Ерих Мария Ремарк
Обратниятъ пѫть (9)

IV

Когато разпустнаха нашата рота, трѣбваше да вземемъ орѫжието съ насъ си. Имахме заповѣдь да го предадемъ едва въ родното си мѣсто. И ето ни въ казармата, гдето предаваме пушкитѣ си. Сѫщевременно получаваме еднократното възнаграждение. Петдесеть марки уволнително възнаграждение и петнадесеть марки пѫтни пари на лице. Освенъ това имаме право на единъ шинелъ, чифтъ обуща, долни дрехи и една униформа.

Изкатерваме се въ таванския етажъ, за да получимъ вещитѣ. Артелчикътъ прави небрежно движение съ рѫка: „Изберете си нѣщо“.

Вили обикаля и бързо души окаченитѣ предмети. — Я слушай, — казва той бащински, — това можешъ да си позволишъ съ новобранци. Тия вехтории сѫ още отъ дѣдо Адама. Я ни покажи нѣщо ново.

— Нѣмамъ — отвръща артелчикътъ навѫсено.

— Така ли! — казва Вили и го поглежда за моментъ. Следъ това измъква една алуминиева кутийка. — Пушишъ ли?

Другиятъ поклаща голата си глава.

— Добре, тогава навѣрно дъвчишъ тютюнъ? — и Вили бръква въ джоба на шинела си.

— Не.

— Добре, тогава поне пиешъ, нали? — Вили е предвидилъ всичко; той напипва една издутина на куртката си.

— И това не правя — казва артелчикътъ бавно.

— Тогава не ми остава нищо друго, освенъ да те наплескамъ хубавичко, — му заявява Вили любезно. — Не си отиваме безъ нови, безукоризнени дрехи.

За щастие въ този моментъ пристига Юпъ, който сега като войнишки съветникъ е голѣма птица. Той смигва на артелчика. — Съграждани, Хайнрихъ! Стари ботушковци. Покажи имъ салона!

Артелчикътъ се развеселява. — Да бѣхте ми казали веднага!

Отиваме съ него къмъ задната часть на етажа. Тамъ висятъ новитѣ нѣща. Бърже хвърляме настрана старитѣ си дрипи и се преобличаме. Вили заявява, че се нуждае отъ два шинела, понеже билъ станалъ малокръвенъ при прусацитѣ. Артелчикътъ се колебае. Юпъ го дръпва на страна и започва да му говори по прехраната. Когато се връщатъ, артелчикътъ е вече по-спокоенъ. Той поглежда изподъ вежди Тяденъ и Вили, които сѫ станали значително по-дебели. — Е, нищо, — измърморва той, — все ми е едно. Нѣкой пъкъ не идватъ да си взематъ дрехитѣ. Навѣрно иматъ достатъчно. Важното е, наличностьта ми да е въ редъ.

Разписваме се, че сме получили всичко въ изправность. — Не каза ли преди малко нѣщо за пушене? — пита артелчикътъ Вили.

Последниятъ изважда своята кутийка, хилейки се очудено.

— И нѣщо за дъвчене? — продължава другиятъ. Вили бръква въ джоба на шинела си. — Обаче ти не пиешъ, нали? — се осведомява той.

— О, защо не, — казва спокойно артелчикътъ, — пиенето ми е даже предписано отъ лѣкаря. И азъ съмъ малокръвенъ. Дай тукъ шишето.

— Почакай малко! — Вили си сръбва хубавичко, за да спаси поне нѣщо. И после подава на очудения артелчикъ шишето, което преди малко бѣше пълно, а сега е вече на половина изпразднено.

* * *

Юпъ ни придружава до вратата на казармата.

— Знаете ли, кой е сѫщо тукъ? — запитва той. Максъ Вайлъ! Въ войнишкия съветъ!

— Тъкмо на мѣстото си е тамъ, — заявява Козоле. — Хубавичко топло мѣстице, нали?

— Отчасти, да, — казва Юпъ. — За сега ние държимъ службата, Валентинъ и азъ. Ако нѣкога се нуждаете отъ нѣщо, като безплатни пѫтни билети или нѣщо подобно, — азъ съмъ на извора.

— Я ми дай единъ билетъ, — казвамъ азъ, тогава ще мога утре да посетя Адолфъ.

Той измъква единъ кочанъ и откѫсва билета.

