Джон Гънтър
Европа безъ маска (78)

Борци въ лѣвицата

Социалистическо-комунистическиятъ единенъ фронтъ, създаденъ презъ 1934 — 1935 г., представляваше значителна и действително революционна стѫпка, творение на първия блокъ отъ тоя родъ въ Европа. При бѣгълъ погледъ изглежда странно, че социалиститѣ, за да спасятъ демокрацията, съединяватъ силитѣ си съ комуниститѣ. Все пакъ събитията отъ 6 февруарий, на които и дветѣ групировки погледнаха като на опитъ за създаването на една фашистска държава, разбраха, че това дѣло е необходимо. Единниятъ фронтъ обхвана дветѣ голѣми френски синдикални организации, двата стари исторически противника, „Главната конфедерация на труда“ — социалистическа организация, и по-новата „Главна конфедерация на единния трудъ“ — комунистическа организация. Сѫщо така и по-голѣмата, умѣрена часть на радикалната партия влѣзе въ тоя съюзъ.

Когато става дума за създателитѣ на Единния фронтъ, би трѣбвало да се спомене твърде бележитиятъ младъ политически идеалистъ Гастонъ Бержери, който започна кариерата си като радикалъ, следъ това стана независимъ и накрая се отказа отъ великолепното си мѣсто въ камарата като протестъ срещу образуването и шефството на националния кабинетъ Думергъ. Той бѣше единствениятъ депутатъ, който се реши на такава постѫпка. Той се бори храбро при новитѣ избори въ своята колегия Мантъ и следъ отчаяна борба бѣше накрая сразенъ само съ нѣколко стотинъ гласа при получени 16.000 гласа.

Бержери е остроуменъ, диалектично опитенъ младъ човѣкъ, съпругъ на американката Бетина Шоу Джонсъ, сътрудничка на Скапарели. По време на изборната борба тя работи рамо до рамо съ него, винаги съ бѣло шапче и съ талисманъ на рѫката. Мантъ е индустриална, пролетарска область. Тамъ дълго се раздѣляха мненията, дали за пропадането на Бержери е виновенъ „Житарскиятъ тръстъ“ на дѣсната опозиция или маймунката на жена му.

Преди да се създаде Единниятъ фронтъ между социалисти и комунисти, Бержери бѣше си образувалъ своя партия, наречена най-напредъ „Общъ фронтъ“, следъ това „Социаленъ фронтъ“ и накрая „Народенъ фронтъ“. Тя преследваше сѫщитѣ цели, както и Единния фронтъ — коалирането на всички лѣви сили, а сѫщо тъй и борба до кръвь срещу фашизма и воинственитѣ лиги. Тоя далечъ не докринеренъ младъ човѣкъ, прекрасно съчетание отъ идеалистъ и практиченъ политикъ, създаде идеята, а другитѣ я изпълниха. Единниятъ фронтъ възприе името „Народенъ фронтъ“, за да обгърне цѣлото движение.

Като неизбѣжна последица отъ това Бержери бѣше нареченъ „Ленинъ на Франция“, „Неронъ на френската република“ и „Мара̀ и Робеспиеръ“ въ едно лице. Точно погледнато, той не е нито комунистъ, нито социалистъ. Той самъ казва, че неговото движение е преди всичко „антикапиталистично“. Той иска, щото всички селяни, земедѣлски работници, индустриални работници, дребни буржоа, хората отъ срѣдна рѫка — т.е. 95 на сто отъ цѣлото население на Франция — да застанатъ заедно срещу останалитѣ 5 на сто капиталисти, които ги ограбватъ. Той е култивиранъ аристократъ — не е пролетарий. Смѣта, че ролята на пролетариата въ механиката на социализма е крайно преувеличена. А въ Франция — подчертава той — отъ четиридесеть и два милиона жители имало само седемь милиона работници въ марксистския смисълъ на думата.

Въ външната политика Народниятъ фронтъ стои здраво като скала. Якобинцитѣ въ Франция бѣха въ края на краищата националисти. Сѫщо така и днесъ борцитѣ отъ лѣвицата сѫ патриоти. Комунистическиятъ водачъ Торесъ, когато говори, застава символично върху линията Мажино, върху позициитѣ на изтокъ. Блумъ е тъй откровенъ, че макаръ и да е презиранъ отъ хитлериститѣ като евреинъ и социалистъ, е готовъ да имъ признае нѣкои добри страни, ако тѣ биха ги имали, но преди да е социалистъ и евреинъ — това той е изтъкналъ недвусмислено — е патриотъ и французинъ. Народниятъ фронтъ схваща не по-лошо националната отбрана и здравата външна политика, отколкото лѣвитѣ. И той, естествено, е много по-наклоненъ отъ едно правителство на Лавалъ да тръгне срещу Хитлеръ или Мусолини.

Веднъжъ обединена, лѣвицата въ Франция си е намѣрила своя времененъ водачъ. Народниятъ фронтъ имаше такова преобладаващо мнозинство, че презъ лѣтото на 1936 г. нѣмаше дори нужда да погледне сериозно на въпроса, който бѣше така критиченъ за всички демокрации, а именно: дали единъ демократиченъ кабинетъ не би ималъ сѫщо така правото да употрѣби въ своя защита недемократични срѣдства. Ако фашизмътъ би станалъ по-силенъ, Народниятъ фронтъ би трѣбвало да знае какъ да му се противопостави. Гражданската война въ Испания би могла да послужи за указатель. Ако бунтътъ на Франко успѣе, лѣвицата въ Франция ще трѣбва да се погрижи за демократизирането на войската. Въ всѣки случай до сега едно нѣщо е безспорно уяснено: Народниятъ фронтъ е действителенъ валъ срещу фашизма. Създаването на Народния фронтъ изтъкна на преденъ планъ, че френската демокрация можа да организира самоотбраната си и че фашизмътъ би могълъ да завладѣе Франция само чрезъ гражданска война.