Алиса Паломбо
Най-красивата жена във Флоренция (35) (Музата на Ботичели)

33

Дори когато зимата взе да губи власт над Флоренция и останалата част от Тоскана, имението на Веспучи бе като леден замък отвътре. Марко почти не се свърташе у дома — идваше за вечеря или сън — и разговаряхме само по задължение. Пренесъл бе вещите си от спалнята, която споделяхме през целия си съвместен живот, в една от гостните. Слугите знаеха, но се правеха, че не забелязват. Някои от тях несъмнено бяха чули разправията ни. Родителите на Марко, ако изобщо бяха научили повода за скандала, също си мълчаха.

По-рано мисълта, че всички знаят истината за отношенията ни, би ме смутила, ала сега ме изпълваше с безразличие. Беше ми все едно дали жалката история е стигнала до ушите на прислугата, както и на цяла Флоренция. Нека разберат как съпругът ми е искал да ме използва, а милият, златен Джулиано де Медичи е разчитал, че веднага ще му се отдам. Позорът бе техен, не мой.

„Защо ли — запитах се веднъж, докато бродирах — красотата подвежда мъжете, че имат правото да те желаят? И непременно да те прелъстят? Нима си мислят, че красотата ти принадлежи на всички?“

Не можех да си отговоря на тези въпроси.

Вече бях прочела всички книги у дома и не смеех да отида до библиотеката на Медичите за други от страх да не попадна на Джулиано. Разбира се, Лоренцо с радост би ми изпратил по пратеник желаните от мен заглавия, но не можех да преценя кои точно, без да съм ги прегледала.

Затова се върнах към бродерията, макар да не ме привличаше особено. Когато скучните мотиви за везане свършиха, помолих Киара да й помогна в кърпенето, за да се чувствам полезна. Най-напред тя възрази, ужасена при мисълта, че една дама иска сама да си кърпи нещата, но щом не се отказах, склони. Двете прекарахме много мразовити зимни дни в кърпене и сладки приказки, докато тълпите обожатели под прозорците ми растяха. Почитта, която Джулиано ми бе оказал по време на турнира, явно бе увеличила моята слава.

— Какво казват за мен, Киара? — попитах я един следобед, щом се върна от пазар. — Какво се говори на улицата?

Поколеба се, преди да ми отговори, и това само опроверга думите, които изрече най-накрая:

— Изобщо не говорят за вас, мадона — заяви, без да ме погледне в очите.

— И двете знаем, че не е истина, Киара, тъй че по-добре ми кажи какво се мълви, преди да съм чула от друг.

Отново се позабави с отговора, но най-сетне изплю камъчето:

— Разправят, че сте любовница на Джулиано де Медичи. Сравняват двама ви с Венера и Адонис и смятат, че сте благословени от боговете заради своята любов и красота.

— Не се и съмнявам — отвърнах с насмешка. — Забелязала ли си, Киара, че когато мъж обича красива жена, мълвата превръща любовта му във вълшебна приказка? Ала никой не зачита чувствата на жената. Ако е достойна за обичта на някой знатен или хубав мъж, как би могла да не отвърне с взаимност? Нима е възможно?

— Досега не съм го приемала по този начин, мадона — призна тя.

Знаех, че просто иска да ми угоди, но все пак продължих:

— Дори любовта на Данте и Беатриче се смята за велика и безсмъртна, а всъщност Беатриче в нито една от поемите не отвръща на чувствата му. И защо? Нима не е важно какво изпитва тя? Помним само, че Данте безумно я е обичал, сякаш това е достатъчно за една голяма любов. А за нея говорим само като любимата на Данте. Тя изобщо не е имала право на избор.

— Сигурно е така, мадона.

Въздъхнах и продължих да кърпя. Къде ли беше Сандро, когато най-много се нуждаех от него? Той би ме разбрал.

— И какво друго говорят?

— Нищо важно, мадона. Те… някои мъже…

— Да, да — изрекох нетърпеливо. — Хайде, разказвай!

— Напоследък страстите много се разгарят, мадона. Някои ви подкрепят като най-красивата жена във Флоренция, а други твърдят, че Лукреция Донати, синьора Ардингели, повече заслужава титлата.

— Нека я вземе.

„Нека вземе и съпруга ми, ако го иска“ — добавих наум, припомнила си ревността, която изпитах към нея при първата ни среща, когато с Марко разговаряха толкова непринудено.

Киара се усмихна. Явно имаше желание да размени светски клюки с мен.

— Чух, че двама мъже се дуелирали преди няколко дни на Понте Санта Тринита^[1]. Поводът за дуела бил, че единият мъж ви оскърбил като красавица, а другият не понесъл обидата.

