Ерих Мария Ремарк
Обратниятъ пѫть (13)

III

Ливадитѣ сѫ мокри, а отъ пѫтищата тече вода. Азъ нося малка стъкленица за сладко въ джоба на шинела си и вървя надлъжъ по канала съ тополитѣ. Тука като момче съмъ ловилъ риби и пеперуди, а подъ дърветата съмъ лежалъ и блѣнувалъ.

Пролѣтно време каналътъ биваше пъленъ съ жабешки яйца и ями. Свѣтли, зелени шубраци отъ водна шума се люшкатъ въ малкитѣ бистри вълни, дългокраки черни бръмбари криволятъ между стъблата на тръстикитѣ, рояци рибки хвърлятъ на слънце своитѣ бързи, тънки сѣнки върху златнопетнистия пѣсъкъ.

Студено е и влажно. Въ дълга редица стоятъ тополитѣ до канала. Клонетѣ имъ сѫ голи, но ги обвива нѣкаква лека синина. Единъ день тѣ пакъ ще се раззеленятъ и ще зашумятъ, а слънцето ще грѣе пакъ топло и блажено надъ тоя кѫтъ, който обхваща толкова много спомени отъ моята младость.

Тѫпча по стръмния насипъ на брѣга. Долу минаватъ бързо нѣколко риби. Тогава немога повече да се сдържа. Тамъ, дето каналътъ е по-тѣсенъ, та мога да стоя разкраченъ надъ него, азъ се навеждамъ и дебна, докато уловя съ рѫка две кѫдринки. Изсипвамъ ги въ стъкленицата и ги разглеждамъ.

Тѣ шаватъ насамъ нататъкъ, съ своитѣ три бодли на гърба, съ стройното си кафяно тѣло и съ трепкащи гръдни перки. Водата е бистра като кристалъ. Въ нея се отражаватъ рефлекситѣ на стъклото. Изведнъжъ дъха ми спира, тъй силно чувствувамъ, колко е хубаво всичко това, тая вода въ стъклото съ свѣтлинитѣ и отраженията.

Предпазливо вземамъ стъклото въ рѫка и отивамъ нататъкъ; държа го внимателно и понѣкога поглеждамъ вѫтре съ разтупано сърдце, сякашъ съмъ уловилъ въ него младостьта си и я нося съ себе си до дома. Клѣкамъ до края на локвитѣ, по които плуватъ дебели слоеве водна леща, гледамъ синьо напъстренитѣ дъждовници, които се надигатъ като малки хвърчащи мини, за да черпятъ въздухъ. Личинки отъ водни мухи пълзятъ бавно презъ тинята, едно водолюбче гребе лениво по дъното, а подъ единъ загнилъ коренъ ме гледатъ очуденитѣ очи на една неподвижна блатна жаба. Азъ гледамъ всичко и тукъ има нѣщо повече отколкото може да се види; — тукъ има и спомени, и копнежъ, тукъ е и щастието на миналото.

Предпазливо хващамъ стъклото и вървя нататъкъ, търсейки, надѣвайки се… Вѣтърътъ вѣе и сини лежатъ планинитѣ на хоризонта.

Обаче внезапно ме пронизва единъ бѣсенъ страхъ… долу, долу, прикритие, ти стоишъ съвсемъ открито въ зрителното поле!… Азъ трепвамъ въ безуменъ страхъ, разпервамъ рѫце, за да се хвърля напредъ задъ едно дърво, трепера и пъхтя, после си отдъхвамъ… отмина… озъртамъ се плахо… никой не ме видѣ… Минава време, докато се успокоя. После се навеждамъ за стъклото, което ми бѣ паднало изъ рѫката. Водата се е разсипала, но рибитѣ още шаватъ вѫтре. Навеждамъ се къмъ канала и го пълня съ прѣсна вода.

