Джон Гънтър
Европа безъ маска (96)

Офицери за свръзка

Секретарьтъ на фашистската партия трѣбва да изкупва всички грѣхове. Мусолини го товари съ цѣлата вѫтрешна работа. Поради това той е станалъ навредъ несимпатиченъ. Той трѣбва да се съобразява съ дисциплината, да отклонява повишения, да издирва хора за различнитѣ постове и така нататъкъ, докато бѫде уволненъ и замѣстенъ съ нѣкой другъ. Отъ 1919 г., когато партията е била основана, имало е шесть секретари. Срѣдно всѣки отъ тѣхъ е билъ на тая служба по две и половина години, докато се изхаби. Бианки, единъ отъ квадрумвиритѣ, първиятъ партиенъ секретарь, се заплете въ аферата Матеоти, и Мусолини го остави да се провали. Неговиятъ наследникъ Джента взе участие като легионеръ на д’Анунцио въ похода срещу Фиуме. Следващиятъ бѣше Роберто Фараначи, партиенъ шефъ въ Кремона. Дори споредъ Дуче той бѣше краенъ и днесъ е само тъмна и забравена фигура. Тогава постътъ бѣше възложенъ на Аугусто Турати. Твърде деятеленъ и честенъ, той успѣ да се задържи цѣли четири години. Въпрѣки това днесъ той е интерниранъ на островъ Родосъ. Неговъ наследникъ бѣше Гурати, авторътъ на „Десеть фашистски заповѣди.“ Сегашниятъ обладатель на тоя постъ е Ачиле Стараче, единъ внимателенъ угодникъ и полицейско куче.

Случайно Стараче има властническия погледъ на Мусолини. Обвиняватъ го, че робски копира външнитѣ проявления на своя шефъ, когато си върти очитѣ, което се случва твърде често. Като малка жертва на манията за величие — разбира се, въ твърде сигурни граници — той поддържа импозантни канцеларии. И както разказватъ, той трѣбва да е трениралъ пръститѣ на ръцетѣ си механически така, че е предалъ особена крепкость на своето рѫкостискане. Докато е на сегашния си постъ, Стараче е замѣстникъ-председатель на Великия фашистски съветъ и неговото влияние върху партийния апаратъ е голѣмо. Освенъ това той е глава на движението „Дополаворо“, единъ опитъ да се постави подъ надзоръ и свободното време, подобно на работнитѣ часове на фашиститѣ. Неговиятъ постъ го прави несимпатиченъ. Въпрѣки това неговата почтеность е общопризната. Доколкото се знае, досега той е направилъ само една грѣшка, като разпоредилъ, всички кореспонденти за въ бѫдеще да завършватъ писмата си съ „Елвива илъ Дуче!“ На следния день следъ издаване на разпоредбата се появила една отъ типичнитѣ анонимни и хапливи уводни статии на Мусолини въ „Пополо д’Италия“, която остро нападала тая идея. Той не искалъ да се въвежда „Хайлъ Хитлеръ“ на нацистска Германия.

Лично много по-близко до Мусолини стои графъ Галеацо Чано, неговъ зеть, който бѣше министъръ на пропагандата и който пожъна много успѣхи още преди да участвува въ Абисинската война. Неговиятъ баща, графъ Костанцо Чано, бившъ министъръ на съобщенията, е председатель на Камарата на депутатитѣ и единъ отъ най-довѣренитѣ хора на Мусолини. Стариятъ графъ Чано трѣбва да е единъ отъ тримата, вписани въ листата на наследницитѣ на Великия фашистски съветъ. Младиятъ Чано постѫпи въ дипломатическата служба, работи отначало като легационенъ секретарь въ Южна Америка, а следъ това като генераленъ консулъ въ Шанхай. Той е уменъ и ловко приспособяващъ се. Въ Римъ, по времето, когато имаше служебни отношения съ журналиститѣ, той бѣше твърде много обичанъ отъ тѣхъ.

Другъ много влиятеленъ човѣкъ около Дуче е Едмондо Росини, неговъ секретарь въ качеството му на „Капо делъ говерно.“ Той е прекаралъ като синдикаленъ деецъ много години въ Америка. Росини е човѣкътъ, който изгради работническитѣ синдикати на Мусолини.