Едгар Алън По
Хоп-Фрог ^[0]

Edgar Allan Poe
Hop-Frog

Уверявам ви — никога не съм срещал човек по-увлечен и по-отдаден на шегата от тоя бабанка цар. Най-голямото му удоволствие бе шегата. Разкажете му някоя хубава духовита приказка — ама изкусно му разкажете — и вие ще намерите най-сигурния път към неговото благоволение. Затова и седемте му министри бяха все хора известни със своите шегобийски дарби. И подобно на своя царствен господар, те всички се радваха на огромно телосложение и доста почтени благоутробия, като че ли нарочно приспособени, за да произвеждат смях. Винаги ме е затруднявал въпросът дали шегобийството кара хората да затлъстяват, или в самата тлъстина се крие нещо, което предразполага към шегобийство. Ала неоспорима истина е, че ако се намери на тоя свят някой сух шегобиец, за него смело може да се каже rara avis in terris.

Що се касае до остроумие или сенките на духовитостта, както сам царят се изразяваше, ще ви кажа, че едва ли му и хрумваше подобна мисъл. Той имаше голяма слабост към грубата шега и от любов към самата шега, поглъщаше я, колкото и дебелашка да бе тя. Остроумните шеги го отегчаваха. Той би предпочел Раблевия Гаргантюа пред Волтеровия Задиг и ако щете, шегите с действие отговаряха много повече на неговия вкус, отколкото шеги с думи.

В онова време, в което се разиграваше тая историйка, професионалните смешльовци още не бяха напълно излезли из мода в дворците. Някои от великите континентални сили все още държаха свои луди; те биваха нещастници, нашарени и окичени с островърхи шапчици със звънчета; те винаги трябваше да бъдат готови да казват при първо поискване по някоя хубава остроумна реч, в замяна на трохите, които падаха от царската трапеза.

Не ще съмнение, че и нашият цар си имаше своя луд. И действително, той чувствуваше нужда от нещо като лудост, макар било то за да я противопостави на тягостната разумност на седемте умни хора, които му служеха за министри — ако не смятаме и него в това число.

Обаче неговият луд, професионалният му смешльо, не беше само луд. Цената му се утрояваше в очите на царя от обстоятелството, че той беше същевременно и джудже, и хром. В онова време беше твърде обикновено нещо да срещаш джуджета и луди в дворците; и за мнозина владетели времето би минавало много бавно — а в дворците времето минава много по-бавно, отколкото гдето и да е другаде — ако няма някой смешльо да ги поразвесели или пък някое джудже да ги поразсмее. Ала, както вече забелязах, всичките тия смешльовци, деветдесет и девет на стоте, биват тлъсти, обли и тежки — тъй щото голяма гордост беше за нашия цар да притежава в лицето на Хоп-Фрог — така именуваха лудия — цяло тройно съкровище, което се съдържаше в една и съща личност.

Струва ми се, че кръщелното име на джуджето не е било същото, което носеше сега. Ала понеже не можеше да ходи като другите хора, по единодушното одобрение на седемте министри, прикачи му се това име, Хоп-Фрог. И действително, царският шут не можеше да се движи, освен във вид на удивителна — нещо между скок и клатушкане, един вид движение, което доставяше на царя непрекъснато забавление и разбира се, твърде приятно развлечение; понеже, въпреки изпъкналото му благоутробие и образувалата се доста почтена издаденост на главата му — царят минаваше пред своите придворни за много красив човек.

Ала, макар че, благодарение на кривите си крака, Хоп-Фрог се движеше твърде трудно — неимоверната мускулна сила, с която природата бе надарила ръцете му, като че ли за да го възнагради за несъвършенството на долните части на тялото му, — го правеше способен да извършва с удивителна ловкост сума подвизи, касаещи се до катерене по дървета, по въжета или каквото и да било друго, което може с подскачане да се улови. При тия упражнения той имаше повече вид на катерица или на малка маймунка, отколкото на жаба.

Не мога да определя точно от коя страна произхождаше Хоп-Фрог. Сигурно бе дошъл от някой неизвестен край на Ларбария — на доста голямо разстояние от двореца на нашия цар. Хоп-Фрог и едно момиче, малко по-големичко джудже от него — ала чудно стройна и изкусна танцьорка — са били задигнати от собствените им родни огнища, в лимитровските провинции и изпратени в дар на царя от някой генерал, комуто се е усмихнала победата.

При подобни обстоятелства не може да ни учудва тясното приятелство, което се бе завързало между двамата малки пленника. И действително, те в твърде кратко време станаха заклети приятели. При всичката голяма усърдност на Хоп-Фрог да разсмива с всевъзможни смехории царя и неговите седем министри, той никак не се ползуваше с популярност в двореца и затова не можеше да принесе големи услуги на Трипета — ала поради своята миловидност и пленителна красота на джудже — тя беше предмет на всеобщо удивление и нежна грижа; тъй щото, тя се ползуваше с голямо благоволение и никога, при всеки удобен случай, не забравяше да го използува за своя мил Хоп-Фрог.