Бавно отминавамъ нататъкъ, следвайки мислитѣ си. Гората се приближава. Котка броди презъ пѫтя. Желѣзнопѫтниятъ насипъ пресича полето до горичката. Тукъ би могло да се построятъ прикрити окопи, си мисля азъ, доста дълбоки и съ бетонни покриви, после да се тегли линията на окопитѣ на лѣво съ странични ходове и слухови постове, а отгоре нѣколко картечници — не, само две, другитѣ до гората, така почти цѣлата мѣстность ще е подъ кръстосанъ огънь… тополитѣ ще се отсѣкатъ, за да не маркиратъ цѣльта за неприятелската артилерия… а отзадъ на хълма нѣколко минохвъргачки… па тогава нека дойдатъ…

Единъ влакъ изсвирва. Азъ дигамъ очи. Какво правя тука? Дойдохъ, за да намѣря пакъ мѣстностьта на моята младость… а сега прокарвамъ презъ нея окопи!… Навикътъ е, мисля си азъ, ние виждаме навсѣкѫде само теренъ — теренъ за нападение, за отбраняване — старата воденица на хълма не е воденица… тя е опоренъ пунктъ… гората не е гора… артилерийско прикритие… все това ми се върти изъ главата…

Азъ се мѫча да го отърся отъ себе си и да мисля за по-рано. Ала не ми се удава. Не съмъ вече и така веселъ както преди и не ми се иска да вървя нататъкъ. Обръщамъ се назадъ.

Отъ далечъ виждамъ една самотна фигура. Тя иде насреща ми. Георгъ Рае.

— Какво правишъ тукъ? — пита той очуденъ.

— А ти?

— Нищо — казва той.

— И азъ нищо — отговарямъ.

— Ами това стъкло тука? — пита той и ме гледа малко насмѣшливо.

Азъ се изчервявамъ.

— Нѣма защо да се срамувашъ — казва той — искалъ си пакъ да ловишъ риба, а?

Азъ кимвамъ съ глава. — Е? — пита той.

Азъ клатя глава.

— Да, не върви съ униформата — казва той замислено.

Сѣдаме на единъ купъ дърва и пушимъ. Рае си сваля фуражката. — Помнишъ ли, какъ си размѣняхме тука пощенски марки?

Да, помня. Сѣчищата меришеха на слънце много силно на смола и катранъ, тополитѣ блестѣха и хладно повѣваше вѣтъра отъ водата — помня всичко — какъ търсѣхме зелени жаби, какъ четѣхме книги, какъ говорѣхме за бѫдещето и за живота, който чакаше задъ синия хоризонтъ, привлекателенъ като нѣкаква тиха музика.

— Нѣщо е станало друго, Ернстъ, нали? — казва Рае и се усмихва, съ тази малко горчива, малко уморена усмивка, която ние всички имаме. — На фронта и рибитѣ другояче ловѣхме. Една рѫчна бомба въ водата и тѣ изкачаха на повърхностьта съ пукнати плавателни мѣхури и съ бѣли кореми. По-практично бѣше. — Кажи ми, Георгъ, какво е станало — казвамъ азъ, че седимъ тука и не знаемъ, какво да почнемъ?

— Липсва нѣщо, Ернстъ, нали?

Азъ кимвамъ утвърдително. Той ме чука по гърдитѣ. — Ще ти кажа, Ернстъ… мислилъ съмъ вече за това… Това тукъ — той сочи ливадитѣ предъ насъ — това бѣше живота, той цъвтѣше и разтѣше и ние разтѣхме съ него; А това задъ насъ… — той сочи съ глава назадъ къмъ далечината — то бѣше смъртьта, то умрѣ и разруши, и насъ сѫщо разруши до нейде. — Той пакъ се усмихва. — Малко се нуждаемъ отъ поправка, моето момче.

— Може би, щѣше да е по-добре, ако бѣше лѣто — казвамъ азъ. — Лѣте всичко е по-леко.

— Не е това — отговаря той и духа дима предъ себе си, — мисля, че е нѣщо съвсемъ друго.

— Какво? — питамъ азъ.

Той дига рамене и става. — Да си вървимъ, Ернстъ. — Да ти разправя ли, какво съмъ си намислилъ? — Той се навежда къмъ мене. — Навѣрно пакъ ще стана войникъ.

— Ти си лудъ — казвамъ азъ смутенъ.

