Джон Гънтър
Европа безъ маска (58)

Германия е Хитлеръ, но Франция се представлява отъ цѣла върволица хора. Шестотинъ и осемдесеть отъ тѣхъ седятъ въ „Камарата на депутатитѣ“, раздѣлени на изумително голѣмъ брой партии и групи. Презъ шестдесеть и четири годишното си сѫществувание френската република е дала двадесеть и седемь кабинета съ срѣдна възрасть отъ по осемь месеца. Поради това днесъ въ страната се намиратъ четиринадесеть бивши министъръ-председатели, всѣки отъ които, докато е живъ, ще бѫде наричанъ M. le President (du conseil). Отъ тая гледна точка Франция е „reductio ad absurdum“ на демокрацията.

За тая извънредна политическа нетърпеливость има много причини. Преди всичко, както Андре Зигфридъ казва, всѣки французинъ носи влѣво сърдцето си, а вдѣсно портмонето си. Това го прави сѫщество съ противоречиви чувства. Следъ това партиитѣ и групитѣ не сѫ така рѣзко очертани, както въ Америка и Англия. Политиката е преди всичко дѣло на личностьта. Депутатитѣ сѫ повече индивидуалисти, отколкото членоветѣ на единъ стегнатъ партиенъ апаратъ. Мнозина пъкъ — въ сегашната камара тѣ сѫ тридесеть и единъ — въобще не принадлежатъ на никаква партия.

Френската избирателна система е комбинация отъ английската и американската, като камарата се избира за опредѣленъ периодъ — четири години, но кабинетътъ трѣбва да даде отставка, ако се види лишенъ отъ довѣрие. Новиятъ кабинетъ продължава да работи съ старата камара. И на това се дължатъ честитѣ бъркотии. Тамъ има толкова много партии, че никоя не може самостоятелно да разполага съ болшинство. Поради това тѣ се съединяватъ чрезъ коалиции.

„Наименованията на партиитѣ, — пише Албертъ Жераръ — сѫ, казано подъ сурдинка, «извратени». Либералитѣ сѫ пребоядисани консерватори. Консерваторитѣ сѫ революционери по духъ, по тонъ и по методи. Социалната и радикална лѣвица принадлежи на дѣсницата, радикалъ-социалиститѣ сѫ предпазливо изчакваща буржоазия. Най-реакциониятъ държавникъ на последнитѣ години, Милеранъ, бѣше социалистъ. Френскитѣ партии не сѫ само сѣнки на имената си. Остроумието на нѣкой византийски теологъ не би било достатъчно, за да разбере разликата между «Демократичното сдружение», «Лѣвитѣ републиканци» и «Републиканския съюзъ».“

Замаянъ отъ водовъртежа на френскитѣ кабинети, чуждестраниятъ наблюдатель е винаги наклоненъ да преувеличава последствията. Смѣнитѣ и възвръщанията по начало не означаватъ много нѣщо. Управлението — здравиятъ щабъ на всѣко министерство — държи здраво и сигурно правителствената машина. Министъръ-председательтъ е повече формаленъ, отколкото фактически управникъ на страната. Той е „вѣтропоказатель, който съ досадна точность посочва състоянието на общественото мнение въ всѣки моментъ“. Задъ кулиситѣ бюрокрацията работи непрекѫснато, спокойно, невъзмутимо.

Фактически следъ войната сѫ станали само петь основни промѣни въ управлението на Франция — точно толкова, колкото и въ Англия. Отъ 1919 г. до 1924 г. управляваше „Националниятъ блокъ“, воденъ отъ Клемансо, Поанкаре и финансовата олигархия. Той отстѫпи за 1924 — 1926 г. мѣстото си на лѣвата коалиция на Ерио подъ името „Картелътъ на лѣвитѣ“. Следъ това Поанкаре се върна съ „Националния съюзъ“, за да спаси франка и се задържа до 1929 г. Цѣла редица отъ лѣви коалиции, повече или по-малко противещи се на олигархията и на „Банкъ де Франсъ“, управляваше съ мѫка до 1934 г. Последва „националниятъ“ периодъ на Думергъ, Фланденъ и Давалъ. Презъ 1936 г. кормилото бѣше поето отъ Народния фронтъ.

Напрѣко, презъ цѣлия водовъртежъ, се изрѣзва религиозниятъ проблемъ. Франция е раздѣлена на две религиозни крайности: католици и франкмасони. Католицитѣ, като най-силна група, сѫ националисти, консервативни, силни въ олигархията и въ армията. Нѣкои отъ най-блестящитѣ памфлетисти, като тия отъ „Аксионъ франсезъ“, сѫ роялисти. Католическата маса е вѣрна на републиката, но ако тя е дѣсна.

Франкмасонитѣ, отъ друга страна, сѫ преди всичко представени въ партиитѣ на лѣвитѣ. Брианъ навѣрно е билъ франкмасонъ, сѫщо и Ерио, а Шотанъ — безсъмнено. Говорятъ, че радикалитѣ стоятъ подъ влиянието на масонитѣ. Тѣ сѫ здрави републиканци и антиклерикалци, борятъ се срещу финансовата олигархия и банкитѣ. Франция е единствената европейска страна, въ която франкмасонитѣ сѫ застанали като парливъ политически проблемъ. Дѣснитѣ, напримѣръ, заклеймиха скандала Стависки като едно „масонско съзаклятие.“