Не помня по какъв велик тържествен случай — царят бе решил да даде бал с маски; и всякога при такъв маскарад или какъвто и да било друг подобен празник дарбите на Хоп-Фрог и Трипета биваха несъмнено използувани. Хоп-Фрог особено, биваше тъй изобретателен в декоративната част, по новите типове и преобразования за маскарада, щото изглеждаше, че нищо не би могло да стане без негово съдействие.

Настана определената вечер за празника. И за да се даде по-голям блясък на маскарада, предоставена бе на разположение на публиката — под надзора на Трипета — великолепна зала, с всевъзможни дивни украшения, каквито може да измисли човешкият ум. Целият двор бе в трескаво очакване. А що се касае до избора на отделните костюми и роли, можете да си представите, вярвам, че всеки си бе избрал тъкмо по своя вкус. Мнозина даже бяха си определили ролите, които ще изпълняват, още преди седмица, па даже и месец преди определения ден и никъде вече не се чувствуваше неувереност или пък нерешителност — освен у царя и неговите седем министри. Защо ли се колебаеха те, не мога да ви обясня — освен ако и в това не се е криела някаква шега. Най-вероятното е, че им е било много трудно да измислят какво да представляват на маскарада, поради извънредно голямата си тлъстина! Ала нямаше що, трябваше, като последно средство, да прибегнат до Трипета и Хоп-Фрог. И те пратиха да ги повикат. Когато двете малки приятелчета изпълниха заповедта на царя, завариха го да държи царствено чаша вино, заедно със седемте членове на своя частен съвет, ала повелителят изглеждаше много зле разположен. Той знаеше, че Хоп-Фрог много се боеше от виното, защото това питие възбуждаше клетото хромо човече дори до полуда, а лудостта май не е средство за поддържане на добро настроение. Ала царят обичаше собствените си прекалености и удоволствие му правеше да принуждава Хоп-Фрог да пие и — според царствения му израз, да го принуди да бъде весел.

— Хоп-Фрог, ела тук — каза той, щом смешникът и неговата приятелка се показаха на прага на вратата, — я глътни тая пълна чашка за здравето на отсъствуващите твои приятели (тук Хоп-Фрог въздъхна) и ни послужи със своето въображение. Имаме нужда от типове — от характери, юначе, — от нещо ново — необикновено. Омръзна ни това вечно еднообразие. Хайде, пий! — виното ще възбуди твоя спящ гений!

Хоп-Фрог, по привичка, се опита да отговори с някоя духовитост на думите на царя; ала усилието му тоя път отиде напусто. Тъкмо днес бе рожденият ден на клетото джудже и заповедта на царя да пие за отсътствуващите му приятели направи да бликнат сълзи от очите му. И в това време, когато то приемаше снизено от ръката на своя мъчител чашата, няколко едри горчиви капки капнаха в нея.

Догдето джуджето изпразваше чашата с видимо отвращение — „Ха! Ха! Ха! Ха! — изръмжа тиранинът. — Я гледай колко се бои от една чашка винце! Ехе! Светнаха му вече очите!“

Клетото момче! Виното подействува на възбудения му мозък така, щото големите му очи не само бяха светнали, ами изпущаха и огнени искри!

То остави нервно сребърната чаша на масата и впи почти безумен поглед върху присъствуващите. Изглеждаше, че всички ужасно ги забавляваше успехът на царската шега.

— А сега, на работа! — рече първият министър — един доста тлъстичък човек.

— Да — потвърди царят, — хайде, Хоп-Фрог, дай ни своето съдействие. Типове, типове, хубавото ми момче, характери, имаме нужда от характер! — всички имаме нужда от това! — Ха! Ха! Ха! Ха!

А понеже министрите съглеждаха известна духовитост в тия думи, и седемте в хор отговориха на царствения смях. И Хоп-Фрог се смя, ала леко и разсеяно.

— Хайде! Хайде! — каза нетърпеливият цар — Нищо ли не ти иде на ум?

— Старая се да измисля нещо ново — отговори слисано джуджето, понеже беше съвсем зашеметено от виното.

— Стараеш ли се! — извика свирепо мъчителят. — Какво искаш да кажеш с това? Аха! Разбирам. Мръщиш се. Значи, искаш още вино. Дръж, пий! — и той напълни още една чаша и я подаде на хромото момче, което бе зяпнало в очите му и тежко-тежко въздишаше.

— Пий, ти казвам — викаше чудовището — или дявол те!…

Джуджето се колебаеше. Царят почервеня от гняв. Царедворците се усмихваха жестоко. Трипета, бледна като мъртвец, пристъпи до престола на повелителя и като коленичи пред него, смирено го помоли да пощади нейния приятел.

Тиранинът известно време я гледаше с ококорени очи, очевидно поразен от подобна смелост. Той изглеждаше като че ли не знаеше що да предприеме — нито пък да изрази своето негодувание по такъв начин, щото напълно да го задоволи. Най-сетне мълчаливо я отблъсна силно от себе си и запрати препълнената до върха чаша право в лицето й.

