Ерих Мария Ремарк
Обратниятъ пѫть (19)

IV

Въ голѣмата зала на локала Конерсманъ става първата полкова срѣща следъ завръщането ни отъ войната. На нея сѫ поканени всички другари. Ще бѫде голѣмо праздненство.

Карлъ, Албертъ и азъ сме дошли единъ часъ по-рано. Чакаме съ нетърпение да видимъ отново познатитѣ лица.

За сега седимъ въ столовата до голѣмата зала и чакаме Вили и останалитѣ. Тъкмо що се канимъ да хвърляме жребий, кой да порѫча ракия за всички, вратата се отваря, и Фердинандъ Козоле влиза. Изпускаме зароветѣ, толкова сме очудени отъ вида му. Той е въ цивилни дрехи.

Досега и той носѣше като всички ни все още старата униформа, днесъ, обаче, въ честь на праздненството, се явява за пръвъ пѫть въ цивилни дрехи — синьо палто съ кадифяна яка, зелена шапка, корава яка и съ вратовръзка. Въ тия дрехи той изглежда съвсемъ другъ човѣкъ.

Още не сме успѣли да се съвземемъ отъ очудването си, ето че се появява и Тяденъ. И той е за пръвъ пѫть въ цивилни дрехи, — съ сако на черти, съ жълти обуща и бастунъ съ посребрена дръжка. Разхожда се съ вирната глава изъ залата. Когато вижда Козоле, очудва се. Двамата не сѫ се виждали никога другояче освенъ въ униформа. За моментъ тѣ се разглеждатъ. После се разсмиватъ. Всѣки намира другия ужасно комиченъ въ цивилни дрехи.

— Ей, Фердинандъ, винаги си мислѣхъ, че си финъ човѣкъ, — се ухилва Тяденъ.

— Какъ така? — пита Фердинандъ и престава да се смѣе.

— На, ето, — Тяденъ показва палтото на Козоле, — отъ далечъ се вижда, че си го купилъ на вехто.

— Говедо, — изръмжава Фердинандъ разгнѣвенъ и се извръща; — обаче азъ виждамъ, какъ се изчервява. Не вѣрвамъ на очитѣ си, той е действително смутенъ, и, когато мисли, че не го наблюдава никой, поглежда крадешкомъ подиграното палто. Ако носѣше униформа, никога нѣмаше да се грижи за това, но сега той чисти наистина съ изтрития рѫкавъ нѣколко петна и гледа продължително къмъ Карлъ Брьогеръ, който е въ първокласенъ новъ костюмъ. Той не знае, че го наблюдавамъ. Следъ малко ме запитва: — Какъвъ е бащата на Карлъ?

— Сѫдия, — отговарямъ.

— А, сѫдия, — повтаря той замисленъ.

— А Лудвиговиятъ?

— Секретарь по данъцитѣ.

Той мълчи известно време. После казва: — Е, тогава тѣ скоро нѣма да желаятъ вече да иматъ нищо общо съ насъ.

— Ти си подлудѣлъ, Фердинандъ, — отговарямъ. Той повдига недовѣрчиво рамене. Чудя се все повече и повече. Той не само че изглежда измѣненъ, но и действително се е промѣнилъ. Досега никакъ не го бѣ грижа за подобни нѣща. Сега, обаче, съблича даже палтото си и го окача въ най-тъмния ѫгълъ на локала.

— Много е горещо тукъ, — казва той ядосано, когато вижда, че го наблюдавамъ. Кимвамъ съ глава. Следъ малко той запитва сърдито:

— А твоятъ баща?

— Подвързачъ — отговарямъ.

— Наистина ли? — Той се оживява. — А Албертовиятъ?

— Умрѣлъ е. Бѣше шлосеръ.

— Шлосеръ, — повтаря той, зарадванъ, като че ли това е нѣщо важно. — Шлосеръ, чудесно! Азъ съмъ стругарь. Тогава щѣхме да бѫдемъ даже колеги.

