Едгар Алън По
Сянка

Edgar Allan Poe
Shadow—A Parable

Истина, истина ви казвам, макар че вървя през долината на Сянката…

Давидови псалми.

Вие, които ме четете, сте още между живите; ала аз, който пиша тия редове, отдавна ще съм преселен в областта на сенките. Защото, истина ви казвам, странни работи ще настанат, много тайни ще ви се открият и много, много столетия ще минат, докато тия ми бележки бъдат съзрени от хората. И когато бъдат съзрени, едни не ще повярват, други ще се съмняват, а малцина от тях ще намерят в словата, начертани с железен резец на тия ми записки, достоен предмет за размишления.

Годината бе година пълна с ужаси и с чувства много по-силни от самия ужас, такива, каквито с думи не могат се изказа. Защото много чудеса и знамения бяха станали и широко от вси страни, над море и суша, се бяха разперили черните криле на чумата. Учените звездобройци, обаче, твърде добре знаеха, че небето предвещаваше някакво злощастие; а за мене гърка Оинос, беше ясно, че настъпва връщането на оная седемстотин и деветдесет и четвърта година, в която, при появяването на знака Белие, планетата Юпитер се съединява с червения кръг на ужасния Сатурн. Особеният дух на вселената, ако се не лъжа, проявяваше могъществото си не само върху физическия глобус на земята, а също и върху душата и съзерцанията на цялото човечество.

Седем души една нощ бяхме насядали около няколко бутилки, пълни с пурпурно Хиоско вино, във вътрешността на един великолепен дворец, в мрачния град Птолемаис. А залата, в която бяхме, имаше само един вход с висока бронзова врата, вещо изработена от художника Коринос, която само отвътре се затваряше. И черни завеси закриляха тая печална зала и по тоя начин ни запазваха от злокобния изглед на месеца и звездите и на безлюдните улици; ала не току-тъй лесно можехме да се отървем от онова предчувствие и от спомена за бедствието, което ни застрашаваше. Навред около нас и пред нас имаше неща — и очебиещи, и необясними, — които не мога ясно да определя, — една задушлива атмосфера, — някаква тегота, мъка и на всичко отгоре, онова ужасно положение, в което се намират нервните хора, когато чувствата им са жестоко напрегнати, а разумът притъпен и жалък. Някаква смъртна тежест притискаше духа ни. И тя се разстилаше по цялото ни тяло — по мебелите на залата, по чашите, с които пиехме и всичко изглеждаше угнетено и паднало духом — всичко, освен пламъците на седемте железни лампи, които осветяваха нашето пиршество, изпускаха слаба лъчиста светлина и неизменно светеха, бледни и неподвижни; и в кръглата абаносова маса, около която бяхме насядали, и която техният блясък превръщаше в огледало, всеки от присъствуващите гледаше бледността на собственото си лице и безпокойния блясък в печалните очи на другарите си. Ала все пак ние продължавахме да си се смеем, и някаква необикновена веселост бе ни обхванала — веселост истерична; и пеехме безумните песни на Анакреон, и лееше се изобилно пурпурното вино, макар че то ни напомняше пурпурния цвят на кръвта — в залата имаше друга, осма личност, — младият Зоил. Прострян мъртъв и обвит в саван, той беше геният и демонът на това зрелище. Уви! Никакво участие не взимаше той в нашето забавление, освен със своето сгърчено от болки лице и очи, на които чумата бе успяла да угаси само половината от техния пламък и които изглеждаха, като че ли се интересуват от нашето веселие дотолкова, доколкото могат мъртвите въобще да се интересуват от веселието на ония, които са обречени на смърт. Ала ако и да почувствувах аз, Оинос, устремените върху мене очи на покойника, все пак се силех да не прониквам в горчивината на тяхното изражение и, вгледан упорито в дълбочините на абаносовото огледало, високо и със звучен глас пеех песните на поета Теос. Ала постепенно гласът ми отпадаше и ековете му кънтяха надалеч през черните завеси на залата, отслабваха, ставаха неясни и най-сетне заглъхнаха. И ето че от дълбочината на черните завеси на залата, гдето замираше екът на нашите песни, се издигаше мрачна, неуловима сянка — подобна на оная на луната, когато се намира низко на небесния свод, прилична на човешка, ала не бе то сянка нито човешка, нито на бог, нито пък на някое познато същество. И като потрепери за миг между завесите, застана най-сетне на повърхнината на бронзовата врата — видима и права. Ала неясна, безформена и неуловима бе тя. И не беше то сянка нито човешка, нито на бог — нито на гръцко, нито на халдейско, нито пък на някое египетско божество. И стоеше сянката върху голямата бронзова врата и под нейния кръгъл корниз — и няма, и неподвижна, — ала все повече и повече вземаше определен вид и най-сетне остана неподвижна. И, доколкото си спомням, вратата, върху която стоеше сянката, беше тъкмо срещу краката на младия увит в саван Зоил. А ние, седмината другари, като съзряхме как се подаваше низ черните завеси сянката, не смеехме и да я погледнем. И наведохме очи и гледахме постоянно в дълбочините на абаносовото огледало. И след малко, аз, Оинос, се осмелих да произнеса доста низко няколко думи и попитах сянката, от где е и как се зове. И сянката отговори:

— Аз съм сянка и жилището ми се намира до подземните гробници на Птолемаис и съвсем близко до мрачните адски поляни, които включват в себе си нечистия канал на Харон!

