Ники Френч
В здрача на вторник (51)

51

На другата сутрин Фрида беше в отлична форма и напълно в ролята си на психотерапевт. Навеждаше се напред в креслото си, задаваше точните въпроси, взимаше хартиена кърпичка от кутията и я подаваше на поредната разплакана пациентка. Размести някои от предварително насрочените часове. В края на всеки сеанс си водеше стриктни бележки и си правеше краткосрочни планове.

Но през цялото време умът й беше другаде. Измъчваше я някакво подсъзнателно усещане, че някъде нещо не е наред. Първата й мисъл беше, че може би е свързано с нея. Работата с Карлсън и полицията й беше подействала като наркотик и сега, когато изведнъж й я бяха отнели, се проявяваха симптомите на абстиненцията. А може би беше някаква проява на суета? Може би й липсваше вълнението, възбудата и специалното внимание? Спомни си за Телма Скот, която беше дошла лично да се види с нея, за да й предложи помощта си и й беше оставила визитната си картичка. Фрида си помисли, че може би е време отново да започне да посещава психотерапевт.

Замисли се и за Санди. Беше в Лондон по работа, но само за няколко седмици. След около месец щеше да се върне в Ню Джърси. Какви всъщност бяха причините, поради които бе решила, че е невъзможно да замине с него? „Ние всички се боим да приемем свободата, която наистина притежаваме.“ Веднъж някой й беше казал това. Рубен ли? Или го беше прочела някъде? Нима тя се боеше от собствената си свобода?

Но по-голяма част от съзнанието й беше заето от други мисли. Усещането за тях беше странно. Те бяха като непознати звуци, идващи отвън. Фрида не можеше да разбере дали я викат, или идват за нея. Усети порив, който беше трудно да определи, но който я караше да излезе и да тръгне нанякъде. В дванайсет на обяд, след последния сеанс за деня, Фрида влезе в малката баня в съседство с кабинета си, наля си чаша вода и я изпи на големи глътки, после още една. След това седна и довърши бележките си за сеанса.

Тръгна към вкъщи, без да бърза. Не беше гладна. Предпочиташе да си легне и да поспи. Когато отвори външната врата, видя обичайната купчинка от писма. Вдигна ги от изтривалката. Повечето бяха рекламни брошури; имаше сметка за газ, покана за научна конференция и едно писмо без пощенска марка, очевидно донесено на ръка. На плика беше написано само името й с почерк, който сякаш й беше познат. Да, разбира се — беше на Джоузеф. Учуди се защо е предпочел да пусне писмо в отвора за пощата, вместо да дойде да се видят. Да не би да го е отблъснала по някакъв начин? И него ли? Ами да. Сега си спомни за краткия им разговор на рождения ден на Саша. Беше се опитал да й каже нещо важно, но тя отказа да го изслуша. Отвори плика и прочете писмото:

Скъпа Фрида,

Извинявай. Знам, че си ми сърдита. Много съжалявам. Тогава опитал се да говори с теб за този документ на Мери Ортън. Тя искала да го изгори. Аз й казал аз покажа го на теб. Съжалявам. Може би ще се видим скоро.

Твой добър приятел,

Джоузеф

Фрида прочете завещанието на Мери Ортън. Постоя няколко секунди, забила поглед в стената, а мислите й препускаха бясно.

— Мили Боже! — внезапно извика тя, втурна се към хола, намери бележника си и го запрелиства припряно. Намери номера на Мери Ортън и го набра. Остави телефона да звъни продължително — десет-петнайсет пъти. Затвори го и остана неподвижно, докато реши какво да прави. После пъхна бележника в джоба си и тичешком излезе от вкъщи. На „Кавендиш стрийт“ махна на едно такси и каза на шофьора адреса на Мери Ортън. Той направи гримаса.

— Дявол да го вземе! Знаете ли как се стига дотам?

— Не съм таксиметров шофьор — отвърна Фрида. — Все пак, защо не опитаме по „Парк Лейн“, „Виктория стрийт“ и гара „Виктория“, а после на юг от реката? Така или иначе, по това време на деня навсякъде има задръствания.

— Добре, кукло — ухили се шофьорът и натисна газта.

Фрида набра още един номер. Трябваше й Карлсън, но се обади Ивет.