— Щѣхте да бѫдете — казвамъ азъ и виждамъ, какъ, кръвьта на военния Козоле нахлува отново у цивилния Козоле. Той се съвзема.

— Па би било и жалко — ме увѣрява той убедително и когато Тяденъ минава край него, ритва го хубавичко, безъ да става. Той е отново стариятъ Козоле.

 

 

Вратата на голѣмата зала започва да трака. Пристигатъ първитѣ другари. Влизаме и ние. Праздната зала съ книжнитѣ гирлянди и съ незаетитѣ маси прави неприятно впечатление. Тукъ-таме сѫ се събрали нѣколко групи. Откривамъ Юлиусъ Ведекампъ съ избѣлѣлата му военна куртка и блъсвамъ бърже нѣколко стола, за да мога да ида при него.

— Какъ си, Юлиусъ? — питамъ — помнишъ ли, че ми дължишъ кръстъ отъ махагоново дърво? Ти искаше тогава да ми го сковешъ отъ капака на едно пиано! Приготви го, стари шведе.

— Азъ самиятъ имахъ нужда отъ него, Ернстъ — отговаря той мрачно — жена ми умрѣ.

— По дяволитѣ, Юлиусъ — казвамъ — отъ какво страдаше тя?

Той вдига рамене. — Съсипала се бѣ навѣрно отъ вѣчното чакане предъ магазинитѣ зиме. После доби дете и не можа да издържи вече.

— А детето? — запитвамъ.

— И то умрѣ. — Той свива кривитѣ си рамене, като че ли мръзне. — Да, Ернстъ, Шефлеръ е сѫщо мъртавъ, знаешъ нали?

Поклащамъ глава. — Какъ се случи това? — Ведекампъ запалва лулата си. — На 17 той бѣ раненъ въ главата, нали? Раната бѣ заздравѣла тогава безупречно. Преди шесть седмици почувствува внезапно такива страшни болки, че му се искаше да си пръсне черепа о стената. Четирима души трѣбваше да го занесемъ въ болницата. Възпаление или нѣщо подобно. На следния день той бѣ вече мъртавъ. — Ведекампъ взема втора кибритена клечка. — Да, а на жена му не искатъ да дадатъ даже пенсия.

— Ами Герхардъ Полъ? — разпитвамъ по-нататъкъ.

— Той не може да дойде. Фасбендеръ и Фричъ сѫщо. Безработни сѫ. Даже за ядене нѣматъ пари. Биха дошли съ удоволствие, старитѣ другари.

 

 

Залата между това се бѣ изпълнила наполовина. Срѣщаме още много наши ротни другари, но странно: не може да се създаде истинско настроение. А пъкъ така се радвахме отъ седмици насамъ за тази срѣща, и се надѣвахме, че на нея ще се освободимъ отъ тяжестьта, несигурностьта и недоразуменията, които ни гнетятъ. Може би, причината да сѫ цивилнитѣ дрехи, които сѫ разпръснати навсѣкѫде между военнитѣ и сѫ се вмъкнали като клинове разнитѣ професии, семейство, социално положение — но това не е вече истинското старо другарство отъ фронта.

Всичко е смѣнено. Ето Босе, ротниятъ глупакъ, на когото се подигравахме, защото винаги се правѣше на глупавъ. На фронта той бѣ изцапанъ и изпокѫсанъ, и много пѫти го бѣхме поставяли подъ помпата. Сега той седи между насъ, облѣченъ въ съвсемъ новъ костюмъ отъ камгаръ, съ бисеръ въ вратовръзката и съ гетри на краката, състоятеленъ човѣкъ, чиято дума има тяжесть. А до него Адолфъ Бетке, който на фронта стоеше така високо надъ него, че Босе се радваше, ако му въобще заговорѣше, сега бѣше само единъ беденъ, малъкъ обущарь съ малко имотъ. Лудвигъ Брайеръ носи вмѣсто подпоручишката си униформа своитѣ окъсѣли ученически дрехи съ криво вързана около врата момчешка плетена вратовръзка. Вестовоятъ му, обаче, го тупа важно по рамото и е пакъ инсталаторъ на водни клозети съ чудесно разположение на главната търговска улица. Валентинъ носи подъ изпокѫсаната, разкопчана униформа вехта синьо-бѣла фланела и изглежда като нѣкакъвъ нехранимайко. А какъвъ войникъ бѣ той! И Ледерхозе, това превито куче, седи важно съ яркожълтата си мушама и пуши английски цигари. Всичко е размѣнено.

