Ерих Мария Ремарк
Обратниятъ пѫть (27)

III

Адолфъ Бетке си продаде къщата и се пресели въ града.

Когато прие жена си пакъ при себе си, отначало всичко вървѣше известно време добре. Той си вършеше работата, тя своята, изглеждаше като че ли всичко ще тръгне пакъ на редъ.

Но селото започна да шушука. Когато жената минаваше вечерь по улицата, подвикваха задъ нея; — момчета които я срѣщаха, се смѣеха нахално въ лицето й — жени си отърсваха — съ явенъ жестъ — политѣ. Жената не казваше нищо, но чезнѣше и ставаше все по-бледа.

Същото бѣше и съ Адолфъ. Влѣзѣше ли въ кръчма, разговорътъ занѣмяваше — отидѣше ли нейде на гости, посрѣщаше го смутено мълчание; — постепенно се решаваха да зададатъ нѣкой прикритъ въпросъ; — въ кръчмата просташки намеци, а понѣкога задъ гърба му избухваше подигравателенъ смѣхъ. Той незнаеше, какво да прави; защото за какво трѣбваше да дава смѣтка на цѣлото село зарадъ нѣщо, което бѣ само негова работа и което дори и свещеникътъ не разбираше? Този го гледаше намусено презъ очилата си, когато Адолфъ минѣше край него. Това измъчваше Адолфъ, обаче той никога не говорѣше съ жена си за тази работа.

Така тѣ живѣха известно време заедно, до като глутницата единъ день пакъ се осмѣли да се покаже и на жената извикаха нѣщо въ присътствието на Адолфъ. Адолфъ подскочи. Обаче тя сложи ръката си, на неговата. — Остави ги, тѣ тъй често правятъ това, че съвсемъ вече не ги чувамъ.

— Често? — Изведнъжъ той разбра, защо бѣше станала толкова мълчалива. Разяренъ той скочи, за да хване единъ, отъ викащитѣ. Обаче тѣ изчезнаха задъ сплотенитѣ гърбове на своитѣ другари.

Тѣ си отидоха въ къщи и си легнаха мълчаливо. Адолфъ гледаше втренчено предъ себе си. Тогава чу нѣкакъвъ тихъ, сподавенъ звукъ. Жената плачеше подъ завивката си. Може би, често бѣ лежала така, докато той спѣше. — Успокой се, Мария, — каза той тихо, — колкото и да приказватъ. — Ала тя продължаваше да плаче.

Той се чувствуваше безпомощенъ и самъ. Тъмнината стоеше враждебно подъ прозорцитѣ, дърветата шумолѣха като стари клюкарки. Предпазливо той сложи рѫката си на рамото на жена си. Тя го погледна, а лицето й бѣше облѣно съ сълзи. — Адолфъ, пустни ме да си отида, тогава ще престанатъ…

Тя стана, свѣщьта още горѣше, сѣнката й се люшкаше презъ стаята, плъзна се по стенитѣ, едра и грамадна, а тя бѣше малка и слаба спрямо нея въ слабата свѣтлина. Тя седна на рѫба на леглото, посегна за чорапитѣ и блузата си. Странна и гигантска, и сѣнката посегна, като нѣкаква безмълвна сѫдба, която се бѣ вмъкнала, следъ като бѣ дебнала вънъ въ мрака, презъ прозорцитѣ, и сега хилейки се изкривено, разтеглено и подигравателно, повтаряше всичкитѣ й движения. Ето, ей сега ще нападне своята плячка и ще я извлѣче навънъ въ мрака и фученето.

Адолфъ скочи и дръпна бѣлитѣ батистени пердета предъ прозорцитѣ, като че ли искаше да прегради така низката стая срещу нощьта, която гледаше съ алчни кукумявчи очи презъ чернитѣ четвъртити дупки.

Жената вече си бѣше нахлула чорапитѣ и посегна за елечето си. Но Адолфъ бѣше вече до нея. — Мария… Тя дигна очи и отпусна рѫце. Елечето й падна на земята. Адолфъ видѣ мѫката въ очитѣ й, мѫката на една тварь, на едно бито животно, цѣлата безкрайна мѫка на ония, които немогатъ да се бранятъ. Той хвана жената за раменетѣ. Колко бѣше мека и топла, какъ можеха само да хвърлятъ камъни по нея? Нѣмаха ли тѣ и двамата добрата воля? Защо ги гонѣха и преследваха тъй безмилостно? Той я дръпна къмъ себе си, тя отстѫпи, сложи рѫце около шията му и глава на гърдитѣ му. Така стояха тѣ, мръзнейки въ нощнитѣ си ризи, чуствуваха се единъ другъ, искаха да се избавятъ единия чрезъ топлината на другия, сгушиха се единъ до другъ на края на леглото, приказваха малко, и когато сѣнкитѣ пакъ затрепераха предъ тѣхъ по стената, защото фитилътъ на свѣщьта се бѣше изкривилъ и пламъкътъ загасваше, Адолфъ съ едно нѣжно движение дръпна жена си пакъ въ леглото, а това значеше: ние ще останемъ заедно, ще се опитаме пакъ — и той каза: — Ще се махнемъ отъ тука, Мария. — Това бѣ изхода.

— Да, Адолфъ, да се махнемъ! — Тя се хвърли къмъ него и заплака сега съ гласъ. Той я притискаше до себе си и все повтаряше: — Утре ще потърсимъ купувачъ — още утре. — И въ единъ вихъръ отъ намѣрения, надежда, ярость и печаль той я взе, отчаянието стана жарь, докато тя занѣмѣ, плача стана по-слабъ като детски, и най-после замрѣ въ изтощение и спокойно дишане.