— Съжалявам за случилото се — каза тя.

— Няма проблем. Там ли е Карлсън?

— Отсъства в момента.

— Трябва незабавно да говоря с него. Много е важно.

— Да му предам нещо?

Фрида се загледа в телефона си. Идеше й да го удари в пода на таксито.

— Може би ти ще ми помогнеш — каза тя, насилвайки се да говори спокойно. — Току-що открих в пощата си кратко писмо от Джоузеф — мой близък познат, строител, който направи някои малки ремонти в къщата на Мери Ортън. Оказва се, че Мери Ортън все пак е направила ново завещание. Приписала е една трета от всичко, което притежава, на Робърт Пуул. — Отсреща мълчаха. — Ивет, там ли си?

— Извинявай, Фрида, не получи ли уведомителното писмо? Вече не си част от екипа.

— Няма значение. Нима не разбираш? Новото завещание променя всичко. По всяка вероятност Пуул е щял да убие Мери Ортън, след като вече е знаел, че ще наследи стотици хиляди лири след нейната смърт.

— Значи е извадила късмет, че Пуул е бил убит.

— Но Бет Кърси е жива.

— Няма място за притеснение. Охраняваме родителите й.

— Родителите й никога не са били в опасност. Разговарях с Лорна Кърси. Бет изобщо не е била заплаха за тях. Тя се стреми да върши неща, за които е убедена, че определени хора биха искали да направят, с мисълта, че така им помага. И именно когато прави това или когато се опитват да я спрат, тя става агресивна. Изключително агресивна. Трябва да поставите охрана на Мери Ортън.

— Това би имало смисъл, ако Пуул беше жив.

— Не. Нима не разбираш? Тя ще се опита да изпълни всички негови желания. А ако едно от тях е било Мери Ортън да умре… Ивет, ще предадеш ли на Карлсън думите ми?

Последва пауза.

— Ще му кажа какво те тревожи. Виж, Фрида, защо просто не се откажеш? Онова копеле Нютън ни нанесе удар под кръста и сега се опитваме да се съвземем. Случаят е приключен… Моля те. Съжалявам, че стана така, но в момента имаме да решаваме наши си проблеми.

— Просто предай на Карлсън — каза Фрида.

Но Ивет вече беше затворила. Тя отново набра номера на Мери Ортън, но както и преди, телефонът звъня продължително, без никой да отговори. На кого друг да се обади? Може би Джоузеф все още работеше по къщата? Или е някъде наблизо? Реши да му звънне, но веднага се включи гласова поща. Тя се загледа през прозореца. Движението не беше чак толкова натоварено. Когато пресякоха реката, Фрида отново позвъни на Ивет.

— Обади ли се на Карлсън? — попита тя.

— Казах ти. Ще се свържа с него, когато мога. А сега, много те моля… — И отново затвори телефона.

Фрида остана така, вторачена в безмълвния апарат. Зави й се свят. Нищо повече не можеше да направи. После й проблесна една мисъл: можеше да направи още нещо. Какво толкова? Тя набра 999.

— „Спешни повиквания“. За коя служба, моля?

— Полиция.

Чу се прищракване и бръмчене, след което се обади друг женски глас.

— Ало, тук е полицията. Какъв е поводът за спешното ви обаждане?

Фрида даде адреса на Мери Ортън.

— Видях непознат човек да се промъква в къщата.

— Кога се случи това?

— Преди няколко минути.

— Можете ли да ни дадете описание?

— Не… Да, видях нож. Това е всичко.

— Ще изпратим кола. Името ви, моля?

Фрида си представи какво биха си помислили Карлсън или Ивет. Имаше чувството, че къса последната тънка нишка, която я свързва с тях. Но кое беше по-ценно: нещата, които не си направил, или нещата, които си свършил?

Когато таксито зави по улицата на Мери Ортън, Фрида очакваше, че ще види полицейски коли с мигащи светлини, но такива нямаше. Помисли, че Джейк Нютън сигурно беше прав. Отчайващо положение! Тя подаде на шофьора банкнота от двайсет лири.

— Нямам дребни — каза той.

— Задръжте рестото.

