Джон Гънтър
Европа безъ маска (51)

Народниятъ фронтъ

На 17 юлий 1934 г. националниятъ съветъ на френската социалистическа партия, следъ дълга морална подготовка и трудни преговори, реши съ 3471 срещу 366 гласа да приеме предложението на комунистическата партия за съвмѣстна програма срещу войната и фашизма. Текстътъ на спогодбата бѣше приготвенъ отъ единъ комитетъ, въ който участвуваха десеть социалисти и десеть комунисти. Така се създаде Народниятъ фронтъ. Своя произходъ той дължи на два фактора: страхътъ отъ Хитлеръ и новата политика на Коминтерна — Комунистическиятъ интернационалъ въ Москва — споредъ която идеята на свѣтовната революция се изоставяше, а на комунистическата партия въ Франция се предоставяше свободата да влѣзе въ изборната кампания на патриотична, не революционна основа.

Морисъ Торесъ, младиятъ рудничарь, който води френската комунистическа партия, заяви, че той и неговитѣ привърженици не гледатъ на Народния фронтъ като на орѫдие на социализацията, още по-малко на комунизма, но изказа своята надежда, че нѣкога комунистическата система ще управлява Франция. Той добави обаче, че тая система ще придобие една специфична френска форма, която нѣма да бѫде предписана отъ чужбина. Цельта на Торесъ бѣше много ясна. Никой разуменъ комунистъ въ Франция не иска страната да се съсипе отъ гражданска война, тъй като една силна и единна Франция е най-добриятъ съюзникъ на Русия срещу Хитлеръ.

Отъ своя страна Блумъ прие комунистическата инициатива. Дветѣ партии, които дотогава се бѣха здраво борили една срещу друга и всѣка за себе си претендираше върху изключителното право да представлява пролетариата, изготвиха една обща програма. Тя предвиждаше твърде голѣми и надути начинания: реформа на „Банкъ де Франсъ“, национализиране на орѫжейната индустрия, разтуряне на фашистскитѣ организации, отбрана на Франция, четиридесетчасова работна седмица, колективни договори и др. И още нѣщо: тѣ решиха, при изборитѣ, всички тѣхни гласоподаватели да подкрепятъ челния лѣвъ кандидатъ, независимо отъ това на коя партия принадлежи.

Франция креташе досадена и уморена презъ годинитѣ 1934 и 1935. Видно бѣше, че Хитлеръ проправя своя пѫть навънъ. Фланденъ, Лавалъ и Саро бѣха изоставили назадъ страната поради стопанскитѣ трудности. Крайнитѣ мѣрки на Лавалъ бѣха засегнали дълбоко жизнения стандартъ на всѣко френско домакинство. Скандалътъ Стависки и февруарскитѣ безредици бѣха нанесли дълбоки вѫтрешни рани. Опасението отъ нѣкой фашистски превратъ на полковникъ де ла Рокъ и неговитѣ огнени кръстове ставаше отъ день на день все по-голѣмо. Презъ мартъ 1936 г. дойде Хитлеровиятъ рейнски превратъ. Франция стана много нервна и искаше на всѣка цена промѣна. Изборитѣ отъ 26 априлъ и 3 май донесоха една повсемѣстна победа на лѣвитѣ и доведоха Народния фронтъ на власть. Блумъ, като водачъ на най-голѣмата партия въ коалицията, стана първиятъ социалистически министъръ-председатель на Третата република.

Лѣвицата спечели 381 мандата срещу 237 за десницата. Блумъ образува правителство отъ радикали и социалисти съ комунистическа подкрепа. Комуниститѣ, които увеличиха мандатитѣ си отъ десеть на седемдесеть и два, не влѣзоха въ кабинета. Въ много отношения тѣ бѣха въ сѫщото положение, въ което дотогава бѣха социалиститѣ спрямо предидущитѣ правителства — лѣва група, която подкрепя правителството дотогава, докато намира, че върви по правъ пѫть. Все пакъ имаше една твърде важна разлика: комуниститѣ бѣха свързани съ Блумъ чрезъ програмата — общата програма, — докато Блумъ никога не бѣше възприемалъ програмата на радикалитѣ, на Ерио и Даладие. Отъ Блумъ се искаше да се отнася коректно съ комуниститѣ. „Ще правя това, което искамъ да правя, — бѣше казалъ той неотдавна въ единъ частенъ разговоръ, — стига да имамъ време. А азъ ще имамъ време, ако моитѣ приятели отъ лѣво не ме насилватъ много. Съ радикалитѣ ще се справя лесно. А отъ неприятеля отдѣсно не се плаша.“

