Алиса Паломбо
Най-красивата жена във Флоренция (38) (Музата на Ботичели)

36

По-късно вечерта се зачудих дали да не пиша на Сандро. Беше ми се обадил преди няколко седмици, когато бях още болна, затова реших да му съобщя, че съм се оправила — поне засега. Ако намери време, за да му позирам, защо да не се възползваме?

Отидох в другата стая и отключих чекмеджето на тоалетната си масичка. Извадих последното съобщение от Сандро и пригладих листа, за да го прочета отново. Съзнавах, че трябва да изгоря тези писма, но не можех толкова бързо да се избавя от тях. Исках да ги запазя още известно време.

В писмото си Ботичели пишеше, че се надява скоро да се оправя и се моли за оздравяването ми. Имаше желание да ме посети, ала знаеше, че Марко не би го приел охотно. Накрая съобщаваше, че използва всяка възможност, за да работи по картината, и вече е започнал да рисува останалите фигури. Венера би могла да ме почака.

В този миг се сепнах от гласа на Марко:

— Симонета, разбрах от Киара, че…

Щом го чух наблизо, подскочих и инстинктивно се опитах да скрия писмото обратно в чекмеджето, което само събуди подозрението му.

— Какво държиш там? — полюбопитства, приближил се до тоалетната масичка.

— Нищо — отвърнах, докато се опитвах да блъсна силно чекмеджето. — Само няколко стари писма от нашите.

— Тогава защо ги криеш?

— Не ги крия… ти просто ме стресна…

— Дай да видя — настоя Марко и хвана чекмеджето, преди да го затворя. Извади писмото, което току-що бях прочела, и бързо го прегледа.

— Това… е от художника, нали? — смаяно попита. — Нима той ти пише?

— Не… всъщност рядко. Искал е да ми пожелае добро здраве, тъй като бях болна, както знаеш — отвърнах. — Обсъждаме кога бих могла да му позирам отново, ето виж…

— Ако всичко е толкова невинно, защо ме лъжеш, Симонета? — добави. — Ден и нощ, коленичил, се моля да се възстановиш… Не звучи ли доста свойски?

— Той ми е приятел, нищо повече — заявих. — Известно ти е, че го познавам отдавна… О, Марко, недей! Моля те, остави всичко!

Но той вече бе измъкнал и останалите неща от чекмеджето: още две писма от Сандро и подарения ми ескиз за „Раждането на Венера“, който бе най-отдолу.

Марко дълго не откъсваше поглед от него, а листът трепереше в ръцете му.

— Това! — продума най-сетне. — Нарисувал е това!

Този път дори не питаше. Онемях.

— Това ли е… великата, загадъчна картина, за която му помагаш? — изрече настойчиво, снишил глас. — Това… жалко, безсрамно творение? За това ли му позираш?

Все още не смеех да изрека и дума.

Марко удари с ръка по тоалетната масичка и от силния шум отново подскочих.

— Така ли е? — кресна. — През цялото време си му позирала без дрехи?

— Аз… — подех, като се чудех какво да кажа.

— Не си прави труда да отричаш. Виждам, че е рисувано от натура — извика, размахал листа под носа ми. — Нима не познавам тялото ти? Аз съм ти съпруг. Единственият, който има право да го вижда. Но сега разбирам, че съм станал рогоносец и художникът е нарисувал онова, което интимно е опознал, макар да няма право на това.

— Как се осмеляваш? — извиках и станах от стола. — Изобщо не ме е опознал. Да, позирала съм, и то гола, но не съм му се отдала.

Ала Марко изобщо не ме чуваше.

— Ти, която се държа толкова високомерно, отблъсна набързо Джулиано де Медичи и ме нарече сводник, накрая се оказа блудница! — крещеше. — Един от най-богатите мъже във Флоренция явно бе прекалено добър за теб, затова си опетнила името си с този невзрачен, изпаднал художник!

— Как смееш да ми говориш по този начин? — провикнах се възмутено. — Ти грешиш, грешиш за всичко! Сандро не ми е любовник, никога не сме…

— О, наричаш го Сандро, така ли? — попита язвително. — Значи го познаваш достатъчно добре, за да му говориш на малко име.

— Да, защото ми е приятел, както ти казах — отвърнах. — И към Лоренцо де Медичи се обръщам така. Да не би да ме обвиняваш, че съм му станала любовница? Смяташ ли, че изменям на теб и на Клариче едновременно?

Марко яростно разтърси глава.

— Не става дума за това. Dio mio, как можеш да отричаш… когато държа доказателството в ръцете си… — Отново изгледа побеснял ескиза и го смачка в юмрук.

— Недей! — хвърлих се светкавично към него.

Той се отдръпна и изумено ме премери с очи, докато се връщаше в спалнята.

— Сама опровергаваш думите си с действия — възкликна. — Наистина ли не разбираш? — Разтвори юмрук и погледна смачканата рисунка. — Коя жена позволява и на друг мъж, освен на любовника си, да я види гола?