— Съвсемъ не — отвръща той и е за мигъ много сериозенъ — може би, само последователенъ.

Азъ се спирамъ. — Но човѣче, Георгъ…

Той върви нататъкъ. — Па азъ съмъ и нѣколко седмици по-дълго отъ тебе тукъ — казва той и почва да говори за други работи.

Когато се подаватъ първитѣ кѫщи, взимамъ стъклото съ рибкитѣ и го изливамъ въ канала. Рибкитѣ бързо отплуватъ нататъкъ. А стъклото оставямъ на брѣга.

* * *

Взимамъ си сбогомъ съ Георгъ. Той бавно отминава по улицата. Азъ се спирамъ предъ нашата кѫща и гледамъ следъ него. Думитѣ му странно ме разтревожиха. Нѣщо неопредѣлено дебне около мене, то се дръпва, когато посегна да го уловя, то се разнася, като се упѫтя къмъ него, обаче после пакъ пълзи следъ мене и ме дебне.

Небето е надвиснало като олово надъ нискитѣ храсти на площада, дърветата сѫ голи, единъ отворенъ прозорецъ се блъска отъ вѣтъра, а въ раздърпанитѣ бѫзови храсти на градинитѣ предъ кѫщитѣ се гнѣзди дрезгавината, влажна и тѫжна.

Поглеждамъ къмъ всичко това и изведнъжъ ми се струва, като че ли го виждамъ за първи пѫтъ. Всичко ми е изведнъжъ тъй малко свое, че почти не мога да го разпозная. Нима това мокро, мръсно парче морава предъ мене наистина е обхващало годинитѣ на моето детинство, които стоятъ тъй окрилени и лѫчезарни въ моитѣ спомени? Нима тоя празенъ, голъ площадъ съ фабриката напредъ действително е билъ тихото кѫтче свѣтъ, което наричахме родина и което едничко всрѣдъ морето отъ ужаси тамъ вънъ значеше надежда и спасение предъ удавянето? Не бѣше ли друга, а не тази сива улица съ грознитѣ кѫщи, чийто образъ се издигаше въ оскѫднитѣ паузи между смърть и смърть надъ гранатнитѣ ями като нѣкакъвъ буенъ, тѫженъ сънь? Не бѣше ли тя много по-хубава и блѣснала, по-широка и по-изпълнена въ моитѣ мисли? Не е ли вече истина всичко това, лъгала ли ме е моята кръвь, мамило ли ме е моето възпоменание?

Студени тръпки ме побиватъ. Всичко е станало друго безъ да се е промѣнило. Все още върви часовникътъ на фабриката и бие часоветѣ точно тъй както тогава, когато зяпахме по цифреника, за да наблюдаваме, какъ се мѣстятъ стрелкитѣ, все още седи арапинътъ съ гипсовата лула въ съседната тютюнопродавница, дето Георгъ Рае ни купи първитѣ цигари; — все още стоятъ въ бакалницата отсреща рекламитѣ за сапунъ, на които Карлъ Фостъ и азъ въ слънчеви дни подпалвахме очитѣ съ стъкла отъ часовници. Надничамъ презъ витрината — обгоренитѣ петна още се виждатъ. Ала помежду е войната, а Карлъ Фостъ отдавна бѣ падналъ при Кемелъ.

Не разбирамъ, защо стоя тука и не усѣщамъ сѫщото както тогава въ ямитѣ и баракитѣ. Де е останало онова изобилие, трепета, свѣтлото, блѣсъкътъ, онова, що не може да се назове? Споменътъ ми ли бѣше по-живъ отъ действителностьта? Или той стана действителность, докато тази се дръпна назадъ и сбръчка, та нищо вече не остана отъ нея освенъ една гола скеля, по която нѣкога се развѣваха пъстри знамена. Бѣше ли се отдѣлилъ отъ нея, а сега се носи само като тежъкъ облакъ надъ нея? Годинитѣ тамъ на фронта ли бѣха изгорили моста къмъ по-раншното?

Въпроси, въпроси — но никакъвъ отговоръ…