— Попълни го самъ. Ти ще пѫтувашъ естествено втора класа.

— Разбира се.

Навънъ Вили разкопчава шинела си. Отдолу има втори. — По-добре азъ да го взема, отколкото да го забутатъ после нѣкѫде, — казва той доволно. — Прусацитѣ могатъ да ми го дадатъ прибавка заради половината дузина гранатни парчета, които мъкна съ себе си.

Вървиме изъ улицата. Козоле разказва, че ще поправи днесъ следъ обѣдъ гълѫбарника си. Той ималъ преди войната разплодъ на пощенски гълѫби и на черно-бѣли „таклачи“. Сега иска да започне отново да ги развъжда. Тамъ на фронта винаги мечтаеше за това.

— А иначе какъ си, Фердинандъ? — го запитвамъ.

— Ще търся работа, — казва накѫсо той, нали съмъ жененъ, човѣче. Сега трѣбва да си блъскамъ ангелитѣ.

Отъ къмъ черквата се чуватъ внезапно нѣколко вистрела. Вслушваме се.

— Армейски револверъ и пушка 98, — обяснява Вили вещо. — Като че ли сѫ два револвера.

— Е, нека да сѫ два, — се смѣе Тяденъ и размахва обущата си съ връзки, — все пакъ е дяволски тихо въ сравнение съ Фландрия.

Вили се спира предъ магазинъ за мѫжки принадлежности. Въ витрината е изложенъ костюмъ отъ хартия и копринени влакна. Но този костюмъ малко го интересува. Той гледа занесенъ редица избѣлѣли модни плакати, които сѫ окачени задъ костюма. Възбуденъ ни показва образа на единъ елегантенъ господинъ съ остра брадичка, който е въ вѣченъ разговоръ съ единъ ловецъ. — Знаете ли, какво е това?

— Пушка, казва Козоле, — подразбирайки ловеца.

— Глупости, — го прекѫсва Вили нетърпеливо, — това е жакетъ! Лястовича опашка, разбирашъ ли? Най-модерното за сега! И знаете ли, какво ми хрумна? Ще порѫчамъ да ми направятъ единъ жакетъ отъ ей тоя шинелъ. Ще се разпори, ще се боядиса черно, ще се преработи, ще се махнатъ фитилитѣ — чудо ви казвамъ!

Той бързо се влюбва въ идеята си. Обаче Карлъ потушава малко възторга му. — Имашъ ли панталони на рѣзки за жакета? — запитва той важно.

Вили се сбърква за моментъ. — Тѣхъ ще открадна отъ гардероба на стария, — решава той. А сѫщо и бѣлата му сватбена жилетка — какъ мислите ще изглежда Вили тогава! — Сияющъ отъ радость той ни изглежда единъ по единъ. — По дяволитѣ, момчета, сега ще се живѣе, нали?

* * *

Връщамъ се въ кѫщи и давамъ половината отъ уволнителното възнаграждение на майка си. — Лудвигъ Брайеръ е тукъ, казва тя, — чака те въ стаята ти.

— Той е вече подпоручикъ, — прибавя баща ми.

— Да, — отвръщамъ азъ, — не знаеше ли това?

Лудвигъ има малко по-свежъ видъ. Дизентерията му намалѣла. Той ми се усмихва. — Искамъ да взема нѣколко книги отъ тебе, Ернстъ.

— Избери си, каквото искашъ, Лудвигъ, — му казвамъ.

— Не се ли нуждаешъ отъ тѣхъ ти самия? — запитва той.

Поклащамъ глава. — За сега не. Вчера се опитахъ да почета малко. Обаче комично е — не мога да си събера мислитѣ както трѣбва. Следъ като прочета нѣколко страници, мисля вече за съвсемъ други неща. Като че ли съмъ ударенъ въ главата. — Романи ли искашъ?

— Не, — казва той и си избира нѣколко книги. Поглеждамъ заглавията. — Такива тежки нѣща, Лудвигъ? — го запитвамъ азъ, — какво ще правишъ съ тѣхъ?

Той се усмихва смутено. После казва колебливо: — Тамъ на фронта ми минаваха много мисли презъ главата, Ернстъ, и никога не можехъ да ги свържа една съ друга. Сега обаче искамъ да узная много нѣща; що сѫ хората? Знаешъ, може да се случи нѣщо подобно, и какъ става всичко това. Има много въпроси. Па и у насъ самитѣ. Преди мислѣхме съвсемъ другояче върху живота. Много нѣща бихъ желалъ да зная, Ернстъ.