Клетото момиче стана от мястото си и без да посмее да въздъхне даже, отново зае мястото си пред масата.

Настана минута на гробна тишина, минута, в която муха да прехвръкнеше, би се чула. Някакво глухо, но все пак доста ясно и продължително скърцане със зъби като че ли се разнесе по всички краища на стаята и наруши тая гробна тишина.

— Защо, защо — защо ти вдигна тоя шум? — попита царят, като се обърна свирепо към джуджето.

Последното, което като че ли бе поизтрезняло малко, погледна втренчено, ала мирно и кротко тиранина в очите и простичко промълви:

— Аз ли — аз? Как мога аз да сторя това?

— Стори ми се, че звукът идеше отвън — забеляза един от дворцовите хора; папагалът, зад прозореца ще да си е тракал човката о железата на клетката си.

— Така трябва да е — отвърна монархът, успокоен донейде от това предположение, — ала кълна се в рицарската си чест, готов съм да се закълна, че скърцаха зъбите на тоя нещастник.

При тия думи, джуджето прихна да се смее (царят беше дотолкова уверен в своята духовитост, щото и тоя смях счете за следствие от тая си дарба) и скръцна силно и ужасно със зъбите си.

И за да угоди на царя, отиде дотам даже, щото заяви, че се чувствува страшно разположено да пие, да пие колкото е угодно на царя.

Монархът се успокои и Хоп-Фрог погълна още една пълна чаша, без да прояви най-малко отвращение и веднага с жар се впусна да обяснява своя план за маскарада.

— Не мога да ви обясня — забеляза той твърде спокойно и като че ли не бе турил капка в уста — как и двамата сме дошли до една и същата мисъл, ала тъкмо след като Ваше Величество удари момичето и запрати чашата в лицето му, тъкмо след като Ваше Величество извърши това и догдето папагалът вдигаше оня странен шум зад прозореца, хрумна ми една чудесна шега — една игра, която по нашите страни често се употребява в маскарадите; ала тука тя ще бъде голяма новост; едно е лошото само, че тя изисква непременно осем души, а пък…

— Е, че ние сме осем! — извика царят, ухилен до уши от това майсторско изобретение — Осем, тъкмо осем — аз и моите седем министри! Е, казвай, каква е тая игра?

— Ние я наричаме — каза хромото човече — осемте оковани орангутана и тя е, мога да кажа, чудесна, когато се изпълни добре.

— Ще я изпълним — каза надуто царят и сви намръщено вежди.

— Хубостта на тая игра — продължи Хоп-Фрог — се състои в ужаса, който вселява между дамите.

— Превъзходно! — изръмжаха в хор монархът и неговите министри.

— Аз ще ви облека като орангутани — продължи джуджето, — само оставете всичката тая работа на мене. Вие така ще бъдете уподобени на тях, щото всички ще ви помислят за същински зверове — и, не ще съмнение, толкова ще ви се боят, колкото и удивляват.

— О, каква прелест! — възкликна царят — Хоп-Фрог! От тебе пък ние човек ще направим!

— Веригите имат за цел да увеличават смущението със зловещото си дрънкане. На всички ще се стори, че вие сте избягали от своите пазачи. Не можете да си представите, Ваше Величество, какъв ефект биха произвели осем оковани орангутана — считани от болшинството на зрителите за същински зверове, — които с диви викове нахлуват всред едно множество от великолепно натруфени мъже и жени. Контрастът ще бъде безподобен!

— Това ще бъде! — каза царят; и съветът се вдигна бързо-бързо — понеже вече ставаше късно, — за да тури в изпълнение плана на Хоп-Фрог.

Начинът, по който той преобразяваше тия господа в орангутани, беше доста прост, ала предостатъчен за изпълнение на неговия план. По онова време, когато се разиграваше тая история, подобен род зверове бяха голяма рядкост в цивилизования свят; а оприличаванията, които правеше джуджето, бяха толкова звероподобни, колкото и отвратителни, щото всички намериха, че сходството е пълно.

Хоп-Фрог най-напред много умело навлече в прилепнали до тялото ризи и трика царя и неговите министри. После ги намаза хубаво с катран. Догдето се извършваше тая операция, на някои от придворната шайка им хрумна да се окичат с пера, ала това бе отхвърлено от джуджето; то твърде лесно можа̀ да убеди осемте господа, като им заяви, че неведнъж е виждало тия животни и че косъмът на орангутаните по-вярно би се възпроизвел с ленени нишки. И така, един гъст пласт лен се налепи по катрана. След това се донесе една дълга желязна верига. Най-напред Хоп-Фрог я метна през шията на царя — и така го тури под своята власт; после през шията на един от неговата шайка, когото също тури под своята власт; и най-сетне, последователно, през шията на всеки от тях, като постъпи все по същия начин. Когато ги окова всички здраво и ги отдалечи един от друг, по възможност по-далече, те образуваха един кръг; а за да бъде сходството най-поразително, Хоп-Фрог прекара незаетата част от веригите около целия образуван кръг, в два диаметъра с прави ъгли, според метода, употребяван в днешно време от ловците на Борнео, които ловят шимпанзета или други подобни тям животни.