Когато Блумъ отиде въ Матиньонъ на 1 юний, предъ него се бѣше изправила една криза отъ първа степень. Лѣвицата се надигна да стачкува. Както мѣродавни наблюдатели твърдятъ, стачкитѣ били спонтанни въ произхода си, нито подкладени, нито организирани отъ комунисти или социалисти. Работници отъ едни или други индустрии напускаха работата. Настѫпи нѣщо като епидемия, докато производството спрѣ въ цѣла Франция. Повече отъ единъ милионъ хора стачкуваха. Хотели, универсални магазини, докове, орѫжейни заводи, ресторанти, рудници, козметични салони затвориха вратитѣ си. Нѣкои за день-два, други за нѣколко седмици. Лѣвицата, опиянена отъ победитѣ си, не подозираше каква голѣма латентна сила крие Блумъ въ себе си.

Стачкитѣ представляваха великолепенъ примѣръ за здравия човѣшки разумъ и за самообладанието на срѣдния французинъ. При това прекратяване на работата, единъ голѣмъ драстиченъ актъ, ненаправенъ отъ никого въ Европа следъ войната, не бѣше разбита нито една работилница, не бѣше повредена нито една машина, не бѣше ранено нито едно лице, не бѣше пролѣта нито една капка кръвь. Единъ отъ най-опитнитѣ чужди кореспонденти въ Франция, Едгаръ Е. Мауръръ, телеграфира на своя вестникъ, че по време на най-голѣмото напрежение не би се побоялъ да прекара едно девическо училище презъ най-мрачнитѣ квартали на Парижъ. Въ голѣмитѣ универсални магазини спѣха мѫже и жени по коридоритѣ — не по леглата. Тѣ бѣха зле заплащани и често пѫти гладни — но не бѣше открадната нито бучка сирене, нито една консерва бобъ.

Стачкитѣ бѣха огроменъ активъ за Блумъ, тъй като тѣ изтъкнаха както силата, така и дисциплината на работницитѣ. Тѣ бѣха едно отчаяно предупреждение за сената, въ случай че той възнамѣрява да протака одобрението на потока законопроекти. Блумъ енергично отказа да си послужи съ войска или пъкъ съ властьта, като шефъ на правителството, за прочистването на работилницитѣ. Той знаеше, че това ще доведе само до кръвопролитие.

„Знамъ, — каза той, — че завземането на работнитѣ помѣщения е нелегално, но не е ли по-добре стачницитѣ да останатъ спокойни въ магазинитѣ и работилницитѣ — кѫдето не правятъ нищо лошо — отколкото да бѫдатъ нападани тамъ и изхвърлени отъ полицията, подпомогната отъ фашистскитѣ лиги? Жандармерията и войската могатъ, разбира се, да прочистятъ фабрикитѣ, но какво ще стане съ фабрикитѣ следъ това?“

Така говорѣше здравото човѣшко съзнание. Следъ първата седмица обаче, когато движението непрестанно се увеличаваше, каточели правителството прояви желание да направи нуждното, за да наложи възвръщането на нормалнитѣ отношения. Блумъ не искаше да изпусне движението отъ рѫцетѣ си. Торесъ даде паролата комуниститѣ да започнатъ работа. Министърътъ на вѫтрешнитѣ работи Салангро съобщи, че за въ бѫдеще не ще бѫдатъ търпѣни „Sit down“ — стачки. Спокойно, съ безупрѣчна дисциплина, всички се запѫтиха къмъ своитѣ машини.

Безсъмнено, за тоя тъй бързъ край на стачкитѣ допринесоха твърде много смѣлостьта, размѣрътъ и темпътъ на Блумовитѣ реформи. Той започна съ непосрѣдственото осѫществяване програмата на Народния фронтъ, която само преди петь месеца се струваше на всѣкиго фантастично скроена. Хората се убедиха, че той наистина иска да изпълни своитѣ политически обещания. Дѣсницата широко зяпна уста — раздразнена и изумена. Лѣвицата се държеше така, каточели нѣма нищо за чудене. Но и тя не бѣше по-малко изумена.

Съ първата поредица законопроекти следъ „Матиньонската спогодба“ съ работодателитѣ се извоюва четиридесетчасовата трудова седмица, правото на колективенъ договоръ за работонаемницитѣ, опредѣлиха се минималнитѣ заплати и платениятъ отпускъ. Изчисляваше се, че тия мѣрки ще увеличатъ производственитѣ разноски на френската индустрия съ 12 на сто. Твърде скѫпъ експериментъ! Блумъ обаче бѣше пожелалъ — може би е билъ принуденъ — да поеме риска.

