Джон Гънтър
Европа безъ маска (52)

До победата на Народния фронтъ всѣки френски министъръ-председатель биваше създаденъ отъ финансовата олигархия, която бѣше съборена отъ кабинета Блумъ презъ юний 1937 г. Въ предидущата глава споменахъ „Банкъ де Франсъ“. Отъ поколѣния Франция е управлявана отъ една група отъ около двеста семейства финансисти, — прочутитѣ „Deux Cents“ — чиято главна фасада е „Банкъ де Франсъ“. Какъ тая олигархия е работила презъ всички времена, ще трѣбва да се разкаже. Споредъ французитѣ, при все че Франция не е вече кралство, Третата република е само единъ залогъ въ рѫцетѣ на осемнадесеттѣ регенти на банката.

Шотанъ може да падне като Блумъ. „Банкъ де Франсъ“ обаче, макаръ и да е вече ограничена въ статутитѣ и лишена отъ привилегиитѣ, ще продължи да бѫде това, което е била. А съ нея и групата на „двестата“. Банката е основана отъ Наполеонъ I. При все че тя движи паритѣ на Франция и пази нейнитѣ златни резерви, тя е частна, а не държавна банка. Възъ основа на нейния уставъ, чиято промѣна успѣ да постигне Блумъ, само двеста акционери, които притежаватъ голѣмитѣ влогове, могатъ да гласуватъ при избора на регентитѣ, които и до днесъ неограничено управляватъ банката.

Презъ 1933 г. банката е имала около четиридесеть хиляди акционери. 17.889 души притежавали по една акция, 9.021 по две, 8.021 по четири. Общо въ рѫцетѣ на 34.931 малки акционери имало 68.015 акции. Останалитѣ 115.485 акции се представлявали отъ 6.069 лица. А отъ тѣхъ само двеста отгоре надолу иматъ избирателни права. Тѣ избиратъ регентитѣ.

Тия двеста души, елитътъ на френскитѣ финанси, сѫ една изумителна плутокрация. Тѣ сѫ толкова снобистки, колкото единъ жамбонъ въ бургундско вино или една шапка отъ Рю де ла Пе. Да се проникне до вѫтрешнитѣ крѫгове не е достатъчно само богатство. Двамата най-известни френски милионери на нашето време, парфюмерийниятъ фабрикантъ Коти и автомобилниятъ фабрикантъ Ситроенъ, не бѣха членове на това просвѣтено общество, което обикновено, накратко и подчертано, наричатъ „олигархията“. Тоя, който му принадлежи, съединява наследствения рангъ на рода съ съвременната власть върху едно огромно богатство. Тия хора произхождатъ направо още отъ предреволюционните дни. Тѣ сѫ образували отъ времето на Наполеона едрата буржоазия, тѣ сѫ работили съвмѣстно, за да засилятъ своята мощь при Луи Филипъ и Наполеонъ III. Последната действително приета въ олигархията личность трѣбва да е Евгений Шнайдеръ, индустриалецъ на стомана и орѫжие, но отъ тогава има вече тридесеть години.

Отъ осемнадесетте регенти на „Банкъ де Франсъ“ трима се назначаватъ отъ държавата: управительтъ и двамата подуправители. Въ качеството си на такива обаче тѣ вече нѣматъ право на решаващъ гласъ като другитѣ регенти. Управительтъ трѣбва да подписва всѣко решение на регентитѣ, а когато откаже, технически нѣма никакво срѣдство да бѫде принуденъ да направи това. Фактически обаче на управитель, който не може да се разбира съ регентитѣ, не му остава нищо друго, освенъ да си подаде оставката. Споредъ опредѣленията на Наполеоновия кодексъ, управительтъ трѣбва да притежава сто дѣла отъ капитала на банката, а всѣки подуправитель — по петдесеть. Споредъ курса, всѣка акция струва 10.000 франка. Колко чиновници на френската държава могатъ да поставятъ на таблото 500.000 или 1.000.000 франка? Затова старъ обичай е другитѣ регенти да заематъ на новия управитель недостигащата му сума въ акции. Напусне ли нѣкой управитель, веднага регентитѣ се погрижватъ за него. Единъ отъ последнитѣ бивши управители, Сержанъ, влѣзе въ управлението на „Banque de l’Union parisienne“, една голѣма банка, която посрѣдничи при сдѣлкитѣ на частнитѣ банкери съ регентитѣ. Бившиятъ управитель Моро отиде въ „Banque de Paris et de Pays Bas“. Бившиятъ управитель Шарлъ Ристъ стана, подобно на бившия министъръ-председатель Думергъ, членъ на управителния съветъ на дружеството за Суецкия каналъ.