Голямата зала, в която щеше да се състои балът, беше кръгообразна, намираше се доста нависоко и пропущаше слънчевите лъчи само през едничкия прозорец на тавана. Нощно време — за което тя бе специално предопределена — се осветяваше главно от един кристален полилей, увиснал на желязна верига в самия център на тавана, който се издигаше и спускаше посредством един двигател; но за да не разваля хубавия изглед на залата, тоя последният преминаваше извън кубето и отвъд покрива. Предоставено бе на Трипета да бди над декорирането на залата; ала сигурно ще е била упътвана в известни подробности от благите и верни бележки на своето хромо приятелче. Кристалният полилей, за тоя случай, бе махнат по негов съвет. По неговото мнение, при тая задушна атмосфера не би могло да се избегне капенето на восъчните свещи, което би причинило сериозни повреди по разкошните тоалети на поканените гости, на голяма част от които, поради голямата навалица в залата, не би било възможно да избегнат центъра й, т.е. областта на кристалния полилей. И вместо него — много нови свещници бяха поставени по различните пунктове на залата извън пространството, което заемаше тълпата; а на дясната ръка на всяка от кариатидите^[1], които се издигаха величествено срещу стените — на брой всичко около петдесет до шестдесет — бе поставена по една факла, от която се разнасяше някаква много приятна миризма.

По съвета на Хоп-Фрог, за да влязат в залата, осемте орангутана чакаха търпеливо, докато се изпълни съвършено с маски, т.е. дори до полунощ. Ала без да дочакат дванайсетия удар на часовника, те се втурнаха или по-скоро, търколиха се всички вкупом — защото веригите ги спъваха и те един през друг се прекатурваха на влизане.

Те произведоха такова сътресение всред маските, щото душата на царя се изпълни с блаженство. Както се и очакваше, голяма част от посетителите, ако не взе тия същества напълно за орангутани, най-малко ги сметна за същински, от някой непознат тям род, зверове. Доста жени припаднаха от ужас и ако царят не бе намерил за благоразумно да запрети всяко оръжие, самият той, заедно със своята шайка, щяха може би да заплатят с кръвта си за тая им шега. С една реч, всички хукнаха към вратите; ала царят бе дал заповед, тутакси след влизането му в залата да ги затворят и според съвета на джуджето, да се предадат ключовете в ръцете на последното.

И когато смущението бе в най-големия си разгар и всеки мислеше само за своето спасение — а тая обзета от панически страх тълпа действително я грозеше голяма опасност, — веригата, която служеше за окачване на кристалния полилей, и която бе вдигната дотогава, започна постепенно да се спуска и спуска, догдето свитият й на кука край достигна около три стъпки до земята.

След малко царят и седемте му другари, с падане и ставане и с голяма мъка, най-сетне стигнаха до центъра на залата и в непосредствено съприкосновение с веригата. Догдето се намираха в това положение, джуджето, което постоянно вървеше подире им и непрестанно им напомняше да не се боят от нищо, — сграбчи двата края на веригата и със светкавична бързина ги вкопчи за куката, която обикновено служеше за окачване на полилея; и в миг, като че ли дръпната от някаква невидима сила, веригата се издигна толкова нависоко, щото беше съвсем невъзможно да се достигне с ръка отдолу и вследствие на което вдигна със себе си осемте орангутана, поставени лице с лице едни срещу други.

В това време маските се бяха поокопитили от обзелия ги ужас; и понеже цялата тая работа им се струваше да е някаква майсторски скроена шега, като видяха смешното положение на маймуните, оглушиха залата със смях.

— Оставете ги на мене! — извика Хоп-Фрог, и острият му пронизителен глас закънтя всред шума на тълпата — оставете ги на мене, струва ми се, че ги познавам, познавам! Само мъничко да ги зърна и веднага ще ви кажа кои са.

Тогава, отваряйки си и с крака, и с ръце път през тълпата, той стигна до една от стените, изтръгна факлата от една от кариатидите, върна се по същия начин, по който бе и дошъл, към центъра на залата — скокна с маймунска ловкост на главата на царя, — покатери се по веригата, — наведе факлата, за да разгледа групата орангутани и викаше непрекъснато: „Ей сега ще узная кои са те! Ей сега ще узная кои са те!“

И догдето цялото събрание — в това число и самите маймуни, — се превиваха от смях, ненадейно се разнесе едно остро свиркане; веригата бързо-бързо се издигна около тридесет стъпки нагоре — като завлече със себе си и уплашените орангутани, които употребяваха напразни усилия да се откопчат, и останаха така увиснали във въздуха, между кубето и пода. Хоп-Фрог, заловен здраво за веригата, полетя и той заедно с нея, ала запази първоначалното си положение и непрестанно махаше факлата към осемте маски, и изглеждаше, че се старае да узнае кои са тия лица.