И тогава скокнахме всички в ужас от местата си и стояхме треперещи, изтръпнали и слисани; защото тембърът на гласа на сянката не беше глас само на едно, а на множество същества, и тоя глас, като си изменяше тона при всеки слог, долиташе смътно до нашия слух, като подражаваше познатите и много близки нам тонове на хиляди и хиляди изчезнали наши приятели!

Yea, though I walk through the valley of the Shadow.

Psalm of David.

YE who read are still among the living; but I who write shall have long since gone my way into the region of shadows. For indeed strange things shall happen, and secret things be known, and many centuries shall pass away, ere these memorials be seen of men. And, when seen, there will be some to disbelieve, and some to doubt, and yet a few who will find much to ponder upon in the characters here graven with a stylus of iron.

The year had been a year of terror, and of feelings more intense than terror for which there is no name upon the earth. For many prodigies and signs had taken place, and far and wide, over sea and land, the black wings of the Pestilence were spread abroad. To those, nevertheless, cunning in the stars, it was not unknown that the heavens wore an aspect of ill; and to me, the Greek Oinos, among others, it was evident that now had arrived the alternation of that seven hundred and ninety-fourth year when, at the entrance of Aries, the planet Jupiter is conjoined with the red ring of the terrible Saturnus. The peculiar spirit of the skies, if I mistake not greatly, made itself manifest, not only in the physical orb of the earth, but in the souls, imaginations, and meditations of mankind.

Over some flasks of the red Chian wine, within the walls of a noble hall, in a dim city called Ptolemais, we sat, at night, a company of seven. And to our chamber there was no entrance save by a lofty door of brass: and the door was fashioned by the artisan Corinnos, and, being of rare workmanship, was fastened from within. Black draperies, likewise, in the gloomy room, shut out from our view the moon, the lurid stars, and the peopleless streets- but the boding and the memory of Evil they would not be so excluded. There were things around us and about of which I can render no distinct account- things material and spiritual- heaviness in the atmosphere- a sense of suffocation- anxiety- and, above all, that terrible state of existence which the nervous experience when the senses are keenly living and awake, and meanwhile the powers of thought lie dormant. A dead weight hung upon us. It hung upon our limbs- upon the household furniture- upon the goblets from which we drank; and all things were depressed, and borne down thereby- all things save only the flames of the seven lamps which illumined our revel. Uprearing themselves in tall slender lines of light, they thus remained burning all pallid and motionless; and in the mirror which their lustre formed upon the round table of ebony at which we sat, each of us there assembled beheld the pallor of his own countenance, and the unquiet glare in the downcast eyes of his companions. Yet we laughed and were merry in our proper way- which was hysterical; and sang the songs of Anacreon- which are madness; and drank deeply- although the purple wine reminded us of blood. For there was yet another tenant of our chamber in the person of young Zoilus. Dead, and at full length he lay, enshrouded; the genius and the demon of the scene. Alas! he bore no portion in our mirth, save that his countenance, distorted with the plague, and his eyes, in which Death had but half extinguished the fire of the pestilence, seemed to take such interest in our merriment as the dead may haply take in the merriment of those who are to die. But although I, Oinos, felt that the eyes of the departed were upon me, still I forced myself not to perceive the bitterness of their expression, and gazing down steadily into the depths of the ebony mirror, sang with a loud and sonorous voice the songs of the son of Teios. But gradually my songs they ceased, and their echoes, rolling afar off among the sable draperies of the chamber, became weak, and undistinguishable, and so faded away. And lo! from among those sable draperies where the sounds of the song departed, there came forth a dark and undefined shadow- a shadow such as the moon, when low in heaven, might fashion from the figure of a man: but it was the shadow neither of man nor of God, nor of any familiar thing. And quivering awhile among the draperies of the room, it at length rested in full view upon the surface of the door of brass. But the shadow was vague, and formless, and indefinite, and was the shadow neither of man nor of God- neither God of Greece, nor God of Chaldaea, nor any Egyptian God. And the shadow rested upon the brazen doorway, and under the arch of the entablature of the door, and moved not, nor spoke any word, but there became stationary and remained. And the door whereupon the shadow rested was, if I remember aright, over against the feet of the young Zoilus enshrouded. But we, the seven there assembled, having seen the shadow as it came out from among the draperies, dared not steadily behold it, but cast down our eyes, and gazed continually into the depths of the mirror of ebony. And at length I, Oinos, speaking some low words, demanded of the shadow its dwelling and its appellation. And the shadow answered,

“I am SHADOW, and my dwelling is near to the Catacombs of Ptolemais, and hard by those dim plains of Helusion which border upon the foul Charonian canal.”

And then did we, the seven, start from our seats in horror, and stand trembling, and shuddering, and aghast, for the tones in the voice of the shadow were not the tones of any one being, but of a multitude of beings, and, varying in their cadences from syllable to syllable fell duskly upon our ears in the well-remembered and familiar accents of many thousand departed friends.