Трима други регенти на банката сѫ чиновници, които представляватъ френското съкровище. Тѣхната главна длъжность е да надзираватъ баланса на съкровищнитѣ смѣтки. По начало тѣ представляватъ една особена плутокрация вѫтре въ плутокрацията. Тѣ сѫ „финансови инспектори“ на френското държавно управление. Тѣзи „инспектори“ започватъ кариерата съ единъ отъ най-труднитѣ конкурсни изпити въ свѣта. Обикновено тѣ сѫ образовани млади хора, интелигентни и отъ добри семейства. На брой тѣ сѫ осемдесеть и стоятъ на върха на управлението. Следъ дългогодишна подготовка тѣ ставатъ „инспектори“. Впоследствие тѣ могатъ да станатъ регенти на „Банкъ де Франсъ“ или да я напуснатъ и да заематъ частни мѣста въ индустрията или въ банковия свѣтъ. Тия осемдесеть „финансови инспектори“ представляватъ нѣщо като финансовъ генераленъ щабъ, разпръснатъ — но тѣсно свързанъ — върху цѣлата финансова структура на френската република.

Останалитѣ дванадесеть регенти застѫпватъ частнитѣ интереси и сѫ истинскитѣ владѣтели на „Банкъ де Франсъ“. Тѣ въплъщаватъ цѣлокупнитѣ френски финанси, промишленость, търговия, земедѣлие. Шестима отъ тѣхъ сѫ банкери и въ пълния смисълъ на думата „наследствени регенти“. Тѣхнитѣ мѣста се даватъ отъ бащата на сина. Отъ тия шесть семейства презъ XVIII вѣкъ сѫ дошли отъ Швейцария четири, за да подпомогнатъ Некеръ при опазването финанситѣ на „Стария режимъ“. Ротшилдовцитѣ притежаватъ своето мѣсто отъ 1855 г.

Ето шесттѣ банкери — регенти:

Баронъ Едуардъ де Ротшилдъ (банкова кѫща Ротшилдъ).

Баронъ Хотингеръ (Банкова кѫща Хотингеръ, Отанже).

Баронъ Жакъ де Ньофлизъ (Банкова кѫща Ньофлизъ).

Ернестъ Мале (Банкова кѫща Мале).

Давидъ Вайлъ (Банкова кѫща Лазаръ Фреръ).

Пиеръ Мирабо (Банкова кѫща Мирабо).

Всичкитѣ тия банки сѫ почтени частни институти, които отъ вѣкове, редомъ съ обикновенитѣ си операции, съхраняватъ имуществата на френското дворянство. Тѣ представляватъ династии. Така, напримѣръ, Пиеръ Мирабо наследи чичо си Вилиамъ д’Екталъ, който бѣше наследникъ на чичо си Пиеръ Мирабо и който на свой редъ е наследилъ поста отъ дѣдо си Адолфъ д’Екталъ, който пъкъ го има отъ баща и отъ дѣдо. Малетовци притежаватъ мѣстото си непрекѫснато отъ 110 години.

Остатъкътъ отъ регентитѣ, възъ основа на Наполеоновия законъ отъ априлъ 1806 г., се взема измежду „производители, фабриканти или търговци“, доколкото тѣ сѫ притежатели на голѣми количества акции. Тѣхнитѣ имена сѫ:

Франсуа де Венделъ, индустриалецъ на стомана,

Тинардонъ, индустриалецъ,

Рене Дюшеменъ, химико-индустриалецъ,

Камилъ Пуленъ, химико-индустриалецъ,

Роберъ Дарбле, фабрикантъ на хартия.

Общитѣ интереси на регентитѣ отъ банковитѣ и индустриални срѣди сѫ отишли дотамъ, че тѣзи единадесеть души притежаватъ 150 мѣста въ 95 акционерни дружества, които владѣятъ най-малко шестдесеть процента отъ индустриалното производство на Франция. Тѣ участвуватъ въ управленията на 31 частни банки, 8 застрахователни дружества, 8 желѣзопѫтни компании (отъ тѣхъ четири въ чужбина), 8 корабопритежателски компании, 7 метални дружества, 8 електрически дружества, 8 минни предприятия, 12 химични концерни.

На първо мѣсто обаче регентитѣ сѫ плътьта и кръвьта на гигантския индустриаленъ концернъ, известенъ подъ името „Comité des Forges“, т.е. „Комитетъ за високитѣ пещи“.

Осемнадесетиятъ, още не споменатъ, регентъ е маркизъ де Вогюе, председатель на „Френското агрикултурно д-во“. Отъ двадесеть години земедѣлието, гръбнакътъ на Франция, е представено въ централния институтъ на банкитѣ чрезъ маркизъ де Вогюе, застѫпникъ на земедѣлцитѣ и селянитѣ въ регентския съветъ.

