Алиса Паломбо
Най-красивата жена във Флоренция (6) (Музата на Ботичели)

4

След важното посещение на синьор Веспучи — Марко — у дома настъпи пълна суматоха. Пътуването ни до Флоренция изискваше сериозна подготовка, а родителите ми искаха да тръгнем час по-скоро.

— Със семейството ми ще се радваме да ви посрещнем по всяко време — бе заявил Марко.

И все пак не можехме да потеглим веднага — не само заради приготовленията, но и защото светски дами от цяла Генуа ни навестяваха с най-добри пожелания и споделяха ценни напътствия за семейния живот. Правех все едно и също: срещах се с почти непознати матрони, обикновено доста по-възрастни от мен. На чаша вино, разредено с вода, те ме съветваха за всичко — как да въртя кухня, какви платове да избирам, коя е най-добрата дойка за децата ми. Почти без изключение всички възхваляваха красотата ми, която щяла да направи синьор Веспучи най-щастливия мъж на света. Ала тонът и изражението им загатваха за нещо опасно и скандално, за което не биваше да говорим.

Естествено, Елизабета и майка й също ни посетиха. След размяната на обичайните поздравления възрастните дами притеглиха столовете си един до друг и забъбриха безгрижно, без да ни обръщат внимание.

— Е, стана както предполагах — кисело изрече Елизабета. — Вече си имаш съпруг от Флоренция.

Усмихнах се, и то искрено — нещо, което не си позволявах пред местните благороднички.

— Да — отвърнах. — Или поне така се надявам. Годежът още не е обявен официално, разбира се, но…

— Моля те, Симонета, не се прави на света вода ненапита. — Вдигна ръка, за да ме прекъсне. — Всичко вече е ясно. Ти победи.

— Победих ли? — засмях се. — В какво състезание съм участвала, без да знам?

— Състезанието да бъдеш жена, разбира се — поясни тя, присвила подигравателно устни. — Между нас, жените, винаги е имало съперничество, откакто Лилит^[1] е била изхвърлена от рая заради Ева. По красота си ненадмината, а сега получи и чудесен флорентински съпруг, приятел на Медичите. Да, Симонета, ти имаш всичко.

Думите й ме сепнаха.

— Но аз не…

— Нужно ли е да знаеш, че се състезаваш, щом винаги побеждаваш? Няма никакво значение. Но помни, Симонета Катанео, флорентинките никога не забравят правилата на играта. Изучили са ги добре, също като катехизиса. Затова се пази!

Този път кипнах.

— Какво ли знаеш за флорентинките и техните правила, Елизабета Абруци? И ти не си напускала Генуа като мен. Състезание, съперничество, победа… Що за глупости? Дори да има победа, заслугата не е моя.

Елизабета се изчерви и аз прехапах устни.

— Съжалявам. Не исках да те нагрубя, скъпа приятелко.

— Нито пък аз теб — отвърна тя. Лицето й още пламтеше. — Само че… ще ми липсваш. Мъчно ми е, че заминаваш. Наистина!

Пресегнах се и я хванах за ръка.

— Ела на сватбата ми. Ще ти изпратя покана. Трябва да дойдеш във Флоренция. Ще бъде чудесно!

Елизабета замълча за миг, а после отдръпна ръката си.

— Дано родителите ми се съгласят — изрече тихо.

Още тогава разбрах, че това ще е последната ни среща.

 

 

Две седмици след като ми направи предложение, Марко напусна Генуа. Поздравителните визити още не бяха приключили, когато един спокоен следобед той се появи, за да се сбогува. Вече бяхме сгодени и родителите ми ни оставиха сами в гостната. Придружаваше ни единствено Киара.

— Призори се връщам във Флоренция, за да приготвя всичко за вас — заяви той, щом седнахме. — За съжаление, напоследък прекарваме доста време разделени, но скоро ще свържем живота си завинаги.

