Джон Гънтър
Европа безъ маска (59)

Лавалуация

„Отъ петь или шесть души въ свѣта зависи мирътъ. Сѫдбата ме постави въ това число.“

Пиеръ Лавалъ

Пиеръ Лавалъ, кметъ на простото парижко предградие Обервилие, сенаторъ отъ департамента Сена, бившъ министъръ-председатель и министъръ на външнитѣ работи, е роденъ презъ 1883 г. въ селото Шателдонъ на Овернъ. Наричатъ го „Le Bougnat“ — диалектно название на овернцитѣ, което значи буквално „дърваро-вѫглищарь“. Овернъ е огроменъ планински масивъ отъ прастаръ гранитъ въ южната часть на Срѣдна Франция. Овернцитѣ сѫ най-примитивнитѣ френски селяни, тежки въ работа, хитри, първобитни, тѣсно свързани съ земята. По цѣла Франция тѣ сѫ продавачитѣ на дърва и вѫглища. У много овернци се срѣщатъ силни негроидни черти въ лицата. Лавалъ има дебели устни, тежка, черна, мазна коса.

Той е, както французитѣ казватъ „malin“ — една дума, на която не може да се даде точенъ преводъ и който изразява единъ видъ честна безскрупулность, рѣзкость безъ злонамѣреность. На шега казватъ, че Лавалъ е билъ достатъчно уменъ да дойде на тоя свѣтъ съ едно име, което четено отпредъ назадъ, отзадъ напредъ, отдѣсно налѣво и отлѣво надѣсно, се чете еднакво. Той е преминалъ отъ крайна бедность къмъ голѣмо богатство, но е единъ отъ малкото френски политици незасегнати никога отъ никой финансовъ скандалъ. Той е гъвкавъ като котка. И като котка не предприема нищо, въ което не е предварително увѣренъ. Пресмѣта всѣки скокъ, до сантиметъръ. Умѣе да се измъкне прекрасно отъ всѣка трудность.

Той билъ протеже на великия Брианъ, който на шега е казвалъ за неговата змиоркоподобна гладкость: „Ахъ, невъзможно е да постигнете разбирателство съ когото и да е и съ г. Лавалъ.“ Лавалъ може да се разбере съ всѣкиго. Неговото държане въ камарата е образецъ на крайна тактичность. Той е кулоарниятъ политикъ, посрѣдникътъ „par excellence“. Той не е гордъ, нито е надмененъ. Между неговитѣ приятели има хора отъ всички партии, журналисти отъ всички страни. Той е на ти съ повече хора, отъ когото и да е другъ въ Франция.

Колкото и да сѫ обширни неговитѣ приятелски връзки, той се отнася къмъ всѣкиго съ неизмѣнната си лукавость и съ винаги бдителния си погледъ. Той е достатъчно хитъръ, за да се довѣри комуто и да било. Той въплъщава до значителна степень главната черта на френския характеръ — недовѣрчивостьта.

Баща му, който трѣбва да има още въ жилитѣ си мавърска кръвь, билъ селски месарь. Като дете малкиятъ Пиеръ се занимавалъ съ странни нѣща: посещавалъ училището, челъ всичко, какво му попаднало въ рѫцетѣ, самъ се занимавалъ съ гръцки езикъ. На 19 годишна възрасть станалъ учитель въ селото и учителствувалъ две години. Следъ това следвалъ право, отишълъ въ Парижъ и се отдалъ на политиката. Установилъ се като адвокатъ въ Парижъ. Въ относително кратковременното си адвокатствуване той е ималъ само голѣми процеси, представлявалъ интереситѣ на голѣми фирми, но като ораторъ билъ студенъ. Голѣмиятъ свѣтъ на политиката го увлѣкълъ и тамъ започналъ да говори добре и съ голѣма убедителность.

Кариерата му започна презъ 1914 г., когато билъ избранъ въ камарата отъ Обервилие, кварталъ, който той билъ избралъ за постоянно местожителство. Оттогава той поддържа най-тѣсни връзки съ това пролетарско парижко предградие. Тоя районъ е силно комунистически, но много комунисти гласуватъ за него, за да бѫде той кметъ на Обервилие. Дори презъ 1935 г., когато правителството преговаряше върху Московския пактъ, комуниститѣ не можеха да го ударятъ силно. Между избирателитѣ си е наричанъ просто Пиеро. Той поддържа връзки съ всички. Тия бедни хора много харесватъ ободрителнитѣ му маниери и лошитѣ му зѫби.