Всички присъствуващи бяха се до такава степен вцепенили, щото настана дълбока тишина около една минута. Но тя беше прекъсната от някакъв подземен шум, едно ужасно скърцане на зъби, подобно на онова, което беше вече обърнало вниманието на царя и на неговите съветници, когато тоя последният бе запратил виното в лицето на Трипета. Ала в тоя случай нямаше защо да се търси от где излизаше тоя шум. Той се изтръгна из зъбите на джуджето, което така скърцаше с тях, като че ли искаше да ги разкъса с устата си и стреляше със светналите си от гняв очи царя и седемте му другари, чиито лица бяха вторачени в него.

— А! А! — извика най-сетне бясно джуджето. — А! А! Започвам да се сещам кои са тия господа!

Тогава, под предлог да разгледа по-отблизо царя, то доближи факлата до ленената козина, с която той беше покрит, и тя мигновено лумна в пламъци. След половин минута и осемте орангутана горяха със страшна бързина всред виковете на множеството, което, поразено от ужас и безсилно да им окаже каквато и да е помощ, ги гледаше отдолу.

Скоро пламъците избухнаха изведнъж със страшна сила и принудиха смешника да се изкатери толкова високо по веригата, щото огънят да не може да го достигне, и догдето извършваше това си движение, тълпата изпадна наново в моментно мълчание. Джуджето схвана мига и отново взе думата:

— Сега вече — каза то — ясно виждам що за маски са тия. Виждам един велик цар и седемте му частни съветници, цар, който никак не се подвоумява да удря плесница на едно беззащитно момиче, — и неговите седем съветници, които го насърчаваха в жестоките му деяния. А ако искате да знаете кой съм аз, — ще ви кажа — аз съм смешникът Хоп-Фрог — и тази е последната ми шега!

Благодарение на бързата възпламеняемост на конопа и на катрана, по който бе прилепен, преди още да свърши джуджето кратката си реч, отмъстителното дело бе вече извършено. Осемте трупа висяха на веригите си — черни, вонящи и отвратителни угарки. Хромото човече запрати факлата си връз тях, покатери се пъргаво към тавана и изчезна през отвърстието на кубето.

Разправят, че Трипета е стояла на стража над покрива на залата и е служила като съучастница на своя приятел в това ужасно отмъщение, и че двамата заедно са избягали към родното им място; и никой от тогава не ги е видял.

Бележки

[0] Скокни-жаба ↑

[1] Статуя, представляваща мъж или жена, която подкрепя някой стълб. — Б. пр. ↑

I never knew anyone so keenly alive to a joke as the king was. He seemed to live only for joking. To tell a good story of the joke kind, and to tell it well, was the surest road to his favor. Thus it happened that his seven ministers were all noted for their accomplishments as jokers. They all took after the king, too, in being large, corpulent, oily men, as well as inimitable jokers. Whether people grow fat by joking, or whether there is something in fat itself which predisposes to a joke, I have never been quite able to determine; but certain it is that a lean joker is a rara avis in terris.

About the refinements, or, as he called them, the “ghost” of wit, the king troubled himself very little. He had an especial admiration for breadth in a jest, and would often put up with length, for the sake of it. Over-niceties wearied him. He would have preferred Rabelais’ “Gargantua” to the “Zadig” of Voltaire: and, upon the whole, practical jokes suited his taste far better than verbal ones.

At the date of my narrative, professing jesters had not altogether gone out of fashion at court. Several of the great continental “powers” still retain their “fools,” who wore motley, with caps and bells, and who were expected to be always ready with sharp witticisms, at a moment’s notice, in consideration of the crumbs that fell from the royal table.

Our king, as a matter of course, retained his “fool.” The fact is, he required something in the way of folly—if only to counterbalance the heavy wisdom of the seven wise men who were his ministers—not to mention himself.

His fool, or professional jester, was not only a fool, however. His value was trebled in the eyes of the king, by the fact of his being also a dwarf and a cripple. Dwarfs were as common at court, in those days, as fools; and many monarchs would have found it difficult to get through their days (days are rather longer at court than elsewhere) without both a jester to laugh with, and a dwarf to laugh at. But, as I have already observed, your jesters, in ninety-nine cases out of a hundred, are fat, round, and unwieldy—so that it was no small source of self-gratulation with our king that, in Hop-Frog (this was the fool’s name), he possessed a triplicate treasure in one person.

I believe the name “Hop-Frog” was not that given to the dwarf by his sponsors at baptism, but it was conferred upon him, by general consent of the seven ministers, on account of his inability to walk as other men do. In fact, Hop-Frog could only get along by a sort of interjectional gait—something between a leap and a wriggle—a movement that afforded illimitable amusement, and of course consolation, to the king, for (notwithstanding the protuberance of his stomach and a constitutional swelling of the head) the king, by his whole court, was accounted a capital figure.