Една редица малки закони занима следъ това правителството, въ което имаше и три жени като държавни подсекретари — за пръвъ пѫть въ френската история жени влизаха като членове на кабинета. Възрастьта за постѫпване на училище бѣше увеличена. Правителството се раздѣли на седемь „сфери“, за да се повишатъ спестовностьта и постиженията на управлението. Намаленията на заплати и надници, които бѣше прокаралъ Лавалъ, бѣха отчасти възстановени. Създаде се новъ правилникъ за пенсиитѣ. Обявенъ бѣше единъ обстоенъ планъ за земедѣлието. Съ изумителна непоколебимость бѣше внесенъ единъ законопроектъ, който трѣбваше да се справи съ ноторната продажность на парижкия печатъ.

Всичко това обаче бѣше детска играчка въ сравнение съ истинскитѣ планове на Блумъ. Три чудни мѣрки бѣха прокарани въ кѫсо време. Най-напредъ камарата гласува съ преобладаващо мнозинство — 444 срещу 77 — реформата за „Банкъ де Франсъ“, която предвиждаше едно основно премахване на феодалнитѣ привилегии. Новиятъ законъ отстраняваше стария регентски съветъ на банката и поставяше предприятието на мѣстото му: служитель, а не господарь на страната! Съ още по-голѣмо мнозинство, 484 срещу 55, правителството прокара закона за етатизирането на орѫжейната индустрия. Временнитѣ разходи бѣха изчислени на единъ милиардъ франка. Такова нѣщо дотогава не бѣше се случвало въ Европа. Следъ това Блумъ нанесе ударъ на главнитѣ си врагове, като разпореди разтурянето на разнитѣ праздноскитащи банди, фашистскитѣ организации. Съ опашка между краката — поне за нѣкое време — членоветѣ на „Огненитѣ кръстове“ и разни други малки съюзи се прибраха по домоветѣ си.

Най-после Блумъ направи единъ огроменъ скокъ. Презъ октомврий той девалвира франка. Отъ седемь години Франция бѣше парализирана поради златния стандартъ. Индустрията бѣше почти разорена, индексътъ на съестнитѣ продукти ужасно високъ. Въпрѣки това никой министъръ-председатель не бѣше посмѣлъ да се отърве отъ златото. Блумъ пое дълбоко дъхъ и се гмурна въ опрѣснителнитѣ води на една умѣрена инфлация. Франкътъ спадна съ около 30 на сто. Англия и Съединенитѣ щати подкрепиха новия курсъ, а това бѣше добъръ знакъ за бѫдещото сътрудничество съ голѣмитѣ демокрации. Френското обществено мнение посрещна благоприятно удара, тъй като Блумъ твърде майсторски успѣ своевременно да противопостави на спадането повишени заплати и скѫсено работно време.

Първитѣ успѣхи на Блумъ, а тѣ бѣха твърде значителни, трѣбваше, естествено, да се посрещнатъ предпазливо. Подобно на него, Франклинъ Д. Рузвелтъ изпълни своята служба съ народничество и енергия. Следъ две години панорамата на неговото управление и неоправданитѣ му надежди не правѣха вече такова впечатление. И днесъ, когато кабинетътъ Блумъ падна, никой не може да каже за кабинета Шотанъ, съ подпредседатель Блумъ, който знае своето мѣсто, какво ще бѫде положението следъ две години, дори следъ два месеца.

Народниятъ фронтъ, колкото и да изглежда мощенъ, е обкрѫженъ отъ трудности. Може би той да е искалъ радикалитѣ да еволюиратъ твърде бърже. Или пъкъ комуниститѣ — много бавно. Надѣсно отъ него обаче се намира неотстѫпно и винаги единъ силенъ и непримиримъ противникъ.

Пропадне ли сегашната програма, ще пропадне и управлението на Шотанъ. Блумъ е убеденъ, че въ такъвъ случай ще настѫпи катастрофата на Франция въ формата на единъ пристѫпъ на фашизма. Неотдавна той каза: „Нѣкой хора мислятъ, че ние сме нѣщо като правителството на Керенски, което подготвя пѫтя на единъ Ленинъ, който би билъ единственъ наследникъ на властьта. Това не е тъй. Ако въ Франция пропадне единъ Керенски, никакъвъ Ленинъ не ще се възползува отъ това.“

Едно нѣщо презъ 1936 г. бѣше неоспоримо. Единъ новъ чистъ въздухъ се понесе надъ Франция. Хората видѣха, че тѣхното правителство е отъ новъ типъ, коренно различаващо се отъ обичайнитѣ разтакания на предишнитѣ кабинети. Налице бѣше едно правителство, което вършеше нѣщо, хладнокръвно и планомѣрно, съ погледъ не въ мрачното минало, а напредъ! Блумъ вървѣше напредъ съ разумъ. Дали обаче разумътъ ще остане на негова страна, би трѣбвало да се почака.