Джон Гънтър
Европа безъ маска (50)

Качествата на Блумъ

Чаръ, вкусъ и образование не сѫ единственитѣ преимущества на Блумъ. Къмъ тѣхъ може да се прибави и неговото свръхчовешко търпение. Азъ вече споменахъ, колко дълго той се е колебалъ да поеме нѣкой постъ, докато го получи съобразно поставенитѣ отъ него условия. Другъ примѣръ е негодуванието на неосоциалиститѣ презъ 1933 г. Трима отъ най-способнитѣ му сътрудници — Маркѐ, Деа и Реноделъ, уморени отъ това, което тѣ наричаха негови папски маниери, отъ неговото теоретизиране, поискаха една активна политика и напускането на социалистическия Интернационалъ. Тѣ нападнаха Блумъ, а следъ това го напуснаха. Блумъ нищо не каза. Той предпочете да чака. Днесъ неосоциалиститѣ сѫ загубени и забравени. Маркѐ е още кметъ на Бордо, Деа не е вече депутатъ, а Реноделъ умрѣ.

Блумъ е много духовитъ и винаги попада точно на цельта. Веднъжъ Поанкаре казалъ предъ група свои приятели: „Мириша на война!“ Блумъ отвърналъ просто: „Ще трѣбва самъ да се дезинфекцира!“

Неговата честность е безусловна. Въ неговия животъ не е известна и най-дребната следа и най-лекото указание за нѣкакъвъ скандалъ. Той се числи къмъ относително малкото френски политици, които не може да се свържатъ съ нѣкоя афера. „Свободенъ човѣкъ е тоя, — казалъ той нѣкога на Жюлъ Ренаръ — който не се плаши да прекара докрай въ ума си своитѣ мисли!“

Неговитѣ маниери сѫ прекрасни. Той умѣе да разговаря съ хората, при все че съ удоволствие ги държи на разстояние. Дори съ Лавалъ той е на ти. Все пакъ никой не може да твърди за него, че е „кулоаренъ политикъ“. Неговото политическо остроумие е силно развито. Още отъ 1933 г. той тайно, въ мислитѣ си, търсилъ пѫтя къмъ Народния фронтъ.

До лѣтото на 1936 г. бѣше обвиняванъ непрекѫснато отъ всички, че е доктринеръ, но съ потока отъ свои законопроекти въ камарата той ги убеди въ противното.

Той не е типиченъ народенъ ораторъ, но говори много разбираемо, много точно. Твърде съмнително е да стане нѣкога народенъ герой. Той е много благоразуменъ, много обективенъ, много чувствителенъ, не е тъй гъвкавъ като Брианъ, не тъй стоманено твърдъ като Клемансо. Не е борецъ, нѣма лѫкъ, има само колчанъ. Въ управлението е малко опитенъ. За него е крайно тежко да приема компромиси. Мнозина смѣтатъ, че му липсватъ физическа издръжливость и слонска кожа, които, както е известно, сѫ крайно необходими на министъръ-председателитѣ.

По времето, презъ което повечето демократически политици бѣха предметъ на подигравателни присмѣхи, тъй като френската общественость се бѣше вече пропила съ продажностьта, съ неспособностьта, съ опортюнизма, съ самохвалството на повечето парижки политици, Блумъ се появи съ едно превъзходящо качество: той предизвика респектъ. Всѣки, който го познаваше, не можеше да не се убеди въ пълната почтеность на неговата кариера.

Малко преди назначаването му за министъръ-председатель, Блумъ намѣрилъ въ кабинета на Саро папския нунций монсиньоръ Мальионе, който отдавна искалъ да се запознае съ Блумъ. „Тия дни напускамъ Франция“, — казалъ, той като пѫтникъ за Римъ, дето щѣлъ да стане кардиналъ — „а не искахъ да замина, преди да стисна рѫката на Леонъ Блумъ.“ Тѣ си поприказвали една-две минути. Когато Мальионе се сбогувалъ, Блумъ казалъ: „За благословията ви, разбира се, не бихъ посмѣлъ да ви помоля!“ Нунциятъ помислилъ единъ мигъ и отвърналъ: „Ще помоля Бога да ви изпрати своята.“