Азъ соча книгитѣ. — Вѣрвашъ ли, че ще намѣришъ, всичко това тукъ?

— На всѣки случай ще се опитамъ. Азъ чета сега отъ сутринь до вечерь.

Той се сбогува. Оставамъ въ стаята си замисленъ. Що съмъ направилъ въ това време азъ? Засраменъ грабвамъ една книга. Скоро обаче я изпускамъ и се втренчвамъ въ прозореца. Това мога да правя по цѣли часове — да гледамъ втренчено въ далечината. Преди бѣше съвсемъ друго, тогава винаги знаехъ, какво да правя.

Майка ми идва въ стаята. — Ернстъ, нали ще идешъ тази вечерь у чичо Карлъ?

— Да, щомъ като трѣбва — да ида, — отговарямъ азъ недоволенъ.

— Той ни пращаше често хранителни продукти, — казва тя предпазливо.

Кимвамъ съ глава. Навънъ започва да се здрачава. Синкави сѣнки се промъкватъ измежду клонетѣ на кестенитѣ. Обръщамъ се. — Разхождахте ли се лѣтосъ често по тополената алея, мамо? — запитвамъ азъ. — Трѣбва да е било много хубаво.

— Не, Ернстъ, — нито веднъжъ презъ цѣлата година.

— Но защо, мамо? — питамъ очуденъ. — По-рано всѣка недѣля ходѣхте тамъ.

— Не ходѣхме вече на разходка, — отговаря тя тихо, — защото винаги огладнявахме много. А пъкъ нѣмахме нищо за ядене.

— А, така ли! — казвамъ бавно, — обаче чичо Карлъ имаше достатъчно, нали?

— Той често ни пращаше по нѣщо, Ернстъ.

Внезапно се разтѫжавамъ. — Защо бѣше въ сѫщность всичко това, майко? — казвамъ азъ.

Тя ме милва по рѫката. — Все ще е било за нѣщо, Ернстъ. Господъ навѣрно знае защо.

 

 

Чичо Карлъ е гордостьта на нашия родъ. Той има вила и бѣ презъ войната главенъ ковчежникъ.

Волфъ ме придружава до вилата, обаче трѣбва да остане вънъ, защото леля ми не обича кучета. Звъня.

Мѫжъ въ фракъ ми отваря. Смаянъ поздравлявамъ. Тогава чакъ ми хрумна, че това ще е навѣрно слугата. Съвсемъ съмъ забравилъ тия работи презъ войниклъка.

Той ме разглежда, като че ли е подполковникъ въ цивилни дрехи. Усмихвамъ се, той обаче не ми отговаря. Като си събличамъ шинела, вдига рѫка, като че ли иска да ми помогне. — Е, — казвамъ азъ, за да спечеля благоволението му, — като старъ редникъ ще мога да свърша самъ тая работа. — И окачвамъ вещитѣ си на една закачалка.

Той обаче ги сваля мълчаливо и ги окачва съ надмененъ изразъ на лицето си на друга закачалка. — Идиотъ, — си помислямъ азъ, и влизамъ вѫтре.

Чичо Карлъ ме посреща звънтейки съ шпоритѣ си. Той ме поздравлява снизходително, защото съмъ само простъ войникъ. Зачуденъ наблюдавамъ блестящата му гала — униформа. — Да нѣма у васъ конско печено? — се осведомявамъ азъ.

— Защо? — пита той очуденъ.

— Защото си се приготвилъ да ядешъ съ шпори, — отговарямъ азъ смѣейки се.

Той ме поглежда ядосано. Безъ да искамъ, изглежда, че съмъ засегналъ нѣкое негово болно мѣсто. Тѣзи военни бюрократи сѫ особено мераклии за сабя и шпори.

Преди да мога да му обясня, че не съмъ искалъ да го обидя, се приближава леля ми. Тя е все още плоска като дъска за гладене и малкитѣ й черни очи блестятъ като лъснати войнишки копчета. Докато ме обсипва съ роякъ думи, тя хвърля непрекѫснато проницателни погледи на всички страни.