But although Hop-Frog, through the distortion of his legs, could move only with great pain and difficulty along a road or floor, the prodigious muscular power which nature seemed to have bestowed upon his arms, by way of compensation for deficiency in the lower limbs, enabled him to perform many feats of wonderful dexterity, where trees or ropes were in question, or any thing else to climb. At such exercises he certainly much more resembled a squirrel, or a small monkey, than a frog.

I am not able to say, with precision, from what country Hop-Frog originally came. It was from some barbarous region, however, that no person ever heard of—a vast distance from the court of our king. Hop-Frog, and a young girl very little less dwarfish than himself (although of exquisite proportions, and a marvellous dancer), had been forcibly carried off from their respective homes in adjoining provinces, and sent as presents to the king, by one of his ever-victorious generals.

Under these circumstances, it is not to be wondered at that a close intimacy arose between the two little captives. Indeed, they soon became sworn friends. Hop-Frog, who, although he made a great deal of sport, was by no means popular, had it not in his power to render Trippetta many services; but she, on account of her grace and exquisite beauty (although a dwarf), was universally admired and petted; so she possessed much influence; and never failed to use it, whenever she could, for the benefit of Hop-Frog.

On some grand state occasion—I forgot what—the king determined to have a masquerade, and whenever a masquerade or any thing of that kind, occurred at our court, then the talents, both of Hop-Frog and Trippetta were sure to be called into play. Hop-Frog, in especial, was so inventive in the way of getting up pageants, suggesting novel characters, and arranging costumes, for masked balls, that nothing could be done, it seems, without his assistance.

The night appointed for the fete had arrived. A gorgeous hall had been fitted up, under Trippetta’s eye, with every kind of device which could possibly give eclat to a masquerade. The whole court was in a fever of expectation. As for costumes and characters, it might well be supposed that everybody had come to a decision on such points. Many had made up their minds (as to what roles they should assume) a week, or even a month, in advance; and, in fact, there was not a particle of indecision anywhere—except in the case of the king and his seven minsters. Why they hesitated I never could tell, unless they did it by way of a joke. More probably, they found it difficult, on account of being so fat, to make up their minds. At all events, time flew; and, as a last resort they sent for Trippetta and Hop-Frog.

When the two little friends obeyed the summons of the king they found him sitting at his wine with the seven members of his cabinet council; but the monarch appeared to be in a very ill humor. He knew that Hop-Frog was not fond of wine, for it excited the poor cripple almost to madness; and madness is no comfortable feeling. But the king loved his practical jokes, and took pleasure in forcing Hop-Frog to drink and (as the king called it) “to be merry.”

“Come here, Hop-Frog,” said he, as the jester and his friend entered the room; “swallow this bumper to the health of your absent friends, [here Hop-Frog sighed,] and then let us have the benefit of your invention. We want characters—characters, man—something novel—out of the way. We are wearied with this everlasting sameness. Come, drink! the wine will brighten your wits.”

Hop-Frog endeavored, as usual, to get up a jest in reply to these advances from the king; but the effort was too much. It happened to be the poor dwarf’s birthday, and the command to drink to his “absent friends” forced the tears to his eyes. Many large, bitter drops fell into the goblet as he took it, humbly, from the hand of the tyrant.

“Ah! ha! ha! ha!” roared the latter, as the dwarf reluctantly drained the beaker. “See what a glass of good wine can do! Why, your eyes are shining already!”

Poor fellow! his large eyes gleamed, rather than shone; for the effect of wine on his excitable brain was not more powerful than instantaneous. He placed the goblet nervously on the table, and looked round upon the company with a half-insane stare. They all seemed highly amused at the success of the king’s ‘joke.’

“And now to business,” said the prime minister, a very fat man.

“Yes,” said the King; “Come, Hop-Frog, lend us your assistance. Characters, my fine fellow; we stand in need of characters—all of us—ha! ha! ha!” and as this was seriously meant for a joke, his laugh was chorused by the seven.

Hop-Frog also laughed, although feebly and somewhat vacantly.

“Come, come,” said the king, impatiently, “have you nothing to suggest?”

“I am endeavoring to think of something novel,” replied the dwarf, abstractedly, for he was quite bewildered by the wine.

“Endeavoring!” cried the tyrant, fiercely; “what do you mean by that? Ah, I perceive. You are sulky, and want more wine. Here, drink this!” and he poured out another goblet full and offered it to the cripple, who merely gazed at it, gasping for breath.

“Drink, I say!” shouted the monster, “or by the fiends—”

The dwarf hesitated. The king grew purple with rage. The courtiers smirked. Trippetta, pale as a corpse, advanced to the monarch’s seat, and, falling on her knees before him, implored him to spare her friend.

The tyrant regarded her, for some moments, in evident wonder at her audacity. He seemed quite at a loss what to do or say—how most becomingly to express his indignation. At last, without uttering a syllable, he pushed her violently from him, and threw the contents of the brimming goblet in her face.

