Алиса Паломбо
Най-красивата жена във Флоренция (7) (Музата на Ботичели)

5

В низината лежеше Флоренция — фасади от кафяв камък и покриви с червени керемиди, сгушени сред ослепително зелените меки хълмове на Тоскана. Над всичко се извисяваше масивният купол на „Санта Мария дел Фиоре“ — чудото на Брунелески^[1], чиято слава се носеше по света. Катедралата се извисяваше като дракон исполин, който, макар и задрямал, бди над владенията си.

В Генуа, разбира се, вече бяхме чували за това чудо на чудесата, но съвсем друго бе да го видиш на живо. Яйцевидният купол завършваше с теракотени плочки, над които изпъкваха бели дъговидни ребра. На самия връх беше разположен кръст, който едновременно сочеше към небесата и сякаш благославяше богомолците пред катедралата. Чудех се как такава огромна конструкция стои изправена, без да се срути. Самият факт, че недостойното човечество се бе осмелило да вдигне храм толкова високо — така близо до бога, ме изпълваше със страх.

Баща ми застана до мен.

— Красиво е, нали? — попита. — Чудесен град. Видя ли il Duomo^[2], винаги оставам поразен от величието, което излъчва. Кой би повярвал, че нещо подобно е сътворено от човешки ръце?

— Бог прави всички неща възможни — отвърнах — особено когато в негово име е сътворен шедьовър. Флоренция наистина е благословена.

За миг баща ми замълча.

— Така изглежда — добави накрая. — Но за града се носят и обезпокоителни слухове. — Обърна се загрижен към мен. — Внимавай, дъще! Нещо ми подсказва, че не е много разумно да се омъжиш тук, и все пак нямаше как да откажем такова предложение.

— Какво има, татко? — попитах озадачена. — За какви слухове говориш?

— Жените не бива да се тревожат за подобни неща. — Махна с ръка. — Не трябваше да ти го казвам. — После се върна при коня си. — Качете се в каретата, дами! — подкани мен и майка ми той. — Нали искаме да стигнем, преди да се мръкне.

Двете каруци с багажа и прислугата, които ни следваха, бавно потеглиха отново. Киара и домашната помощница на майка ми пътуваха с нас.

Изпълних заръката на баща ми, макар и все още обезпокоена от думите му. Родителите ми едва ли биха ме изпратили на несигурно място въпреки изгодното предложение, нали? Ала нещо в тона на татко загатваше, че зад тези „обезпокоителни слухове“ не се крие физическа опасност, а друга.

Решително отхвърлих всички съмнения — по-добре бе да не мисля за тях — и каретата се спусна надолу по хълма към града. Бях готова да приема новия си живот тук, а с трудностите, които несъмнено ме очакваха, щях да се справя по-късно.

Флоренция се оказа по-далеч, отколкото ни изглеждаше отвисоко, и още дълго пътувахме до мястото, където щяхме да отседнем — близо до дома на Марко в квартала „Онисанти“^[3], разположен край река Арно. Щом влязохме в града, любопитно проточих шия от прозореца. Пред погледа ми се нижеха тесни калдъръмени улички и високи сгради от теракота, камък и дърво, а работниците по пътя ни бързо се отдръпваха, за да пропуснат каретата. Ала мама осуети желанието ми да видя всичко: „Не зяпай така — смъмри ме. — Дръж се като дама!“.

Слънцето вече залязваше, когато стигнахме до наетата квартира. Къщата не беше голяма, високата й източена фасада бе притисната между две съседни сгради.

— Това ли е? — попита неуверено майка ми, подала глава от прозореца. Не посмях да й кажа, че е невъзпитано да се зяпа.

— Тук сме за няколко месеца — напомних й. — Нали не очакваш да се нанесем в палат като на рода Медичи? — Все още не го бях виждала, но предполагах, че е голям.

— Не, разбира се — засегна се тя. — Не приемай всичко буквално, Симонета.

„Тогава защо говориш така?“ — искаше ми се да я попитам.

С мама влязохме вътре, а баща ми остана на улицата, за да наглежда разтоварването на багажа. Разгледахме набързо къщата с малките й стаи, а после се качихме на горния етаж да изберем спалните си.

— Ето къде ще се изкъпем със Симонета — заяви майка ми на Киара, като ме последва в стаята, която си бях харесала. — Трябва да измиеш и косата й. — Обърна се към мен с широка усмивка: — Искам да изглеждаш съвсем свежа утре, когато посетим семейството на синьор Веспучи.

Почти бях забравила, че на следващия ден имахме среща с родителите на бъдещия ми съпруг. Поклатих леко глава.

Чувствах се твърде уморена от пътуването. Затова подремнах малко, докато Киара намери вана и я напълни с чиста вода за къпане. Щом свърши изпитанието, се озовах веднага в леглото, без да ме е грижа дали спането с мокра коса ще удължи работата по прическата ми с още един час сутринта.

