотка на презрителна насмешка в гласа на Пендъргаст.

— Господин Лейк, кажете ми, още ли сте женен?

— Жена ми почина преди няколко години. Сега имам… ами една госпожа, моя приятелка, с която живея.

— И тя беше с вас, когато колекцията е била открадната?

— Да.

— Разкажете ми за вашето вино.

— Откъде да започна? Имах вертикална колекция^[4] на „Шато Леовил Пуафер“ от 1955 година насам, както и забележителни сбирки от всички добри години на „Шато Латур“, „Шато Пишон Лонгвил“, „Шато Петрюс“, „Дюфор Вивиен“, „Ласкомб“, „Малеско Сент Екзюпери“, „Шато Палмер“, „Шато Талбо“…

Пендъргаст прекъсна словесния му поток с вдигната ръка.

— Извинете — замълча Лейк с глуповата усмивка. — Забравям се, когато става дума за вино.

— Значи само френско бордо?

— Не. Наскоро започнах да колекционирам и някои прекрасни италиански вина като брунело, амароне и най-вече бароло. Всичко замина.

— Ходихте ли в полицията?

— Началникът на полицията в Ексмут е безполезен. Всъщност е задник. Той е от Бостън и предприе предписаните стъпки, но на мен ми е ясно, че не гледа на станалото сериозно. Мисля, че ако ставаше дума за колекция „Будвайзер светло“, щеше повече да се загрижи. Имам нужда от човек, който ще намери това вино, преди да бъде разпръснато или не дай боже — изпито!

Пендъргаст кимна бавно.

— И защо дойдохте при мен?

— Чета книгите за вашата работа. Онези на Смитбак. Мисля, Уилям Смитбак.

Настана пауза, преди Пендъргаст да отговори.

— Страхувам се, че тези книги грубо изкривяват фактите. Във всеки случай, доколкото са верни, сигурно сте разбрали, че насочвам вниманието си към отклоненията у хората, а не към откраднати вина. Съжалявам, че не мога да ви помогна повече.

— Е, надявах се, че ще го направите, след като от тези книги разбрах, че вие самият сте малко нещо познавач. — Лейк се наведе малко на мястото си. — Агент Пендъргаст, аз съм отчаян. С жена ми прекарахме безброй часове в създаването на тази колекция. Всяка бутилка е спомен, всяка е с история, най-вече от моите прекрасни години с нея. В известна степен се чувствам така, сякаш отново е починала. Ще ви платя много добре.

— Искрено съжалявам, че не мога да ви помогна в случая. Проктър ще ви изпрати.

Скулпторът се изправи.

— Е, знаех си, че е малко вероятно. Благодаря, че ме изслушахте. — Разстроеният му поглед малко се проясни. — Единственото, което мога да кажа, е, че благодаря на бога, че крадците пропуснаха „Шато От-Бракиланж“!

В стаята настъпи тишина.

— „Шато От-Бракиланж“? — попита едва чуто Пендъргаст.

— Да, точно така. Пълна каса от 1904 година. Ценното ми притежание. Беше сложен в единия ъгъл на мазето в оригиналната си дървена каса. Проклетите глупаци просто са го пропуснали.

Проктър отвори вратата на библиотеката и зачака.

— Как сте успели да се сдобиете с кашон от 1904? Мислех, че отдавна е изчерпано.

— Не само вие сте си мислили това. Винаги търся колекции, които се продават, особено ако собственикът е починал и наследниците бързат да ги осребрят. С жена ми открихме тази каса в една стара винена колекция в Ню Орлиънс.

Пендъргаст повдигна вежди.

— Ню Орлиънс?

— Стара френска фамилия, изпаднала във финансови затруднения.

Докато Констънс гледаше отстрани, по лицето на Пендъргаст се изписа раздразнение. Или беше яд?

Лейк се обърна към отворената врата в момента, в който Пендъргаст стана от мястото си.

— Сега, на второ четене, смятам да се заема с малкия ви проблем.

— Наистина? — Лейк се обърна и по лицето му се разля усмивка. — Прекрасно! Както вече казах, готов съм да платя какъвто хонорар…

— Хонорарът ми е много прост. Бутилка „Шато От-Бракиланж“.

Лейк се поколеба.

— Аз си мислех повече за парично възнаграждение.

— Бутилката ще бъде моят хонорар.

— Да разбия касата… — гласът му заглъхна и настъпи продължително мълчание. Накрая Лейкс се усмихна и кимна.

— Добре де, защо не. Вие очевидно не се нуждаете от готови пари. Радвам се, че си осигурих вашата помощ. Дори ще може да си изберете бутилката от касата! — Поруменял от собствената си щедрост, Лейк повторно протегна ръка.

Пендъргаст я стисна.

— Господин Лейк, моля оставете на Проктър адрес и телефон за контакти. Утре ще дойда у вас в Ексмут.

— Ще ви очаквам с нетърпение. Нищо не съм пипал в мазето — оставих го така, както е. Разбира се, полицията влиза в него, но не направиха нищо повече от това да щракнат няколко снимки с мобилен телефон, което направо не е за вярване.

— Ако се върнат, ще е от полза да намерите някакво извинение да не ги пускате да влязат.

— Да се върнат? Едва ли.

Миг след това мъжът си тръгна, следван от Проктър. Констънс се обърна към Пендъргаст. Той отвърна на погледа й с развеселени, ясни очи.

— Мога ли да попитам какви ги вършиш?

— Поемам частен случай.

— Откраднато вино?

— Скъпа Констънс, през последните няколко месеца Ню Йорк Сити беше потискащо пощаден от серийни убийства. И аз, както се казва, съм на сухо. Това е превъзходна възможност за кратка ваканция седмица или две извън сезона в очарователен крайбрежен град със случай — бонбон като този да ти запълва времето. Да не говорим за приятния клиент.

— Може би шумен самохвалко би била по-точна характеристика.

— Ти ме надминаваш по мизантропия. Що се отнася до мен, след случилото се напоследък освежаващият есенен въздух край морето ще ми дойде добре.

Тя го погледна скрито. Беше прав — след изпитанието, което беше преживял през лятото, разсейването щеше да му дойде добре.

— Добре, но бутилка вино вместо хонорар? Скоро ще започнеш да предлагаш услугите си срещу някой „Биг Мак“.

— Едва ли. Виното е причината, единствената причина да поема случая. През деветнайсет век „Шато От-Бракиланж“ са произвеждали най-добрите вина във Франция. Техният авторски кларет идва от едно-единствено лозе от около два акра, засадено с каберне совиньон, каберне фран и мерло. Било разположено на хълм близо до Фронзак. За съжаление през Първата световна война за него се водят яростни сражения, затова подгизва от иприт и е завинаги отровено, а замъкът — сравнен със земята. Знае се, че от реколтите на това шато са останали две дузини бутилки. Обаче нито една от най-добрата реколта през 1904 г. Смяташе се, че е изчерпана. Фактът, че този човек има цял кашон от него, е нещо изключително. Видя колко неохотно се раздели дори само с една бутилка.

Констънс сви рамене.

— Надявам се, че ще се насладиш на ваканцията си.

— Не се съмнявам, че ще бъде приятна и за двама ни.

— Двама ни? Искаш да дойда с теб? — Тя почувства как бузите й пламнаха.

— Точно така. Мисля, че си готова за ваканция далеч от познатата обстановка. Всъщност настоявам. Ти имаш не по-малка нужда от ваканция от мен. Освен това, предполагам, ще се зарадваш на възможността да оставим писмата от управата на ботаническата градина зад нас, нали?