 

 

Това все пакъ не би ни много смущавало. Но ето че и тонътъ е станалъ другъ, а това иде сѫщо отъ дрехитѣ. Хора, които не можеха да продуматъ дума, говорятъ сега на едро. Тия съ хубавитѣ дрехи иматъ нѣщо покровителствено въ себе си, а лошо облѣченитѣ мълчатъ. Единъ гимназиаленъ учитель, който бѣ подофицеръ и то много лошъ, се осведомява отвисоко за изпита на Карлъ и Лудвигъ. Слава Богу, че Карлъ се изказва много отрицателно за всѣкакво образование, изпити и разни подобни нѣща и хвали сдѣлкитѣ и търговията.

Прилошава ми отъ глупавитѣ разговори. По-добре бѣше да не бѣхме се никога вече срѣщали, тогава поне биха ни останали хубавитѣ спомени. Напразно се опитвамъ да си представя, че всички тия хора носятъ пакъ мръсни униформи и че тоя локалъ е нѣкоя лавка въ почивната квартира. Не ми се удава вече. Нѣщата тукъ сѫ по-силни. Чуждото е по-силно. Чувството на общность не господствува вече. То се е разпаднало въ единични интереси. Наистина, понѣкога прозира още нѣщо отъ предишното време, когато всички носѣхме сѫщитѣ дрехи, обаче, то е вече неясно. Това сѫ все нашитѣ другари и все пакъ не сѫ вече тѣ — това именно настройва така тѫжно. Войната разруши всичко друго, но бѣше ни останала вѣрата въ другарството. А сега виждаме, че каквото смъртьта не успѣ да извърши, се удава на живота: той ни раздѣля.

 

 

Не ни се иска да повѣрваме това. Събираме се на една маса Лудвигъ, Албертъ, Карлъ, Адолфъ, Вили, Валентинъ. Царува понижено настроение.

— Поне ние да държимъ единъ за други — казва Албертъ и поглежда къмъ голѣмата зала. Съгласяваме се и си подаваме рѫце, докато оттатъкъ започва вече групирането на хубавитѣ дрехи. Ние не ще вземемъ участие въ това ново подреждане. Ние искаме да имаме за изходна точка това, което другитѣ оставатъ вече настрана. — Дай си и ти рѫката, Адолфъ — казвамъ на Бетке. Той се усмихва за пръвъ пѫть отъ дълго време насамъ и поставя лапата си върху рѫцетѣ ни.

 

 

Оставаме още за малко наедно. Адолфъ Бетке си отиде. Той изглеждаше зле. Каня се да го посетя тия дни.

Явява се единъ келнеръ и шепне нѣщо на Тяденъ. Той прави отрицателно движение съ рѫка. — Жени нѣматъ работа тукъ. — Изненадани, вдигаме глави. Тяденъ се усмихва поласканъ. Келнерътъ се връща. Задъ него върви съ бързи крачки едно едро момиче. Тяденъ е смаянъ. Ние се хилимъ. Обаче Тяденъ се съвзема. Съ жестъ той казва: — Годеницата ми.