При започване на кариерата той е билъ здравъ социалистъ и до 1922 г. си запазилъ славата на краенъ лѣвичарь. Оттогава постоянно се придвижва надѣсно и сега е вече дълбоко въ центъра. Той не принадлежи на никоя политическа партия и се нарича „независимъ“. Не е напълно вѣрно, че се е издигналъ чрезъ социализма, а следъ това, като повечето именити френски политици, му далъ ритникъ. Лавалъ никога не е билъ правовѣренъ партиецъ. Той е билъ винаги самъ и е очаквалъ своя часъ.

Когато започналъ кариерата си, Лавалъ билъ страстенъ пацифистъ, а за това тогава наистина е била нуждна смѣлость. Неговото име се е намирало въ прочутия „карнетъ В“ на вѫтрешното министерство. Смѣтали го за единъ отъ най-опаснитѣ антимилитаристи. Той отбѣгвалъ да постѫпи като доброволецъ, а когато го мобилизирали, служилъ като обикновенъ войникъ — твърде кѫсо време. Чрезъ своя пацифизъмъ спечелилъ много симпатии всрѣдъ недоволната пехота по време на черния за Франция срѣденъ периодъ на войната. Презъ 1916 г. той извикалъ въ Камарата: „Като оставимъ настрана Русия (царска), ние не трѣбваше съ никого да водимъ война!“ Когато презъ следната година социалиститѣ се събраха на конгресъ за мира въ Стокхолмъ, той извикалъ: „Стокхолмъ е полярната звезда на нашитѣ надежди!“

Презъ 1919 г. той изгуби мѣстото си на депутатъ и остана до 1924 г. въ политическата пустиня. Тогава качествата му на добъръ посрѣдникъ го направиха твърде удобенъ за управляващъ. „Картелътъ на лѣвитѣ“ бѣше, както често пѫти, затрудненъ, и Лавалъ работи като свръзка на Полъ Пенлеве при преговоритѣ му съ Брианъ и Кайо. За награда той получи министерството на общественитѣ работи. Кайо живѣеше у дома му, Брианъ го обичаше и когато стана министъръ-председатель назначи Лавала за свой главенъ секретарь, — единъ твърде важенъ вѫзловъ постъ — а следъ това и за министъръ на правосѫдието.

Следъ това лѣвата коалиция падна, и по време на правителството на Поанкаре Лавалъ остана на сухо. Той бѣше твърде лѣвъ за суровия и коректенъ Поанкаре. Това му послужи за урокъ и той се погрижи да спечели приятелството на единъ държавникъ, който далечъ не бѣше лѣвъ: Андре Тардийо. Когато Тардийо състави кабинетъ презъ 1930 г., Лавалъ стана неговъ министъръ на труда. Лавалъ залагаше едновременно и за Тардийо и за Брианъ. Презъ януарий 1931 г. той стана министъръ-председатель и — по енергичнитѣ настоявания на Брианъ — прие Тардийо за министъръ на земедѣлието, което му струва подкрепата на лѣвитѣ. Първото му министъръ-председателство продължи тринадесеть месеца — единъ твърде дълъгъ срокъ за Франция.

Между другото Лавалъ отиде въ Берлинъ. Той бѣше първиятъ френски министъръ-председатель, който следъ войната правѣше визита на Германия. Изглеждаше каточели той иска да се разбере съ всѣки народъ. Германцитѣ му устроиха великолепно посрещане. Презъ юний 1931 г. той доказа на свѣта своята упоритость, като въ продължение на седемнадесеть горчиви дни се пазари, докато приеме мораториума на Хувъръ. Презъ октомврий той отиде въ Америка — пакъ той бѣше първиятъ френски министъръ-председатель, който отиде тамъ — и води разговори съ Хувъръ. По това време Бриановото влияние западна. Стариятъ апостолъ на мира бѣше боленъ и уморенъ. Слуховетѣ, че Лавалъ преждевременно подкопалъ неговото положение, не сѫ вѣрни. Тия двама мѫже взаимно много се уважаваха, а и Брианъ бѣше твърде боленъ, за да може да поеме каквато и да било работа. Когато презъ 1932 г. той се оттегли, Лавалъ обедини въ себе си поста на министъръ на външнитѣ работи съ министъръ-председателския постъ.

