Алиса Паломбо
Най-красивата жена във Флоренция (19) (Музата на Ботичели)

17

Следващите седмици протекоха по обичайния начин. Идвах при Сандро, когато имаше нужда от мен, и заемах мястото си до прозореца, за да продължи да ме рисува. Макар че го умолявах, не ми позволи да зърна портрета, преди да е готов.

— Изчакай да приключа, Симонета — каза ми една вечер след сеанса. — Никой не оценява незавършена работа.

— Не съм свикнала мъж да ми отказва — подхвърлих шеговито.

Художникът направи странно движение, сякаш искаше да се пресегне и да обхване лицето ми с длани, но се въздържа.

— Тъкмо ще се научиш — подразни ме също с насмешлива нотка в гласа.

Марко от своя страна не разискваше повече посещенията ми при Сандро. Когато ме попита как върви работата, отвърнах:

— Мисля, че маестро Ботичели е доста доволен. Още не съм виждала портрета.

— Не си ли? — рече недоверчиво.

— Не, не съм. Но вярвам, че ще бъде прекрасен.

Изражението на съпруга ми поомекна.

— Нима може да е другояче, щом моделът е толкова красив? — добави нежно.

Усмихнах се малко насила. В подобни мигове чувствах угризения, задето очаквах с нетърпение срещите със Сандро, задето се опивах от погледа му и се наслаждавах на непринудените ни разговори, когато си почивахме. Прибирах се у дома при съпруга си и се срамувах, че не съм се сетила нито веднъж за него, докато позирах.

„Не бива да се тревожа за дреболии — укорих се мислено. — Да не би да копнея непрекъснато за Марко, когато съм цял ден при Клариче?“ Но пък след срещите с приятелката си не чувствах никаква вина.

Този път обаче всичко изглеждаше различно по начин, който трудно бих могла да определя.

Отърсих се от мислите си, наведох се и възнаградих с целувка Марко за нежните му думи, като се надявах да не усети чувството за вина по устните ми.

 

 

Веднъж, когато портретът бе почти готов, Сандро продължи да рисува и вечерта на светлината на безброй свещи. Позирах с удоволствие, без да помръдвам, и наблюдавах как сгъстяващият се здрач хвърля сенки върху онази част от лицето му, останала незакрита от платното.

Тогава той почти не разговаря с мен. Настани ме, щом пристигнах, и се залови за работа след кратка размяна на любезности. Тишината не ми пречеше, ала обичайните беседи между сеансите ми липсваха. Затова се осмелих да наруша мълчанието за пръв път, откакто ме рисуваше.

— Днес си много тих, Сандро — промълвих едва чуто, макар че помощниците му си бяха тръгнали. Той ме стрелна с поглед. — Навярно музата те е погълнала изцяло?

Ботичели не откъсваше очи от мен.

— Ти си моята муза, Симонета. Друга не познавам — заяви с дрезгав глас.

Лятото отдавна бе отстъпило място на есента, а Сандро още работеше. Когато един ранен октомврийски ден се появих в ателието му, го заварих по-развълнуван от всякога.

— Готов е! — възкликна, щом влязох, вместо да ме поздрави.

— Нима? — запитах малко изненадана. — Тогава днес не се нуждаеш от мен.

Художникът пое ръката ми и я целуна.

— Винаги имам нужда от теб, Симонета — изрече тихо. После ме поведе към стаята зад ателието. — Завърших го вчера. Радвам се, че си тук, за да го зърнеш първа.

Ботичели посочи към статива, където бе сложил картината, и аз ахнах.

Сякаш се виждах в огледало. Наистина беше успял да улови образа ми: тъканта и шарките на светлата рокля, с която позирах; издължената шия; фините очертания на носа, очите и брадичката; алабастровата кожа и пищната къдрава коса, представена в изящен гръко-римски стил. Погледът ми бе сериозен, почти вглъбен и едва сега осъзнах как съм изглеждала в очите на Сандро, докато сме се изучавали взаимно.

Беше ме нарисувал в полупрофил, а блестящите цветове на портрета се открояваха релефно на тъмния фон.

Навярно дълго съм наблюдавала творбата и търпението му се е изчерпило. Чух как се прокашля зад гърба ми и запристъпва от крак на крак, преди да заговори:

— Е? — попита. — Какво ще кажеш?

Погледнах го и той се усмихна с облекчение, щом видя възхитата, изписана по лицето ми.

— Чудесен е! — отвърнах. — Това съм аз, наистина. Едва ли може да се постигне по-голяма прилика! — Отново погледнах картината, собственото си изображение. — Бях тук през цялото време — добавих нежно. — И въпреки че те наблюдавах, докато ме рисуваше, не мога да проумея как си го постигнал.

Ботичели пристъпи толкова близо до мен, че почти усещах допира на ризата му до гърба си.

— Радвам се, че ти харесва. Не знам как бих понесъл разочарованието ти.

Когато се обърнах към него, лицето му бе добило сериозно изражение.

— Красив е… съвършен… — Погледнах към устните му. Дъхът ми секна и извърнах глава. — Може да звучи нескромно, че възхвалявам толкова собствения си портрет, но всъщност се прекланям пред умението ти.