 

 

Съ това за него работата е свършена. Вили поема по-нататъшното представяне. Той започва съ Лудвигъ и свършва съ себе си. После поканва момичето да седне. То сѣда. Вили сѣда до нея и поставя рѫка на облѣгалото на стола й. — Нали баща ви притежава известната конска касапница на Ноенграбенъ? — започва той разговора.

Момичето кимва съ глава. Вили се приближава. Тяденъ не се смущава ни най-малко отъ това. Спокойно си пие бирата. При остроумния и убедителенъ разговоръ на Вили момичето се скоро развеселява.

— Желаехъ така много да се запозная съ господата — разказва тя — Моятъ годеникъ ми е говорилъ така често за васъ, но когато му казвахъ да ви доведе веднъжъ, не искаше да стори това.

— Какво? — Вили унищожава Тяденъ съ погледъ — да ни доведе ли? Ще дойдемъ съ голѣмо удоволствие, наистина, съ извънредно голѣмо удоволствие. А вагабонтинътъ не ни е казалъ ни дума.

Тяденъ става малко неспокоенъ. Сега пъкъ Козоле се навежда къмъ нея. — Така, значи той често ви е говорилъ за насъ? Какво ви е разказвалъ?

— Трѣбва да си вървимъ, Марийче — подхвърля Тяденъ и става. Козоле го бутва на стола му. — Стой си на мѣстото, съкровище мое. Какво ви е разправялъ, госпожице?

Марийка е напълно довѣрчива. Тя кокетно поглежда Вили. — Вие ли сте, Господинъ Хомайеръ? — Вили се покланя предъ касапницата. — Тогава той ви е спасилъ, нали, бъбри тя, а Тяденъ въ това време се мѣсти на стола си, като че ли седи връзъ нѣкой мравунякъ. — Не си ли спомняте вече?

Вили се улавя за главата. — По-късно азъ бѣхъ засипанъ, а това се отразява много зле върху паметьта. И затова много нѣща съмъ забравилъ.

— Спасилъ ли? — пита Козоле запъхтяно.

— Марийке, тръгвамъ си, ще дойдешъ ли или не? — заявява Тяденъ. Козоле го държи здраво.

— Той е толкова скроменъ — се смѣе Марийка и сияе, при това е убилъ тримата негри, които искали да заколятъ Господинъ Хомайеръ съ сѣкиритѣ си. Единия той убилъ съ юмрукъ.

— Съ юмрукъ — повтаря Козоле глухо.

— Другитѣ двама съ собственитѣ имъ сѣкири. И после самъ ви отнесълъ отъ бойното поле. Марийка поглежда 1.90 м. дългата фигура на Вили и кима удобрително на годеника си. — Спокойно може да се каже какво си извършилъ, мили мой.

— Наистина, — приглася Козоле — може да се каже.

Вили се вглежда за мигъ замислено въ очитѣ на Тяденовата годеница. — Да, той е великолепенъ човѣкъ — казва. После се обръща къмъ Тяденъ. — Я, ела за малко навънъ.

Тяденъ става нерешително. Обаче Вили нѣма лоши намѣрения. Следъ нѣколко минути двамата се появяватъ подъ рѫка. Вили се навежда къмъ Марийка. — Значи, решено, утре вечерь ще ви посетя. Пъкъ и трѣбва да поблагодаря за избавлението ми отъ негритѣ. Но и азъ спасихъ веднъжъ годеника ви.

— Така ли? — казва Марийка зачудена.

— Може би той ще ви разкаже това по-късно — се ухилва Вили. Облегченъ Тяденъ отпѫтува съ годеницата си.

— Ще колятъ утре добитъкъ — ни казва Вили. Но никой не го слуша. Трѣбваше да се сдържаме много време и сега цвилимъ като гладни коне. Козоле едва що не повръща, така се тресе отъ смѣхъ. Едва следъ нѣколко минути Вили успѣва да ни съобщи, какви изгодни условия е сключилъ съ Тяденъ за доставка на саламъ отъ конско месо. — Тоя момчага е въ рѫцетѣ ми — казва той.