Джон Гънтър
Европа безъ маска (83)

Донъ Але

Донъ Алехандро Леру, относително твърде непознатъ вънъ отъ Испания, е единъ отъ най-упорититѣ фанатици въ съвременна Европа. Нѣщо авантюристично, нѣщо чудаческо се намира въ всичко, което го обкрѫжава. Наричатъ го „каудило“, т.е. шефъ. Роденъ е презъ 1863 г. въ Ла Рамбла, село при Кордова. Баща му е билъ воененъ ветеринаренъ лѣкарь, баща на десеть деца, чиито имена започвали все съ „А“ — Артуро, Алфредо, Алберто, Армандо, Адриана, Аурелио, Амелия, Амадоръ и още единъ Армандо на мѣстото на първия, който починалъ. Семейството произхожда отъ Тарасконъ. И младинитѣ на Алехандро напомнятъ действително младинитѣ на Тартаренъ.

Семейството Леру водило оскѫдния, чергарски животъ на младшитѣ офицери. Младиятъ Алехандро последвалъ баща си въ войската, но скоро подалъ оставка. Започналъ да продава кожени издѣлия, написалъ една готварска книга, станалъ крупие въ нѣкакъвъ комарджийски вертепъ, а следъ това и охрана пакъ тамъ. Назначили го въ републиканския вестникъ „Елъ Паисъ“ за телохранитель-секретарь на собственика и участвувалъ за негова смѣтка въ шесть дуела. Пръсналъ се слухътъ, че е доставенъ отъ Франция като професионаленъ дуелистъ и тъй като единъ отъ дуелитѣ му се превърналъ въ много по-сериозна история, отколкото това било обичайно, внезапно изчезналъ и се озовалъ въ Южна Америка.

Завърналъ се въ Испания, той се установява въ Барцелона като републикански агитаторъ, издатель на вестникъ и площаденъ ораторъ. Между каталонскитѣ работници спечелилъ голѣмо име. Нарекли го „Императорътъ на Паралело“, най-пъстриятъ кварталъ на Барцелона, нѣщо като Монмартръ. Той носилъ фантастични дрехи, чернитѣ му мустаци били изумително дълги и завити, две широки ивици, червена и жълта, националнитѣ цвѣтове, украсявали шапката му. Той издалъ единъ знаменитъ манифестъ, който започвалъ съ думитѣ: „Въстанете, въстанете! Младитѣ варвари отъ наши дни въставатъ срещу всичко, защото нѣма нищо добро. Да въстанемъ срещу всѣки, защото никой не е справедливъ. Изхвърлете презъ борда тази тягостна и упадъчна цивилизация, разрушете нейнитѣ храмове, унищожете нейнитѣ божества!…“ Дълго време Леру е изглеждалъ почти като анархистъ.

Суетенъ, разпаленъ, грандоманъ, волнодумецъ, той проявява изумително ораторско дарование. Говорилъ звучно, пронизително, мрачно. Една възбудена тълпа нападнала нѣкога редакционнитѣ помѣщения на неговия вестникъ „Ла Публисидадъ“ въ Барцелона. „Кѫде е Леру? Вънъ! Да излѣзе!“ — ревѣли хората. И каудило излѣзълъ на балкона, съ разтворена синя риза и космати гърди. „Тукъ съмъ, — извикалъ той. — Какво има?“

Случайно той билъ въ Парижъ презъ 1914 г., когато първиятъ германски самолетъ прелетѣлъ града. Той скочилъ. Посочилъ съ бастуна си птицата и извикалъ: „Французи!“ Гоститѣ отъ терасата на кафенето гледали съ почуда на чужденеца съ застрашителния гласъ и огромнитѣ мустаци. „Французи! — прогърмѣлъ Леру пакъ, — не се плашете, защото азъ съмъ тукъ, азъ, Алехандро Леру!“

Марселино Доминго, единъ отъ основателитѣ на радикалъ-социалистическата партия и неговъ другарь отъ много години, го обвини, че е предалъ на полицията другитѣ републикански водачи при твърде подранилата революция отъ 1917 г. Мигуелъ де Унамуно, голѣмиятъ баскийски философъ, твърде сардонично изтъкна, че Леру продължава да е републиканецъ само за това, за да накара всѣки другъ да се откаже отъ републиканството. „Въ това човѣшко тѣло, — писалъ единъ отъ нѣкогашнитѣ му колеги журналисти, — сѫ се съединили седемтѣ смъртни грѣха!“

Разказватъ, че въ първитѣ дни на републиката единъ гражданинъ, като попълвалъ доброволческия формуляръ, написалъ подъ рубриката „предишенъ животъ“: „Нито престѫпникъ, нито леруксистъ“. Най-близкитѣ му съюзници Иглезиасъ и милионерътъ Хуанъ Маркъ бѣха изключени отъ кортезитѣ, защото били „морално непоносими“ за това тѣло. Никой отъ колегитѣ му не се е довѣрявалъ на Леру презъ първитѣ дни на републиката, но неговата организация бѣше така силна, че трѣбваше да й се дадатъ постове. Общо четири на десеть леруксисти сѫ били презъ различни времена отъ 1931 г. насамъ министри въ кабинетитѣ на Испания.

Въ знаменития манифестъ отъ младитѣ му години Леру писалъ: „Ето ги: традиция, рутина, придобити права, реакция, клерикализъмъ. Черната рѫка, централизъмъ — безсмислениятъ багажъ на партиитѣ и програмитѣ, измислени отъ лентяйскитѣ глави въ бъркотията отъ религиозни догми и политическа тирания.“ Тия сѫ факторитѣ на испанския животъ, които донъ Але се е хвалилъ, че ще изкорени. А тѣ именно сѫ факторитѣ, които той днесъ застѫпва.