 

 

На следващия ден Марко пристигна с карета, за да ни отведе в просторното си бащино имение, което щеше да стане и наш дом след сватбата. На традиционната вечеря на двете семейства щях да получа и годежния си пръстен. Родителите му бяха много мили с нас и често хвалеха красотата ми. Майка му, доста тиха жена, почти не се обаждаше — женско изкуство, което аз и мама така и не бяхме успели да овладеем. Подобно на строг учител, бащата бе възпитал сина си така, че да знае точно какво се очаква от него. Угощението бе богато — рагу със зеленчуци, прясна пъстърва, телешко и диня. За първи път видяхме странен прибор със зъбци, който бе на мода сред заможните флорентинци. Наричаше се вилица. С нея се набождаха късчета от чинията, без да се цапат пръстите. Макар и твърде необичаен, този начин на хранене щеше да ми позволи да се храня чисто и да спазвам благоприличие. А свикнех ли веднъж с вилицата, нямаше да изпускам толкова често хапки от устата си.

Разговорът се водеше предимно от баща ми и синьор Веспучи. Беседваха за политика и търговски дела — в Генуа и Флоренция. От време на време Марко ме поглеждаше закачливо и аз се опитвах да му отвърна със същото, без държанието ми да изглежда непристойно. Щом се усмихнеше, ми се приискваше двамата да сме сами, без родители или компаньонки наблизо. „Много скоро“ — помислих си и снех очи от него. За пръв път щяхме да останем насаме през сватбената нощ. Тогава щяхме да познаем онова тайнство, на което се отдават всички младоженци. Чела бях доста, но досега не ми бяха попадали подробности за брачния живот.

Навярно се дължеше по-скоро на произведенията, до които имах достъп, отколкото на някакво излишно благоразумие на авторите.

Изгарях от любопитство, ала знаех, че трябва да изчакам мига, когато майка ми ще сподели с мен забраненото познание — както змията лукаво шепне на нетърпеливата Ева.

След вечеря ме дариха с пръстен — златна халка с неголям диамант — и бащите ни се оттеглиха в кабинета на синьор Веспучи, за да обсъдят условията на годежа на чаша вино. Нямах представа колко време ще отнеме подготовката, но сватбата едва ли щеше да се забави — майките ни вече се бяха споразумели какъв плат да се поръча за чеиза и кой да ушие новата ми рокля за празненството.

Домакинята ни въведе в гостната. Каменните й стени изглеждаха доста голи без гоблените, които навярно бяха свалени заради летните горещини. Но дори и така скромната наредба — столове с бродирани възглавнички и няколко масички — се отличаваше с майсторската си изработка. Щом седнахме, двете дами подхванаха разговор. Приказваше предимно мама, а синьора Веспучи само кимаше и учтиво добавяше по нещо. Тогава с Марко успяхме да си поговорим свободно. Той придърпа стола си по-близо и наклони глава.

— Имам чудесна новина, Симонета — заяви. — Исках първо да я споделя с теб, преди другите да научат. Мисля, че ще бъдеш поласкана и развълнувана, също като мен. Но не го съобщавай на родителите си, преди да сме получили официална покана.

Усмихнах се.

— Драги Марко, каквато и да е новината, смили се над мен и не ме дръж в неведение!

В очите му се появи закачливо пламъче.

— На твоите заповеди, скъпа госпожо. Когато се завърнах, семейство Медичи ме поканиха на вечеря в дома си. Бяха тъй запленени от моя разказ за неописуемата ти красота, че Лоренцо пожела да им гостуваш и ти. Щом обявим годежа си, ще те представя на него и семейството му.

Нима вниманието на мъж, когото никога не бях виждала, трябваше да ме вълнува толкова? Нямах отговор на този въпрос, но сърцето ми затуптя с непознат трепет.

— Наистина ли, Марко?

— Разбира се — отвърна, след което снижи глас: — Пиеро, бащата на Лоренцо, е много болен. Всъщност не може да върши нищо. Подагра — предава се в семейството, за съжаление. Затова Лоренцо е поел всичко в свои ръце. — Пресегна се и стисна леко ръката ми. — Ще направиш чудесно впечатление на един известен мъж.

Почти не го слушах, макар да съзнавах важността на думите му.

— Но какво ще облека? Не знам дали имам достатъчно изискана рокля…

— Дори и в монашеско одеяние пак ще бъдеш най-красивата жена, която светът познава. Не се бой, Симонета. И запомни — Флоренция е република. Медичите не са кралски особи.

Чувах думите на годеника си, но не им обръщах голямо внимание. Обещаният прием несъмнено щеше да е важен, знаех го. Вече не бях малкото момиче на Катанео, единствената дъщеря на дребен благородник. Това бе единствената възможност да ме забележат. Да се издигна като жена с ум и знания в града на просвещението. Можех да бъда някой, стига да проявя достатъчно кураж.