Прочее, още на следния месецъ Лавалъ напусна тоя постъ. Пестеливитѣ французи бѣха възхитени отъ неговото безплатно пѫтуване до Америка. Той ядоса всемогѫщата „Банкъ де Франсъ“, защото държеше, че франкътъ трѣбва на всѣка цена да върви съ английския фунтъ. Когато фунтътъ изостави златния еталонъ (не малка причина за което бѣха дългитѣ пазарлъци на Лавалъ по мораториума на Хувъръ), „Банкъ де Франсъ“ изгуби 20 милиона фунта въ ефективи. Прочее, Лавалъ се оттегли. Тоя въпросъ обаче той взе присърдце, съ което скоро ще се занимаемъ. Когато стана следния пѫть министъръ-председатель, той слушаше най-старателно банкеритѣ. Той остана „отвънъ“ две години и половина. Когато презъ октомврий 1934 г. югославскитѣ куршуми и френската липса на „първа помощь“ убиха Барту въ Марсилия, той стана отново министъръ-председатель. А презъ юний 1935 г., когато финансовата олигархия събори приятеля му Фланденъ, той пое още единъ пѫть министъръ-председателството. Следъ шесть месеца и това бѣше вече минало, и оттогава той мирува.

Лавалъ е лошъ ораторъ. Въ камарата говори само когато това не може на никаква цена да се отбѣгне. Той държи лѣвата си рѫка въ джеба на панталонитѣ си и съ дѣсната сѣче въздуха. „На неговитѣ ораторски способности липсва елегантность“, — така казватъ критицитѣ-софисти. Елегантностьта обаче е последното качество, къмъ което би изявило претенция това мургаво селско момче. И защо да се ядосва то върху публичнитѣ дърдорения въ тремоветѣ на камарата, когато единъ кратъкъ шепотъ отвънъ може да свърши толкова работа? Когато не може да отбѣгне нѣкоя речь, помага му политическиятъ умъ. Съ единъ ударъ той спечели за себе си камарата по време на кризата отъ 1935 г., когато всички роптаеха отъ нехайството на предшественика му.

Лавалъ е вѣроятно единствениятъ политически мѫжъ въ Франция, който не е написалъ нито една книга и който нѣма амбицията да свърши като членъ на „Френската академия“. Той не е така основно образованъ като Пенлеве или Ерио. Той има разбиранията на инженеръ, а не на ученъ. Той не се занимава съ абстрактното и не може да каже много нѣщо върху изкуството, науката или чистата литература.

Тоя Лавалъ обаче, типиченъ французинъ отъ срѣдната класа — не парижанинъ — мисли бърже, хитро, логично, практично. Да сравнимъ неговата интелигентность съ тая на нѣкой германецъ, напримѣръ Розенбергъ. Споредъ Дороти Томсонъ, Розенбергъ е много уменъ човѣкъ, но при това съвършено лудъ. Като повечето германци, той изглежда едновременно грандиозенъ и крайно глупавъ. Той умѣе да строи диалектични кули съ изумителенъ блѣсъкъ, да ги строи върху хипотези, които едно дете може безъ мѫка да съсипе. Лавалъ е на противния полюсъ. Той не мисли само съ главата, но и съ върховетѣ на пръститѣ си.

Всѣки германецъ се мисли избранъ за нѣкоя голѣма национална задача. Всѣки французинъ е пропитъ, подобно на Лавалъ, отъ значението на личнитѣ си способности. Остържи единъ германецъ и ще видишъ една овца, остържи единъ французинъ и ще видишъ единъ анархистъ. „Отнеми свободата на Германия, — казва Френсисъ Гънтеръ, — и ти ще обединишъ страната. Вземи свободата на Франция и ти ще имашъ революция!“

Единъ знаменитъ изразъ се приписва на Клемансо. „Брианъ, — казалъ той, — нищо не знае, всичко разбира. Поанкаре знае всичко, нищо не разбира.“ Лавалъ се намира по срѣдата. Той знае много нѣщо, но не всичко; разбира повече, отколкото знае, но държи смѣтка за границитѣ на своитѣ знания. Обича да прощава на враговетѣ си. Той е адвокатъ, но праща по дявола юридическитѣ форми. Притежава особена черта въ характера си, безкрайно рѣдка между политицитѣ: не е суетенъ.