Регентитѣ на „Банкъ де Франсъ“ сѫ имали до сега решително влияние върху френската политика, тъй като тѣ чрезъ възспиране на кредити отъ държавното съкровище могатъ да счупятъ врата на всѣки министъръ-председатель, който не имъ харесва. Банката, по-голѣма или по-малка преставителка на рентиерската класа, бѣше за безусловна дефлация. Много хулената Камара на депутатитѣ, която представлява човѣка отъ улицата и неговата кесия, застѫпи противоположното гледище. Прочее, банката можеше да прокара своята воля, ако предотврати решението на депутатитѣ въ последния моментъ. Това би се постигнало, ако регентитѣ биха имали единъ послушенъ министъръ-председатель, комуто биха дали пълна свобода на действие. Така, напримѣръ, банката надума стария Гастонъ Думергъ, който следъ безредицитѣ около аферата Стависки образува едно национално правителство, да поиска такива пълномощия. Въ отговоръ на това камарата набърже посочи на достойния старъ човѣкъ вратата. Следващиятъ министъръ-председатель бѣше Пиеръ Етиенъ Фланденъ. Банката го смаза въ шесть месеца.

Фланденъ, 1.90 м високъ, човѣкъ на центъра, почтенъ момъкъ, отбѣгваше да изпълнява безусловно желанията на банката. Той бѣше казалъ. „Ние стоимъ предъ избора: дефлация или девалвация на франка. Азъ не искамъ да се свързвамъ съ тая дилема!“ Той предложи една трета алтернатива, една политика на лабилната монета, една степенувана рефлация. На банката това не изнасяше и тя предизвика паниката, която събори Фландена. Министъръ-председательтъ си отмъсти, като уволни Клеманъ Море, управителя на банката. Срещу това банката започна да протака редисконтирането на краткосрочнитѣ държавни заеми. Натискътъ на банката върху правителството стана огроменъ. На 15 юний правителството имаше едно голѣмо плащане на държавни облигации, а нѣмаше нито стотинка. Фланденъ караше отъ днесъ за утре и взе заемъ отъ пощенскитѣ чекови смѣтки. Французитѣ станаха нервни, плашеха се отъ инфлация, започнаха да купуватъ злато и да изпращатъ капиталитѣ си въ странство. Банката остави тия събития да се развиватъ свободно. Тя можеше въ всѣки моментъ да възспре изчезването на златото, но тя искаше да удари Фланденъ. Обвзетъ отъ паника Фланденъ апелира въ камарата за широки пълномощия, каквито преди това се бѣше колебалъ да поиска. Камарата, разбира се, не разбра това и го свали. За победоносната банка бѣше достатъчно само да мръдне съ пръстъ и дупката въ златнитѣ резерви щѣше да бѫде запълнена. Това е „вѫтрешната“ история на френската финансова криза отъ юний 1935 г.

Лавалъ стана министъръ-председатель и слѣпо слушаше банката по пѫтя на една отчаяна дефлационна политика. Той обаче не можа да погълне изцѣло програмата на г. де Ванделъ, председатель на „Comité des Forges“, който искаше четири-петь билиона франка за „стопанското възстановяване“. Тия пари трѣбваше да се подарятъ на индустрията въ форма на данъчни облекчения и държавни субсидии. Данъцитѣ бѣха увеличени. Всѣки страдаше. Интересно бѣше да се види какъ де Ванделъ водѣше Лавалъ за юздата, когато той поиска отъ камарата 4.000.000.000 франка за военни кредити. Камарата направи две корективни предложения: печалбитѣ на индустриалцитѣ на орѫжие да се ограничатъ на петь на сто и орѫжейната индустрия да се етатизира въ срокъ отъ една година. Когато Лавалъ забеляза, че тия две предложения ще бѫдатъ прокарани, той бърже оттегли своя законопроектъ.

Всѣки, който мисли, че фашизмътъ е сила, която работи изключително за облагитѣ на индустриалцитѣ, тукъ ще се натъкне на единъ парадоксъ. Франция е демократична страна. Въпрѣки това френскитѣ индустриалци иматъ значително повече власть върху политическия животъ на Франция, отколкото германскитѣ индустриалци въ Германия. Да, ако стопанството е единствениятъ показатель на фашизма, би могло да се твърди, че Франция е страна „по-фашизирана“ отъ Германия, кѫдето, споредъ едно неотдавнашно нареждане на Хитлеръ, никоя индустрия не може вече да печели повече отъ 6 на сто. Въпрѣки това би било глупость да се твърди, че Франция е фашистска страна.