— Ти също имаш заслуга — заяви. — Никога не съм рисувал по-добре, струва ми се, защото не съм срещал модел като теб.

Опитах се да възразя, но художникът махна с ръка.

— Говоря истината, Симонета. — Приближи се още и сложи леко ръце върху раменете ми. — Ти ме вдъхнови така, както никой досега. Повярвай ми!

Усетих, че се олюлявам. Внезапно изпитах непреодолимо желание да падна в ръцете му и да му позволя да ме вземе в обятията си.

И той би го направил, сигурна бях. Щеше да ме притисне тъй силно към себе си, че да загубя ума и дума. Но чувствах, че няма да се осмели. Няма да направи той крачката, която да ни тласне отвъд ръба.

А аз не бих могла да го сторя. Бях изплашена, страхувах се от чувствата си. „Омъжена съм и обичам съпруга си. Какви греховни мисли са ме обзели?“ — питах се.

Направих няколко бързи крачки назад. Отне ми известно време да се съвзема. Донякъде го проклинах, че мълчи и не казва нищо, което би ни върнало в света, на който принадлежахме, далеч от ръба на тази страшна пропаст.

— Благодаря ти, че ми показа портрета — успях да кажа накрая. — Аз… той е всичко, за което съм си мечтала, дори много повече.

Ботичели кимна и отмести поглед.

— Разбирам — отвърна. — Както казах, имаше правото да го видиш първа. — Прокашля се. — Дали Марко… синьор Веспучи, също ще го хареса, как смяташ?

Направих още една крачка назад, сякаш името на съпруга ми прозвуча като укор.

— Разбира се — промълвих.

— Радвам се — заяви Сандро. — Мислех си да представя картината в двореца на Медичите. Лоренцо няма търпение да я види и се надявам да го убедя да даде вечеря в чест на новото ми произведение и неговата вдъхновителка.

— Идеята е прекрасна — подкрепих го.

— Много добре. Ще уредя въпроса с Лоренцо и Клариче — кимна художникът.

— А аз ще очаквам покана.

И двамата замълчахме за миг.

— Мисля, че е най-добре да се прибера у дома. Работата ни тук приключи.

Щом го изрекох, проумях истината — след като картината бе готова, нямаше да идвам повече в ателието на Сандро. Нямаше да ме съзерцава и да изпитвам наслада от погледа му, нито да го изучавам крадешком зад платното. Край на интелектуалните разговори и на освежителните разходки край реката. Разбира се, несъмнено щяхме да се срещаме доста често в двореца на Медичите, но винаги в присъствието на други, а не в този наш свят, който си бяхме създали. Отново щях да бъда „мадона Веспучи“, а той „маестро Ботичели“.

Дните щяха да се занижат безкрайни и скучни и не знаех как ще ги понеса.

„Засрами се! — укорих се. — Така ще посветиш повече време на съпруга си!“

Сякаш прочел мислите ми, Сандро пое ръката ми и я целуна, без да снема поглед от мен.

— Засега — успокои ме. — Работата ни приключи засега.

 

 

Прибрах се у дома развълнувана, но и тъжна.

— Портретът е готов — съобщих на Марко, щом се върна и ме завари да чета във всекидневната.

— Така ли? И? Как изглежда? — Лицето му се озари.

Усмихнах се леко и съжалих, че не мога да му го покажа.

— Прекрасен е! Приликата е удивителна. Сан… маестро Ботичели има толкова голям талант, че е трудно да си го представиш.

Марко присви устни при неволната ми грешка, но за моя радост я отмина без коментар.

— Звучи чудесно — изрече. — Кога ще ни го доставят?

Разказах му за идеята на Сандро да изложи картината в двореца на Медичите.

— Доколкото познавам Лоренцо, ще бъде грандиозно събитие — заявих.

— Разбира се, защо да не отпразнуваме портрета на красавица като теб? — отвърна Марко. — Така ще почетем и художника, който е имал щастието да му позираш.

Предпочетох да си спестя забележката. „Заслугата не е моя — искаше ми се да кажа. — Де да можеше да оцениш уменията и дарбата на Сандро. В картините му всеки модел изглежда красив, защото му е вдъхнал живот.“

— Ласкаеш ме, съпруже — подхвърлих небрежно. — Е, няма ли да вечеряме? Помолих готвача да приготви любимото ти говеждо.

— Наистина ли? — попита, щом ме последва в трапезарията. — Да не би да има празник?

— Вечерите с любимия ми съпруг винаги са повод за празник — усмихнах се. — Затова поръчах на Киара да вземе най-доброто месо на пазара. Хайде, седни! Сама ще ти поднеса всичко.

Марко изпълни молбата ми. Отрязах му сочно парче от говеждото и му налях вино. Така пропъдих от главата си натрапчивата мисъл, че щастието и одобрението, които получавам от съпруга си, не са достатъчни.

 

 

Тази нощ, когато Марко ме взе в обятията си, му се отдадох с желание и наслада. Но върховното удоволствие ми убегна, а Марко, макар и внимателен любовник, като че ли не забеляза.