— Истина е, дори да не вярваш, Марко — изстрелях светкавично. — Мога да се закълна във всичко свято, което поискаш, че не съм любовница на Сандро. Но това едва ли ще помогне. Решил си да изкараш собствената си съпруга блудница, дори да имаш честната ми дума!

— Жените са лъжкини до една! — изръмжа той. — Тъй върви, откакто Ева е съблазнила Адам в райската градина.

Вдигнах нагоре ръце и почти изкрещях от гняв:

— Ах, колко благочестив си станал, Марко! Ако бе постигнал своето, отдавна да ме беше превърнал в блудница. А сега имаш наглостта…

— Достатъчно! — викна той. — Няма да търпя да ми говориш по този начин. Чуй ме добре, Симонета. От сега нататък няма да напускаш къщата без придружител. Ще излизаш само с мен или с някой слуга. Не мога да се доверя на твоята прислужница, нищо чудно да е подкрепяла блудните ти действия през цялото време.

— Виж го ти! — извиках. — Няма да ме унижаваш и да ми нареждаш какво да правя, сякаш съм неразумно дете. Аз съм…

— И най-важното — продължи Марко — забранявам ти да се виждаш повече с този художник, разбра ли?

— Но аз няма…

— Ще правиш това, което ти наредя! — пресече ме, преди да продължа. — Доказала си, че не мога да ти гласувам доверие, затова ще се подчиниш на волята ми, все едно е закон. Аз съм твой съпруг и думата ми ще бъде закон!

— Напусни! — изкрещях, изгубила търпение след напразните опити да го вразумя. — Веднага напусни покоите ми! Не мога да те гледам, лицемер такъв!

За мое учудване той не помръдна.

— Най-добре да се махна, преди да съм сторил нещо, за което ще съжалявам — озъби се. — Но ти внимавай, Симонета, иначе много ще се каеш! Бог ми е свидетел!

След тези думи излезе бесен от спалнята и така затръшна вратата, че и стените се разтресоха.

Останах на мястото си, разтреперана от гняв и болка. Малко по-късно чух как хлопна външната врата. Стигнах до прозореца навреме, за да видя Марко, който ядосано крачеше надолу по улицата и почти подтичваше в желанието си да се махне от къщата. И от мен.

Ето докъде стигнахме. Успяхме да провалим брака си и всичко, съграждано с надежда, любов, болка и усилия. Кой знае дали някога щяхме да оправим съвместния си живот? Отдавна бях престанала да обичам Марко — ако изобщо съм го обичала истински, но все пак прозрението ме изпълни с мъничко тъга.

Едва ли щяхме да имаме време за помирение. Поне аз.

И все пак, като се изключи лекото съжаление, ми беше все едно. Дълбоко в сърцето си не исках повече да виждам Марко. Нито за миг не желаех да търпя повече лицемерието на този брак.

Не исках да остана в неговия дом и секунда повече, дори когато Марко отсъстваше. И въпреки забраната му да напускам къщата. Защо ли трябваше да ме интересува изобщо? Нима не ме принуждаваше да прекарам остатъка от живота си — каквото бе останало от него, като затворничка?

За нищо на света!

Без много да му мисля, отидох в съседната стая и грабнах една пелерина. После отворих със замах вратата, която Марко бе затръшнал след себе си, и излязох от спалнята. Едва не се пребих по стълбите в желанието си да избягам час по-скоро.

Досега не бях си позволила едно нещо — единственото, което наистина желаех и за което копнеех — въпреки безбройните изкушения. Но макар и устояла на съблазните, бях обвинена, презряна, наказана и посрамена като грешница.

„Защо тогава да не му се отдам? Защо да не бъда щастлива, докато все още мога?“

Щом стигнах до външната врата, чух мъжка кашлица зад гърба си.

— О… мадона Веспучи…

Извърнах се и видях Джовани, слугата на Марко, застанал на прага.

— Да? — попитах нетърпеливо. — Какво има?

— Allora^[1], вижте, съпругът ви… ми нареди да не ви позволявам да напускате дома — смънка той. — Или да ви придружа, ако ми кажете къде отивате.

Изсмях му се в очите, преди да посегна към вратата.

— Това е нелепо, Джовани. Реша ли, ще напусна къщата.

— Боя се… че не мога да ви позволя, мадона. Съпругът ви, той…

— Не можеш, така ли? — прекъснах го. — Кажи ми, Джовани, как ще ме спреш? Нима ще ме хванеш насила и ще попречиш на жената на господаря си да напусне собствения си дом? Толкова ли се страхуваш от гнева на Марко, че би се държал грубо с мен, за да му угодиш?

Краткото му колебание бе красноречиво.

— Не, нали? — отсякох. — Така си и мислех.

След тези думи разтворих широко вратата и се потопих в студената нощ.