— Dio mio, какви глупаци са мъжете — възкликнах. После и двете продължихме работата си в уюта на мълчанието.

 

 

Минаха доста дни, преди да се върна в ателието на Сандро. Той приключваше с поръчката за „Санта Мария Новела“ и трудно намираше време за общия ни проект. Нашата картина бе рожба на любовта и нямаше богат покровител, който да поеме разходите за нея. Хрумна ми да говоря лично с Лоренцо де Медичи, за да го попитам дали не би отпуснал средства за завършването на творбата. Така Ботичели щеше да й се посвети отново, както толкова жадуваше. Но щом художникът все още не се бе заловил с нея, навярно имаше основателна причина. Затова бе най-добре да запазим в тайна общото си начинание, и то колкото се може по-дълго.

Най-сетне една ранна априлска вечер, когато „Поклонението на влъхвите“ беше готова и поставена в църквата, успях да го видя отново. Боях се, че и двамата ще се чувстваме неловко. При последната ни среща просто не бях на себе си, за броени минути обвиненията ми бяха прераснали в молба за утеха и помощ.

Опасенията ми се оказаха напразни. Щом влязох в ателието почти по залез-слънце, той дойде да ме поздрави и ми целуна ръка с усмивка.

— Скъпа моя Симонета. Колко ми липсваше!

Дъхът ми секна. Точно така се поздравяваха влюбените, ако не са се виждали дълго време.

— На мен също ми липсваше, и то много.

Колкото и да ми се искаше, не можех да му разкажа всичко, което бях преживяла през последните седмици. Липсваше ми, защото не го виждах всеки ден. Липсваше ми, защото не споделях живота си с него, макар да го желаех. Вместо това с въздишка се приготвих да позирам.

Ботичели бе започнал да полага грунда върху внушително платно, поставено на голям статив. Стори ми се, че то примамливо ме подканва да „вляза“ в него, като че ли през цялото време ме бе очаквало.

Побиха ме тръпки, макар че в стаята не беше студено, и понечих да се съблека.

— Почакай, Симонета! — каза Сандро, поставил нежно ръка на рамото ми. — Трябва да ти кажа нещо, преди да започнем.

— Сега ли? — попитах, понеже само това ми дойде наум.

— Да, не бива да се отлага.

Обърнах се към него и затаих дъх, докато очаквах да продължи.

— Аз… всъщност на улицата се говори, че си любовница на Джулиано де Медичи. Цяла Флоренция го приема за истина.

При тези думи в сърцето ми се прокрадна разочарование и дори малко гняв.

— Да, знам — отвърнах рязко. — Научих клюката от личната си прислужница. Но ти знаеш, че не е вярно.

— Така е — потвърди Ботичели. — И… те моля за извинение, Симонета. Не исках да започна така, съвсем не… — Извърна се, обхванал глава в ръце.

Гневът ми на мига се стопи. Пристъпих към него и сложих ръка на рамото му.

— Какво има, Сандро? — прошепнах. — Кажи ми, amico mio, каквото и да е то.

Той се обърна, а в погледа му се четеше повече мъка, отколкото би могъл да понесе.

— Ако онзи ден не бях там и не бях видял колко си разстроена, може би и аз… щях да повярвам — добави. — И то не защото си лека жена — побърза да изрече. — Нищо подобно. А понеже дама като теб заслужава мъж от ранга на Джулиано де Медичи. Дори собственият ти съпруг, който е известен и от знатно семейство, може да ти предложи добро име и чудесен живот.

— Навярно си прав — отвърнах, доста объркана от хода на мислите му. — Но противно на мълвата, която се носи из града, аз не живея в приказен свят на богове и богини. Съвсем не.

— Знам — промълви Сандро. — Мисля, че те познавам по-добре от останалите. Говоря за друго… — Пое си дълбоко въздух, преди да продължи. — Ти си жена, призвана да получи най-доброто от всичко. След като цяла Флоренция е в нозете ти, думите ми едва ли имат значение. И не би трябвало, но въпреки всичко трябва да ги изрека. — Вдигна глава и ме погледна в очите. — Обичам те, Симонета. Понякога си мисля, че любовта ми е по-силна от изкуството и от самия живот. Дори всеки мъж във Флоренция да ти го е казвал, исках да го чуеш и от мен.

Изведнъж усетих, че треперя. Прииска ми се да затанцувам от радост; да се облея цялата в сълзи; да го целуна и докосна; да благодаря на бога и да го помоля да ми прости; да извикам от отмала; да се съблека начаса и да позволя на Сандро да ме обладае на пода на ателието, стига да иска.