Фрида тръгна към къщата. Нямаше предварителен план. Щеше да действа според ситуацията. Посегна да натисне звънеца, но видя, че входната врата е открехната. Бутна я и тя се отвори. Може би беше пристигнал патрулиращ полицай? Или пък Джоузеф работеше вътре? Фрида прекрачи прага.

— Мери? — провикна се тя. — Госпожо Ортън?

Никой не отговори. Сърцето й заби лудо, усещаше го как пулсира във врата и гърдите й. В устата си усети кисел вкус: недостигът на кислород беше довел до образуването на млечна киселина. Това се получава, когато човек тича бързо или когато… Отново се провикна. Какво да прави? Не можеше да се обади в полицията. Вече го беше направила. Къде, по дяволите, се бавеха? Вероятно ги бяха извикали някъде по фалшив сигнал. Може би и това тук бе фалшива тревога. Тя се отправи към кухнята. Стъпките й отекнаха стряскащо високо, сякаш й казваха, че се намира там, където не й е мястото.

Кухнята беше празна. На масата имаше керамична чаша с недоизпит чай и разтворен вестник. Фрида се наведе и докосна чашата. Беше топла. Не гореща, както когато си налял току-що приготвен чай, но по-топла от температурата в стаята. Може би Мери Ортън беше излязла и беше забравила да затвори вратата. Фрида излезе от кухнята. Имаше ли смисъл да я търси из стаите? Тя отвори вратата на всекидневната и влезе вътре. Олюля се и преглътна мъчително, когато видя Мери Ортън. Тя лежеше насред стаята, близо до библиотеката. Отначало й беше трудно да се ориентира в ситуацията, имаше чувството, че наблюдава възрастната жена през дълга тръба. Първата й мисъл беше, че е паднала, както често се случва с хора на нейната възраст. Те падат и си чупят тазобедрената става; понякога не могат да станат и остават да лежат, без никой да ги открие, докато умрат. Постепенно обаче Фрида осъзна, че това, което й се беше сторило като сянката на Мери Ортън на кремавия килим, всъщност беше кръв. Кръвта на Мери Ортън. Тя изтича до нея, опитвайки се да си спомни кои точки от тялото й трябваше да притисне. Твърде отдавна беше учила анатомия.

Мери Ортън лежеше просната така, сякаш се беше опитала да се обърне по гръб и не беше успяла.

— Мери — каза Фрида нежно. — Мери, тук съм. — Фрида се взря в очите й. В тях видя леко проблясване, което я озадачи.

— Мери — повика я отново Фрида и още веднъж забеляза лекото потрепване в очите й. Внезапно Фрида разбра какво означаваше това едва доловимо движение. Полуживата Мери Ортън не гледаше в нея, а над рамото й и Фрида си помисли: „О, не. О, не“. Усети силен удар в гърба, от едната страна. От там нататък всичко протече много бавно и тя имаше време да си помисли: „Колко бавно се случва всичко“. Последва нов удар, този път в корема. Следващата й мисъл беше: „Защо ме удрят така?“ След това съвсем спокойно си спомни, че е чела, че когато те намушкат с нож, не разбираш, че си намушкан. Не го усещаш като остър, а като тъп удар с боксова ръкавица. Фрида вдигна ръце, опитвайки се да се защити, но следващият удар се стовари върху крака й и тя изведнъж усети нещо топло и мокро. Фрида осъзнаваше, че повече не може да стои на краката си. След малко се строполи по лице върху кремавия килим на Мери Ортън. Усещаше допира на нишките му до устата си и в този миг се почувства твърде уморена. Искаше само да поспи. Разбираше, че така се чувстват хората преди смъртта си, а тя не искаше да умре и направи нечовешко усилие да се изправи.

Видя едно лице, лице на младо момиче. Беше намерила Бет; Бет я беше намерила. Всичко се случваше като насън. А нещата, които до този момент протичаха бавно, изведнъж започнаха да се развиват с голяма скорост. Около нея всичко се сливаше в бясна смесица от усещания, звуци, движение. Като че ли някой я движеше, като че ли тя самата се движеше, а после всичко отново забави ритъма си, спусна се мрак, стана й топло, после студено. Усети как главата й падна назад, а кракът я заболя толкова силно, че изкрещя. Като че ли виждаше нещо и някого, но това й струваше голямо усилие. Болката затихна и тя потъна в дълбок, благословен сън.