The poor girl got up the best she could, and, not daring even to sigh, resumed her position at the foot of the table.

There was a dead silence for about half a minute, during which the falling of a leaf, or of a feather, might have been heard. It was interrupted by a low, but harsh and protracted grating sound which seemed to come at once from every corner of the room.

“What—what—what are you making that noise for?” demanded the king, turning furiously to the dwarf.

The latter seemed to have recovered, in great measure, from his intoxication, and looking fixedly but quietly into the tyrant’s face, merely ejaculated:

“I—I? How could it have been me?”

“The sound appeared to come from without,” observed one of the courtiers. “I fancy it was the parrot at the window, whetting his bill upon his cage-wires.”

“True,” replied the monarch, as if much relieved by the suggestion; “but, on the honor of a knight, I could have sworn that it was the gritting of this vagabond’s teeth.”

Hereupon the dwarf laughed (the king was too confirmed a joker to object to any one’s laughing), and displayed a set of large, powerful, and very repulsive teeth. Moreover, he avowed his perfect willingness to swallow as much wine as desired. The monarch was pacified; and having drained another bumper with no very perceptible ill effect, Hop-Frog entered at once, and with spirit, into the plans for the masquerade.

“I cannot tell what was the association of idea,” observed he, very tranquilly, and as if he had never tasted wine in his life, “but just after your majesty, had struck the girl and thrown the wine in her face—just after your majesty had done this, and while the parrot was making that odd noise outside the window, there came into my mind a capital diversion—one of my own country frolics—often enacted among us, at our masquerades: but here it will be new altogether. Unfortunately, however, it requires a company of eight persons and—”

“Here we are!” cried the king, laughing at his acute discovery of the coincidence; “eight to a fraction—I and my seven ministers. Come! what is the diversion?”

“We call it,” replied the cripple, “the Eight Chained Ourang-Outangs, and it really is excellent sport if well enacted.”

“We will enact it,” remarked the king, drawing himself up, and lowering his eyelids.

“The beauty of the game,” continued Hop-Frog, “lies in the fright it occasions among the women.”

“Capital!” roared in chorus the monarch and his ministry.

“I will equip you as ourang-outangs,” proceeded the dwarf; “leave all that to me. The resemblance shall be so striking, that the company of masqueraders will take you for real beasts—and of course, they will be as much terrified as astonished.”

“Oh, this is exquisite!” exclaimed the king. “Hop-Frog! I will make a man of you.”

“The chains are for the purpose of increasing the confusion by their jangling. You are supposed to have escaped, en masse, from your keepers. Your majesty cannot conceive the effect produced, at a masquerade, by eight chained ourang-outangs, imagined to be real ones by most of the company; and rushing in with savage cries, among the crowd of delicately and gorgeously habited men and women. The contrast is inimitable.”

“It must be,” said the king: and the council arose hurriedly (as it was growing late), to put in execution the scheme of Hop-Frog.

His mode of equipping the party as ourang-outangs was very simple, but effective enough for his purposes. The animals in question had, at the epoch of my story, very rarely been seen in any part of the civilized world; and as the imitations made by the dwarf were sufficiently beast-like and more than sufficiently hideous, their truthfulness to nature was thus thought to be secured.

The king and his ministers were first encased in tight-fitting stockinet shirts and drawers. They were then saturated with tar. At this stage of the process, some one of the party suggested feathers; but the suggestion was at once overruled by the dwarf, who soon convinced the eight, by ocular demonstration, that the hair of such a brute as the ourang-outang was much more efficiently represented by flax. A thick coating of the latter was accordingly plastered upon the coating of tar. A long chain was now procured. First, it was passed about the waist of the king, and tied; then about another of the party, and also tied; then about all successively, in the same manner. When this chaining arrangement was complete, and the party stood as far apart from each other as possible, they formed a circle; and to make all things appear natural, Hop-Frog passed the residue of the chain in two diameters, at right angles, across the circle, after the fashion adopted, at the present day, by those who capture chimpanzees, or other large apes, in Borneo.

The grand saloon in which the masquerade was to take place, was a circular room, very lofty, and receiving the light of the sun only through a single window at top. At night (the season for which the apartment was especially designed) it was illuminated principally by a large chandelier, depending by a chain from the centre of the sky-light, and lowered, or elevated, by means of a counter-balance as usual; but (in order not to look unsightly) this latter passed outside the cupola and over the roof.

The arrangements of the room had been left to Trippetta’s superintendence; but, in some particulars, it seems, she had been guided by the calmer judgment of her friend the dwarf. At his suggestion it was that, on this occasion, the chandelier was removed. Its waxen drippings (which, in weather so warm, it was quite impossible to prevent) would have been seriously detrimental to the rich dresses of the guests, who, on account of the crowded state of the saloon, could not all be expected to keep from out its centre; that is to say, from under the chandelier. Additional sconces were set in various parts of the hall, out of the war, and a flambeau, emitting sweet odor, was placed in the right hand of each of the Caryaides [Caryatides] that stood against the wall—some fifty or sixty altogether.