Чувствувамъ се стѣсненъ. Премного хора, намирамъ, премного дами и преди всичко, премного свѣтлина. Най-многото, което имахме на фронта, бѣ газена лампа. Обаче тѣзи полюлеи тукъ сѫ неумолими като сѫдебни пристави. Нищо не може да се скрие отъ тѣхъ. Почесвамъ се неволно по гърба.

— Какво правишъ? — пита леля ми и престава да говори.

— Навѣрно ще да е нѣкоя въшка, която се е спасила, — казвамъ откровено, — имахме ги толкова много тамъ, трѣбва да мине поне една седмица, докато се отървемъ напълно отъ тѣхъ.

Ужасена тя отстѫпва назадъ. — Не се страхувай, — я успокоявамъ, — тя не скача. Въшкитѣ не сѫ бълхи.

— За Бога! — Тя слага пръстъ на устата си и прави гримаса, като че ли съмъ казалъ Богъ знае каква мръсотия. Но такива сѫ всички тукъ. Искатъ да бѫдемъ герои, но за въшки не щатъ и да чуятъ.

Трѣбва да се рѫкувамъ съ безброй хора и почвамъ да се потя. Хората тукъ сѫ съвсемъ други. Чини ми се, че съмъ въ сравнение съ тѣхъ недодѣланъ като танкъ. А тѣ тукъ се държатъ, като да сѫ изложени въ нѣкоя витрина, и говорятъ като че ли сѫ на сцена. Предпазливо се опитвамъ да скрия рѫцетѣ си, защото окопната каль се е впила въ тѣхъ като отрова. Крадешкомъ ги бърша о панталонитѣ си, въпрѣки това тѣ сѫ все още влажни тъкмо тогава, когато трѣбва да ги подамъ на нѣкоя дама.

 

 

Обикалямъ и попадамъ въ една група, въ която има думата единъ финансовъ съветникъ. — Представете си, — се горещи той, — седларь! Седларь като председатель на Райха. Помислете си само: гала-приемъ въ двореца и седларь, който дава ауденции. Да си умрешъ отъ смѣхъ!

Той се закашля отъ възбуждение. — Какво ще кажете за това, млади воино? — крещи той и ме потупва по рамото.

Нѣмалъ съмъ още време да размисля върху всичко това. Повдигамъ смутено рамене. — Може би той разбира нѣщо.

Финансовиятъ съветникъ ме поглежда втренчено. После се превива отъ удоволствие — Много добре, — грачи той, — може би разбира нѣщо! Не, мили ми, тия работи сѫ вродени! Седларь! Защо не и нѣкой шивачъ или пъкъ даже обущарь?

И той се обръща отново къмъ другитѣ си събеседници. Дрънканицитѣ му ме ядосватъ, особено ме дразни това, че говори така пренебрежително за обущаритѣ. И тѣ бѣха сѫщо така войници както и по-издигнатитѣ хора. И Адолфъ Бетке бѣше обущарь, а пъкъ разбираше отъ война повече отъ много майори. На фронта се гледаше човѣка, а не професията.

* * *

Радвамъ се, че най-сетне сѣдаме на масата. До мене седи младо момиче съ лебедова боа около врата. Момичето ми се хареса, но не зная, какъ да го занимавамъ. Като войници малко сме говорили, а съ дами никакъ. Другитѣ се разговарятъ оживено. Опитвамъ се да следя разговора имъ, за да имамъ поне нѣкаква полза.

На другия край на масата седи финансовиятъ съветникъ и тъкмо обяснява, че — ако сме били издържали още два месеца, войната щѣла да бѫде спечелена. Едва не ми припада отъ тия праздни думи, понеже всѣки войникъ знае, че нѣмахме вече нито муниции, нито хора. Срещу него една дама разказва за загиналия си мѫжъ, и си дава при това такава важность, като че ли тя е паднала на бойното поле, а не той. По-надолу говорятъ за акции и за условията на мира, и всички мислятъ, че разбиратъ тия нѣща по-добре, отколкото хората, които се занимаватъ специално съ тѣхъ. Единъ мѫжъ съ гърбавъ носъ разправя съ такова лицемѣрно състрадание една историйка за жената на приятеля си, че човѣкъ би желалъ да му запрати една чаша въ муцуната заради зле прикритото му злорадство.

Главата ми съвсемъ затѫпява отъ всички тия глупости, и вече не мога да следя добре разговора. Момичето съ лебедовата боа ме пита подигравателно, дали не съмъ онѣмѣлъ на фронта.