Лавалъ се ожени за жена отъ Овернъ, която, подобно на женитѣ на повечето френски политици, не проявява никакъвъ интересъ къмъ политиката. Той и тя живѣятъ въ малкия пасажъ „Вила Саидъ“, врата до врата съ нѣкогашното жилище на Анатолъ Франсъ. Лавалъ предпочита селото предъ Парижъ и често отива въ родния си край Шагелонъ, кѫдето това нѣкогашно селянче, създало само себе си, притежава собственъ, импозантенъ замъкъ. Дори по време на една кабинетна криза той се опита да отиде на излетъ, извънъ Парижъ. Той има две-три полски имения и единъ чифликъ, „Ла Корбиеръ“ въ Нормандия. Прелестната му дъщеря Жозе го придружава навсѣкѫде.

Лавалъ нѣма пороци — ако не се смѣта това, че пуши по 80 цигари на день, въпрѣки запрещението на лѣкари. Той носи все сѫщиятъ видъ бѣла вратовръзка, каквато си е поставилъ за пръвъ пѫть презъ 1914 г., защото бѣлата вратовръзка не избѣлѣва и се пере.

Презъ юний 1935 г. Лавалъ нѣмаше голѣма охота къмъ поста министъръ-председатель. Той предпочиташе любимата си область — външната политика, въ която неговата свѣтлина наистина повече свѣти. Той пое министъръ-председателствотс съ голѣма въздържаность, защото разбираше, че то нѣма да е трайно, докато въ министерството на външнитѣ работи щѣше да издържи по-дълго време. Неговата най-голѣма амбиция е да стане голѣмъ външенъ министъръ на Франция и да обезпечи сигурностьта на Франция съ дългосрочни договори съ Англия, Германия и Италия. Затова страстно желае да бѫде първиятъ поканенъ отъ Хитлеръ французинъ въ Парижъ.

Той пое външното министерство следъ Барту, който винаги ревностно се бѣше старалъ да издигне въ Срѣдна Европа нѣколко прегради, съ които да дразни германцитѣ. Плебисцитътъ въ Сааръ бѣше предстоящъ, и Лавалъ направи всичко възможно да настрои миролюбиво Хитлера чрезъ една трезва, дѣловита спогодба върху Саарския проблемъ. Неговата политика бѣше очевидна: той знаеше, че Сааръ на всѣка цена ще отиде съ Германия, и затова реши да се раздѣли съ него по добъръ начинъ. Великодушие при такива обстоятелства не струва нищо. Затова той подкрепи ведно съ Антони Идънъ създаването на международната полиция, която трѣбваше да надзирава плебисцита. По тоя начинъ той създаде единъ изключителенъ, важенъ европейски прецедентъ.

Следъ това Лавалъ отиде въ Римъ и презъ януарий 1935 г. сключи своята знаменита спогодба съ Мусолини, която, както тогава се каза, премахнала всички възможни затруднения между Франция и Италия. Той подари на Мусолини нѣкакъвъ пѣсъкъ безъ стойность въ Либия и получи срещу това обещанието за бѫдещо френско-италианско сътрудничество въ Срѣдна Европа. Тая пресловута спогодба съ Мусолини впоследствие му причини безброй неприятности, защото, когато започна Абисинската война, французитѣ се опасяваха, че Мусолини ще действува опрѣнъ на обещанието, дадено на Италия, а това ще дразни англичанитѣ, съ които бѣше повече отъ наложително да се поддържатъ добри връзки въ рамкитѣ на Обществото на народитѣ. Лавалъ бѣше принуденъ да пази лицето си отъ дветѣ страни.

Непосрѣдствено следъ посещението си въ Римъ, Лавалъ сключи на 3 февруарий Лондонската спогодба, споредъ която Англия и Франция установяваха единството на английскитѣ и френски цели въ Западна Европа. Контрагентитѣ изказаха готовность да разширятъ Лондонския договоръ чрезъ една въздушна конвенция. На това германцитѣ отговориха чрезъ възстановяването на общата задължителна военна служба. Веднага Англия, Франция и Италия се срещнаха въ Стреза да създадатъ „Единенъ фронтъ срещу нарушителитѣ на мира“, който не издържа дълго. Твърде предпазливъ, Лавалъ отиде въ Москва и подписа съ Сталинъ единъ пактъ отъ жизнено значение или, по-точно казано, единъ воененъ съюзъ между Франция и Русия.