The eight ourang-outangs, taking Hop-Frog’s advice, waited patiently until midnight (when the room was thoroughly filled with masqueraders) before making their appearance. No sooner had the clock ceased striking, however, than they rushed, or rather rolled in, all together—for the impediments of their chains caused most of the party to fall, and all to stumble as they entered.

The excitement among the masqueraders was prodigious, and filled the heart of the king with glee. As had been anticipated, there were not a few of the guests who supposed the ferocious-looking creatures to be beasts of some kind in reality, if not precisely ourang-outangs. Many of the women swooned with affright; and had not the king taken the precaution to exclude all weapons from the saloon, his party might soon have expiated their frolic in their blood. As it was, a general rush was made for the doors; but the king had ordered them to be locked immediately upon his entrance; and, at the dwarf’s suggestion, the keys had been deposited with him.

While the tumult was at its height, and each masquerader attentive only to his own safety (for, in fact, there was much real danger from the pressure of the excited crowd), the chain by which the chandelier ordinarily hung, and which had been drawn up on its removal, might have been seen very gradually to descend, until its hooked extremity came within three feet of the floor.

Soon after this, the king and his seven friends having reeled about the hall in all directions, found themselves, at length, in its centre, and, of course, in immediate contact with the chain. While they were thus situated, the dwarf, who had followed noiselessly at their heels, inciting them to keep up the commotion, took hold of their own chain at the intersection of the two portions which crossed the circle diametrically and at right angles. Here, with the rapidity of thought, he inserted the hook from which the chandelier had been wont to depend; and, in an instant, by some unseen agency, the chandelier-chain was drawn so far upward as to take the hook out of reach, and, as an inevitable consequence, to drag the ourang-outangs together in close connection, and face to face.

The masqueraders, by this time, had recovered, in some measure, from their alarm; and, beginning to regard the whole matter as a well-contrived pleasantry, set up a loud shout of laughter at the predicament of the apes.

“Leave them to me!” now screamed Hop-Frog, his shrill voice making itself easily heard through all the din. “Leave them to me. I fancy I know them. If I can only get a good look at them, I can soon tell who they are.”

Here, scrambling over the heads of the crowd, he managed to get to the wall; when, seizing a flambeau from one of the Caryatides, he returned, as he went, to the centre of the room—leaped, with the agility of a monkey, upon the kings head, and thence clambered a few feet up the chain; holding down the torch to examine the group of ourang-outangs, and still screaming: “I shall soon find out who they are!”

And now, while the whole assembly (the apes included) were convulsed with laughter, the jester suddenly uttered a shrill whistle; when the chain flew violently up for about thirty feet—dragging with it the dismayed and struggling ourang-outangs, and leaving them suspended in mid-air between the sky-light and the floor. Hop-Frog, clinging to the chain as it rose, still maintained his relative position in respect to the eight maskers, and still (as if nothing were the matter) continued to thrust his torch down toward them, as though endeavoring to discover who they were.

So thoroughly astonished was the whole company at this ascent, that a dead silence, of about a minute’s duration, ensued. It was broken by just such a low, harsh, grating sound, as had before attracted the attention of the king and his councillors when the former threw the wine in the face of Trippetta. But, on the present occasion, there could be no question as to whence the sound issued. It came from the fang-like teeth of the dwarf, who ground them and gnashed them as he foamed at the mouth, and glared, with an expression of maniacal rage, into the upturned countenances of the king and his seven companions.

“Ah, ha!” said at length the infuriated jester. “Ah, ha! I begin to see who these people are now!” Here, pretending to scrutinize the king more closely, he held the flambeau to the flaxen coat which enveloped him, and which instantly burst into a sheet of vivid flame. In less than half a minute the whole eight ourang-outangs were blazing fiercely, amid the shrieks of the multitude who gazed at them from below, horror-stricken, and without the power to render them the slightest assistance.

At length the flames, suddenly increasing in virulence, forced the jester to climb higher up the chain, to be out of their reach; and, as he made this movement, the crowd again sank, for a brief instant, into silence. The dwarf seized his opportunity, and once more spoke:

“I now see distinctly.” he said, “what manner of people these maskers are. They are a great king and his seven privy-councillors,—a king who does not scruple to strike a defenceless girl and his seven councillors who abet him in the outrage. As for myself, I am simply Hop-Frog, the jester—and this is my last jest.”

Owing to the high combustibility of both the flax and the tar to which it adhered, the dwarf had scarcely made an end of his brief speech before the work of vengeance was complete. The eight corpses swung in their chains, a fetid, blackened, hideous, and indistinguishable mass. The cripple hurled his torch at them, clambered leisurely to the ceiling, and disappeared through the sky-light.

It is supposed that Trippetta, stationed on the roof of the saloon, had been the accomplice of her friend in his fiery revenge, and that, together, they effected their escape to their own country; for neither was seen again.