Искаше ми се да говоря, но не знаех какво да кажа.

Ботичели като че ли изтълкува мълчанието ми напълно погрешно.

— Ако не желаеш да останеш… ако не искаш да продължим общата си работа или да се виждаме отново, ще те разбера. Съжалявам — продължи, вперил поглед в земята — но трябваше да ти го кажа. Не можех повече да го крия.

Усещах, че ще загубя всичко, ако не проговоря сега.

— И ти трябва да ме изслушаш — промълвих най-сетне. — Знай, че колкото и хора да твърдят, че ме обичат и желаят, аз чувам само твоя глас и той се извисява над всички останали.

Художникът ме погледна отново, сякаш не вярваше на ушите си.

— Знай също — добавих — че жадувам единствено твоя глас. Знай, че — тук замълчах и в очите ми бликнаха сълзи — те обичам отдавна, още преди да го призная пред самата себе си.

— Симонета — прошепна Сандро. Пристъпи към мен и обхвана лицето ми в ръце. — Обикнах те още…

— Още при първата ни среща? — попитах, но съжалих за думите си.

Той се понамръщи, а после се разсмя.

— Не — заяви. — Тогава забелязах красотата ти. Но те заобичах още в деня, когато за пръв път ти предложих да ми позираш и разговаряхме за философия, за Църквата и за познанието.

В този миг сърцето ми щеше да се пръсне от щастие.

Останахме дълго време така: лицето ми — потънало в милувката на дланите му, устните ни — разделени само от шепот. Докато си поемахме едновременно дъх, ми се стори, че се приближава полека към мен, за да ме целуне. Желаех го, копнеех да стопи с устни разстоянието помежду ни. Исках да го направя и сама, но нещо ме възпираше.

Беше толкова близо… бяхме толкова близо… и вече нямаше съмнение за чувствата ни.

Сълзите ми бликнаха отново, преди Сандро да заговори:

— Това не е възможно — изрече с дрезгав глас. — Не е възможно, Симонета. И ти го знаеш, нали?

Кимнах, макар че душата ми крещеше да го отрека.

— Не можем да го направим — прошепнах. — Не бих искала да те изложа на опасност. Ако Марко узнае… не знам какво би сторил. А и ти сигурно би загубил покровителството на Медичите или…

— Да — потвърди той. — Боя се и какво би станало с теб, ако мъжът ти разбере, че си му изневерила. Не изглежда жесток, но… не искам да рискуваш, любов моя.

Сълзите ми вече бяха рукнали, когато Сандро ме пое в обятията си и ме притисна здраво до гърдите си.

„Никога няма да бъдем по-близо един до друг — помислих си, докато ридаех. — Нито крачка по-близо. Не е възможно. Не е съдено да се случи!“

Но ако само веднъж, само тази вечер, можехме да бъдем заедно, без никой да узнае…

Не, не можех да изложа на опасност Сандро и дарбата му по този начин. Обичах го твърде много, за да му го причиня.

С горчивина си спомних, че Марко не се бе поколебал да ме изтъргува за собствена изгода. Нима наистина имаше правото да ме съди, ако се отдам на мъжа, когото обичам? Но той бе в състояние да го стори. И щеше. Не беше честно.

Отърсих се от мислите си — не желаех да помрача този тъй кратък миг с болката си.

Най-сетне се разделихме.

— Все пак… държа на думите си — рече Сандро. — Ако искаш да си тръгнеш… ще те разбера.

Избърсах сълзи в ръкава си и поклатих глава.

— Никога няма да го направя — отвърнах. — Ти трябва да завършиш картината, Сандро. Дори никой друг да не я види, освен нас. Един ден можем да кажем на света, че сме се обичали. Картината ти ще бъде нашето послание.

Той кимна и видях, че очите му са също навлажнени.

— А сега на работа! — добавих. — Вземи си четките и боите, маестро!

Сандро се засмя и последва съвета ми.

Съблякох се, както неведнъж го бях правила, но сега бе различно. Щом стъпих на пиедестала, за да позирам, нашата истина блесна като голотата на тялото ми. Този път в погледа на Ботичели се четеше страст, докато ме съзерцаваше и рисуваше, и знаех, че тя не е само плод на въображението ми. Любовта и желанието озариха и моето лице. Наблюдавах Сандро и си мислех за всички онези забранени неща, за които си мечтаех, но знаех, че няма да се сбъднат. И този път му позволих да ги види.

„Може би е достатъчно да обичам и да знам, че съм обичана, истински обичана. Може би това е всичко, от което се нуждая. И то е възможно.“