Джон Гънтър
Европа безъ маска (72)

Поклонници на Хитлеръ

Французкиятъ фашистъ № 1 е подполковникъ Казимиръ де ла Рокъ, генераленъ президентъ на „Огненитѣ кръстове“, на „Националнитѣ доброволци“ и на „Синоветѣ на Огненитѣ кръстове“. Той е роденъ презъ 1885 г. и произхожда отъ много видно войнишко семейство. Баща му, графъ де ла Рокъ, е билъ генералъ отъ артилерията въ Овернъ.

Де ла Рокъ е строенъ, хубавъ, съ тънка коса. Добъръ организаторъ. Не е демагогъ. Човѣкъ съ огромна интелигентность, но съ малко топлота и привлѣкателна сила. Има държание и куражъ, но нѣма чаръ. Неговото име е противъ него. Французитѣ намиратъ „Казимиръ“ за нѣщо комично. То имъ звучи така, както би звучало името Алфонсъ за лица заемащи високи постове въ Англия или Америка.

Казимиръ де ла Рокъ има интересна военна кариера. Той излѣзълъ отъ Сенъ Сиръ съ голѣми почести и постѫпилъ презъ 1907 г. въ Мароко на действителна служба. Прекаралъ деветь години въ Северна Африка, билъ единъ отъ най-надаренитѣ млади офицери около великия маршалъ Лиоте. Изучилъ арабския езикъ почти до съвършенство. Билъ нѣколко пѫти раняванъ и награждаванъ съ отличия. Отъ 1921 г. до 1923 г. билъ въ щаба на Фошъ съ Вейганъ въ Полша. Презъ 1925 г. се връща пакъ въ Мароко при избухването на войната съ Абдъ елъ Кримъ. Най-после става началникъ на прочутото „Второ бюро“ — тайната военна разузнавателна служба. Презъ 1928 г. се пенсионира, за да организира „Огненитѣ кръстове“.

Неговата срѣда се състои отъ издигнати буржоа, католици, антилиберали. Братъ му, графъ Пиеръ де ла Рокъ, е адютантъ на Парижкия графъ, който, като наследникъ на дукъ де Гизъ, претендира за трона на Франция. Пиеръ и Казимиръ обаче не сѫ въ добри отношения. Казимиръ, който твърди, че билъ „аполитиченъ“ и страни отъ повечето политически групировки, не иска никаква открита роялистическа подкрепа.

Той говори често за своята „мистика“, нѣкаква смѣсица отъ патриотизъмъ, отъ войнишки добродетели и църковно вѣрване. При все че има задъ гърба си една твърде значителна сила, той отбѣгва амбицията да стане диктаторъ. Казалъ е, че иска „редъ“ въ Франция и нищо повече. Не е кандидатиралъ нито единъ човѣкъ отъ движението въ каквито и да било избори, но неговитѣ привърженици непрекѫснато се заканватъ съ държавенъ превратъ. Споредъ думитѣ му, той иска да подкрепи всѣко „годно“ правителство и да нападне всѣко „опасно“ правителство. Той обаче не може да даде точна дефиниция, какво разбира подъ годно или опасно правителство. „Той не е Христосъ, той е само Иоанъ Кръститель“ — е казалъ единъ отъ неговитѣ привърженици, безъ точно да обясни, какво иска да каже и кой би могълъ да бѫде Христосъ. Социалната му програма представлява нѣщо като уставъ за типично буржоазно благотворително дружество. Неговитѣ организации возятъ въ беднитѣ квартали подвижни кухни съ супа, строятъ детски градини и почивни станции.

Де ла Рокъ изглежда твърде бледъ фашистъ, това обаче не намалява опасенията на хората. Подобно на Хитлеръ той си основа частна армия, само че върху твърде ограничена основа. Преди всичко членството е ограничено само за бивши бойци отъ фронта, които сѫ се отличили въ огъня. Неговата цель е „мистиката на жертвата за отечеството отново да се издигне на висока честь, съ което ще се служи на Франция.“ Първитѣ му привърженици бѣха спретнати лѣвичари, и една часть отъ неофициалната му програма е да изхвърли регентитѣ на „Банкъ де Франсъ“. Той обаче е тѣсно свързанъ съ тежката индустрия. Каточели Франсоа де Ванделъ притежава членска карта № 13 на групата. А де Ванделъ, подобно на другитѣ индустриалци, има, безспорно, амбицията да бѫде нѣщо като индустриалеца Тисенъ на това движение.

Подобно на Хитлеръ, де ла Рокъ се стреми да се отърве отъ социалистическитѣ си привърженици. Тѣ искатъ това, което наричатъ „социализъмъ за срѣдното съсловие“, едно ясно подражание на Хитлеровото отвръщане отъ пролетариата, свързано съ нѣкакъвъ рудиментаренъ инстинктъ за социализъмъ. Най-изтъкнатиятъ привърженикъ на де ла Рокъ, Бертранъ де Мод’юи, синъ на генерала, който презъ войната билъ командиръ на „Синитѣ дяволи“, го напусна, защото искаше повече социализъмъ въ движението, точно както Ото Щрасеръ напусна Хитлеръ.

Де ла Рокъ разочарова не само своитѣ лѣви привърженици. Тия отъ дѣсницата го намѣриха за твърде бавенъ, твърде предпазливъ. Презъ априлъ 1935 г. двама-трима негови привърженици се втурнаха въ Социалистическата федерация на ул. „Фейдо“ и тършуваха за орѫжие. Нищо не намѣриха. Де ла Рокъ твърде смутенъ се маеше и лавираше. Накрая той изхвърли отъ партията храбритѣ нападатели.

Три пѫти той има изгледи да дойде на власть и тритѣ пѫти самъ се провали. На 6 февруарий за неговитѣ кохорти бѣше лесно да превзематъ камарата. Той обаче отдръпна хората си. „Франция още не е готова!“ — каза той. Навѣрно се надѣва, по примѣра на Хитлеръ, да дойде легално на власть. Подобно на Хитлеръ, презъ 1932 г. той стигна дотамъ да бѫде удостоенъ съ една среща съ шефа на правителството — следъ оставката на Думергъ — но той не бѣше поканенъ да състави кабинетъ. Той приказва непрекѫснато върху провалата на френската парламентарна система. „Ние (войската) спасихме нѣкога Франция, ние пакъ ще я спасимъ.“ И това изглежда да е неговата програма. Все пакъ народенъ водачъ той не може да стане.

Въ най-доброто си време „Огненитѣ кръстове“ броели, споредъ тѣхния водачъ, до половинъ милионъ членове. Всичкитѣ сѫ войници отъ фронта или синове на войници отъ фронта. Дисциплината е строга, а организационнитѣ методи се пазятъ въ тайна. Де ла Рокъ държи да бѫде напълно въведенъ фюрерскиятъ принципъ, колкото това и да е противно на индивидуалистичния френски народностенъ характеръ. Организацията разполага не само съ хора и пари, но и съ автомобили, камиони и съ около шестдесеть самолети. Нощно време се произвеждатъ тайни полеви военни учения въ околноститѣ на Парижъ, и при единъ случай само крайно сериознитѣ заплахи на Давалъ успѣха да възпрепятствуватъ една голѣма самолетна демонстрация надъ Парижъ.

Всичко това прави твърде страненъ факта, че подполковникъ де ла Рокъ се подчини като агънце, когато правителството на Блумъ разтури „Огненитѣ кръстове“ и другитѣ лиги.