Свѣщьта бѣше угаснала, сѣнкитѣ ги нѣмаше вече, жената спѣше, обаче Адолфъ лежеше още буденъ въ леглото си и размишляваше. Късно презъ нощьта жената се пробуди и усѣти, че е още съ чорапитѣ, които бѣше обула, когато искаше да си тръгне. Тя ги изу и ги поглади, преди да ги сложи на стола до леглото си.

Следъ два дена Адолфъ Бетке продаде кѫщата и работилницата си. Малко следъ това той намѣри жилище въ града. Натовариха мебелитѣ. Кучето трѣбваше да оставятъ тука. Най-тежка обаче бѣше раздѣлата отъ градината. Не бѣше лесно да тръгнешъ така, и Адолфъ не знаеше, какво ще излѣзе отъ всичко това. Жената обаче бѣше покорна и мълчеше.

* * *

Кѫщата въ града е влажна и безъ свѣтлина, перилата на стълбата сѫ мръсни, напоени съ миризма отъ кухнята, въздухътъ тежъкъ отъ съседски ежби и непровѣтрени стаи. Работа има малко, време да дълбаятъ въ мислитѣ си толкова повече. Двамата не сѫ весели. Като че ли всичко ги бѣ последвало.

Адолфъ се е свилъ въ кухнята и не разбира, че нѣма да стане другояче. Когато вечерь седатъ единъ срещу други, когато сѫ прочели вестника и е раздигната масата, тогава пакъ се пробужда мѫката по кѫщата и свѣтъ му се завива да мисли и да се вслушва. Жената си намира работа, тя чисти огнището и когато той каже: — Ела, Мария — тя слага парцалитѣ и сапуна и дохажда, и когато я дръпне къмъ себе си и й пошепне, жалъкъ и самотенъ: — Пакъ ще тръгне — тогава тя кима, но не казва нищо и не е весела, каквото и да прави. Той не знае, че зависи толкова отъ него, колкото и отъ нея, че тѣ сѫ се раздѣлили вече въ четиритѣ години, когато не бѣха заедно и че единиятъ сега притѣснява другия. Той й се сопва: — Че кажи нѣщо. — Тя се стрѣсва и покорно казва нѣщо. Какво ли пъкъ да каже? Какво става тукъ въ тази кѫща, въ нейната кухня — и когато пъкъ има такова нѣщо между двама души, че трѣбва да говорятъ, тогава тѣ немогатъ достатъчно да говорятъ, за да го изгладятъ пакъ. Да се говори е добре, когато отзадъ е щастието, когато леко и живо тече, но за какво сѫ думитѣ, тия промѣнчиви, пълни съ недоразумение нѣща, какво ще помогнатъ, когато човѣкъ е нещастенъ? Чрезъ тѣхъ става още по-лошо.

Адолфъ следи движенията на жена си и вижда задъ тѣхъ друга, млада, весела, жената на неговитѣ спомени, която той не може да забрави. Подозрение блѣсва пакъ и раздразненъ той подхвърля: — Мислишъ все за онзи, а? — И когато тя го поглежда очудено и той вижда, че не е билъ правъ, пакъ продължава да чопли: — Така трѣбва да е, друга бѣше по-рано. Защо тогава се върна? Да бѣше останала при него!

Него самия го боли при всѣка дума, но кой би мълчалъ зарадъ това! Той продължава да говори, докато жената, спрѣна до мивката, дето не стига свѣтлината пакъ заплаква като дете, което се е изгубило. Ахъ, деца сме всички, загубени, глупави деца и около нашитѣ кѫщи е все нощь.

Той не изтрайва повече, излиза и тича безцелно изъ улицитѣ, стои предъ витринитѣ, безъ да вижда нѣщо, тича нататъкъ дето е свѣтло. Електрически трамваи звънятъ, автомобили свирятъ, хора го блъскатъ, а въ жълтата свѣтлина на фенеритѣ стоятъ проститутки. Тѣ си клатятъ задницитѣ, улавятъ го подѣ рѫка; той пита: — Весела ли си? — и тръгва съ тѣхъ, доволенъ да види и чуе друго нѣщо. Но после пакъ стърчи самъ, не му се отива дома, а въ кѫщи би искалъ да се върне; той ходи по кръчмитѣ и се напива.

Така го намирамъ и го слушамъ и гледамъ, какъ седи съ мѫтни очи и предъвква думи и пие: Адолфъ Бетке, най-разумния, най-добрия войникъ, най-вѣрния другаръ, който бѣ помогналъ на мнозина и спасилъ толкова много, който бѣ за менъ закрила и утѣха, майка и братъ, когато блѣсваха свѣтилнитѣ ракети и нервитѣ се разкѫсваха отъ атаката и смъртьта. Единъ до другъ бѣхме спали въ мокритѣ подземни ходове, той ме покриваше когато бѣхъ боленъ, можеше всичко, знаеше всѣкога какво да се прави — а сега е увисналъ въ телената мрежа и си разкѫсва рѫцетѣ и лицето, а очитѣ му вече сѫ се размътили.

— Ахъ, Ернстъ, — казва той съ отчаянъ гласъ, — да бѣхме останали тамъ — щѣхме да сме поне заедно… — Не отговарямъ нищо — гледамъ само рѫката си, по която има нѣколко червеникави петна кръвь. Това е кръвь отъ Вайлъ, който бѣ застрелянъ по заповѣдь на Хелъ. До тамъ сме стигнали. Пакъ има война, но нѣма вече другарство.