— Вярно е — отвърнах и се осмелих да добавя: — Но дотогава ще ми липсвате.

Вълнението на моите родители, съседи и близки не бе от голямо значение за мен. Повече от всичко желаех компанията на Марко. Понякога нощем се питах дали не греша.

„Не — помислих си и му се усмихнах. — Не греша!“

— И ти ще ми липсваш, мадона… повече от всичко. Дори Данте не би могъл да опише тъгата ми по теб с думи!

— Е, хайде, синьоре — засмях се. — Няма нищо непостижимо за перото на Данте.

— Тогава трябва да се извиня на синьор Алигиери и се надявам, че духът му ще ми прости — отвърна той. — Макар че никога не ще узнаем как би описал неземната ти красота, щом не те е виждал.

— Не богохулствайте! Нима ще ме изкарате по-красива от божествената Беатриче? — попитах, поласкана от оживения разговор.

— Разбира се, но няма да поднеса извинения на духа на Беатриче.

— Дано не ни преследва в новия ни флорентински дом.

— Не — увери ме той. — Няма да го позволя. Там ни очаква само щастие. Обещавам.

Усмихнах се отново, когато погледите ни се срещнаха.

— Остава да изпълните обещанието си, синьоре.

— Моля те — каза годеникът ми — наричай ме Марко.

За миг се поколебах. Дотогава не се бях обръщала към него с малко име.

— Марко — промълвих нежно. Изведнъж го почувствах много близък.

Той стана от стола и коленичи пред мен.

— Да — изрече. — Твой роб съм, Симонета.

Пое ръката ми и я целуна. Изпиваше ме с поглед.

 

 

В суматохата на приготовленията не осъзнавах, че няма да се върна в Генуа преди сватбата, а може би и до края на живота си. Разбрах го едва когато един следобед влязох в стаята си и заварих майка ми и Киара да обсъждат багажа.

— Спалнята ще оставим тук, разбира се. Ще набавим нови завивки за чеиза във Флоренция. Пък и ще им трябва по-голямо легло — подхвърли шеговито мама. — Виж, тоалетната масичка и гардероба… тях ще изпратим.

— Защо? — попитах зад гърба им.

Майка ми се сепна.

— За бога, Симонета, защо се промъкваш така? Една дама никога не подслушва чужди разговори като някаква прислужница.

— Току-що влязох — оправдах се и в тона ми прозвуча обида. Рядко успявах да я скрия пред майка си. — Защо ще вземаме толкова мебели за Флоренция?

— За новия ти дом, естествено — обясни майка ми. — Не че синьор Веспучи не би могъл да ти подсигури прекрасни нови вещи, но дъщерята на Катанео няма да се омъжи като просякиня, гарантирам ти!

— Но…

По лицето ми явно се е изписало объркване, защото майка ми рече с въздишка:

— О, Симонета, не знаеш ли, че няма да се върнеш тук?

— Помислих си…

— Не, мила моя, не се налага! Отиваме във Флоренция, за да обявим годежа, а после ще подготвим сватбата. Когато се ожените, ще се преместиш със съпруга си в новия си дом. Няма нужда да се връщаш.

— Разбирам.

Седнала пред тоалетната масичка, взех панделка, оставена там, и разсеяно започнах да я въртя между пръстите си.

Майка ми се приближи до мен и сложи ръце на рамената ми.

— Така е по-добре — заяви. — Озовеш ли се веднъж във Флоренция, едва ли ще поискаш да се върнеш.

Отдавна не се бях молила толкова горещо, колкото тази нощ. Искаше ми се Флоренция да се окаже мечтаният рай на поети и художници, за който Марко ми бе разказвал толкова. „Моля те, господи, нека я обикна — помислих си, макар че се боях да изрека думите на глас. — Поне малко да я обикна.“

А когато си легнах, разпуснала дългите си коси върху възглавницата, си спомних, че Марко ще е там. Със сигурност можех да разчитам на него.