— Не — отговарямъ и мисля: Козоле и Тяденъ трѣбваше да сѫ тукъ, тѣ биха се хубавичко смѣли надъ всички тия шеги, които вие пускате и съ които се още и гордѣете. Обаче досадно ми е, че не мога да изкажа съ една сполучлива забележка това, което мисля. За Козоле разбира се не би било мѫчно да си отвори устата. Той би знаялъ и какво да каже. И това, което би казалъ, би било кратко и ясно.

* * *

За щастие въ тоя моментъ се появяватъ на масата котлети. Започвамъ да душа. Това сѫ истински свински котлети, пържени въ истинска мась. Видътъ имъ ме кара да забравя всичко. Вземамъ си едно хубавичко парче и започвамъ да дъвча съ голѣма наслада. Великолепенъ вкусъ. Толкова отдавна е, откогато не съмъ ялъ прѣсни котлети. Въ Фландрия за последенъ пѫть — бѣхме уловили две прасенца — огризахме ги чакъ до коститѣ презъ една чудна лѣтна нощь — тогава Катчински бѣ още живъ, — ахъ Катъ — и Хайе Вестхаусъ, това бѣха други хора, не като тия тукъ въ родината — облѣгамъ си лактитѣ на масата и забравямъ всичко наоколо си, толкова близко ги виждамъ предъ себе си. — Животинчетата бѣха крѣхки — като гарнитура бѣхме изпържили картофени кюфтета — и Лаеръ бѣ тамъ и Паулъ Боймеръ — да, Паулъ — не чувамъ и не виждамъ вече нищо, загубвамъ се цѣлъ въ споменитѣ.

Кикотене ме стрѣсва. Около масата всичко стихнало. Леля Лина изглежда като шише сѣрна киселина. Момичето до мене едва сдържа смѣха си. Всички гледатъ къмъ мене.

Едри капки поть ме избиватъ. Ето ме че седа, както тогава въ Фландрия, съ лакти облегнати въ самозабрава, съ кокала въ дветѣ рѫце, пръститѣ цѣли измазани, и огризвамъ остатъка отъ котлета. Другитѣ обаче ядатъ чистичко съ ножъ и вилица.

Почервенѣлъ като божуръ гледамъ втренчено предъ себе си и оставамъ кокала. Какъ можахъ да се забравя така? Но не мога вече другояче да ямъ. На бойното поле ядѣхме все така, най-много имахме лъжица или вилица, но чиния никога.

Къмъ позора ми се примѣсва и гнѣвъ. Гнѣвъ къмъ този чичо Карлъ, който започва да говори натъртено за военни заеми, гнѣвъ къмъ всички тия хора, които се правятъ на толкова важни съ мѫдритѣ си думи; — ярость къмъ цѣлия този свѣтъ тукъ, който живѣе така увѣрено съ своитѣ дреболии, като че ли не сѫ били преживявани никога чудовищнитѣ години, презъ които имаше само едно нѣщо: смърть или животъ, и нищо друго.

Мълчаливо и упорито се тъпча, колкото мога; желая поне да се наситя добре. При първа възможность, се измъквамъ.

Въ гардеробната стои слугата въ фрака. Сграбчвамъ нѣщата си и изсъсквамъ: — Трѣбваше да бѫдешъ съ насъ на бойното поле, лакирана маймуно! Ти и цѣлата банда тукъ! — После тръшвамъ вратата следъ себе си.

Волфъ ме чака предъ кѫщата. Той се хвърля върху ми отъ радость. — Ела, Волфъ, — казвамъ, и изведнъжъ съзнавамъ, че не бѣше нещастието съ котлета, което ме ожесточи така, но този вмирисалъ се и самодоволенъ духъ отъ преди войната, който все още се шири и важничи. — Ела, Волфъ, — повтарямъ, — това не сѫ хора за насъ! Съ всѣки английски войникъ, съ всѣка французка окопна свиня бихме се разбрали по-добре! Ела, да идемъ при нашитѣ другари! Тамъ е по-добре, макаръ че тѣ ядатъ съ рѫце и се уригватъ! Ела!

Хукваме, кучето и азъ, тичаме, колкото ни държатъ краката, все по-бърже и по-бърже, запъхтявайки се, лаейки, тичаме като луди, съ искрящи очи — по дяволитѣ всичко, ние сме живи, нали Волфъ; ние сме живи!