Джон Гънтър
Европа безъ маска (48)

Отъ булеварда до социализма

Леонъ Блумъ е роденъ презъ 1872 г. въ Парижъ. Много малко френски политици сѫ родени въ Парижъ. Блумъ и неговиятъ вѣченъ противникъ Андре Тардиьо представляватъ изключения. Семейството на Блумъ произхожда отъ Елзасъ. Баща му билъ фабрикантъ на копринени панделки подъ една твърде известна фирма, която още сѫществува на ул. „Катръ септамбръ“. Това нѣкога отлично предприятие много е пострадало отъ промѣнитѣ на модата. Леонъ е билъ единъ отъ петимата братя, които следъ смъртьта на бащата поели заедно фирмата. Леонъ и по-младиятъ му братъ Рене, балетъ-майсторъ въ Монте Карло, предали работата на другитѣ трима. Блумовци сѫ, както е известно, евреи и поради това сѫ силно привързани къмъ семейството. Леонъ Блумъ не е вѣрующъ, но приятелитѣ му го наричатъ „добъръ евреинъ“. Петимата братя се срѣщатъ всѣка година въ деня, въ който е умрѣлъ баща имъ.

Бабата на Леонъ по майка е била забележителна жена, истинска „фрондистка“, слѣпа въ продължение на много години, но въпрѣки това притежателка на книжарница въ Илъ ле ла Сите. Въ възгледитѣ си тя била твърде радикална, подчертавала това при всички удаващи й се случаи и устройвала два пѫти седмично политически салонни приеми. Младиятъ Блумъ я много обичалъ. Драматургътъ Жюлъ Ренаръ разказва въ своя художественъ дневникъ, какъ Блумъ се е грижилъ за старата жена: „Грациозенъ като Антигона, Леонъ й прислужваше. Той й казваше, какво трѣбва да яде, и приготовляваше гостбитѣ. Слѣпа отъ тридесеть и шесть години, тя винаги гледаше по посока на гласа му…“ Презъ 1901 г. Блумъ я взема на разходка изъ Италия, при която й далъ погледъ върху всичко чрезъ живописнитѣ си описания.

Майката на Блумъ подчертавала еврейската семейна традиция на единството, вѣрностьта и симпатията. Бащата билъ търговецъ, но тя интелектуалка. Тя твърдо вѣрвала въ справедливостьта и въ социалния животъ. Разказватъ, че когато раздавала на петтѣ си сина ябълки, всѣки получавалъ по две половинки отъ различни ябълки, за да се изтъкне крайно възможното безпристрастие. Блумъ обожава паметьта й, за нея той говори съ трогателенъ гласъ, но изобщо упорито е затворенъ, когато се отнася за частния му, неофициалния му животъ. Въпроси относно семейния му животъ биватъ любезно отклонявани.

Блумъ е получилъ отлично възпитание, преди всичко по класичнитѣ и хуманистични предмети. Отначало той посещавалъ лицея Шарлеманъ, следъ това лицея Анри IV (кѫдето слушалъ философия отъ Анри Бергсонъ) и накрай — „Еколъ нормалъ сюпериьоръ“, най-първото отъ всички френски училища, въ което се допускатъ най-умнитѣ глави, следъ изключително труденъ приеменъ изпитъ. Тамъ Едуардъ Ерио му е билъ съкласникъ. Следъ това Блумъ положилъ изпитъ по философия и право. Въ онова време той билъ — страненъ контрастъ съ сегашното му битие — изкусенъ дуелистъ. Дуелитѣ му обаче станали твърде рѣдки, следъ като сериозно ранилъ единъ отъ своитѣ противници. Единъ неотдавна завършенъ филмъ, изобразяващъ цѣлото му поприще, го представя по време на двубоя гъвкавъ, грациозенъ, но съ бързи чиличени движения.

Кариерата му потекла по спокойни пѫтища. Въ течение на много години той билъ едновременно адвокатъ и писатель. Твърде рано се заинтересувалъ отъ политически въпроси, но до Свѣтовната война не се изтъкналъ като политикъ. Едва следъ това добилъ пълната си зрѣлость. Като адвокатъ той е „аудиторъ“ при „Държавния съветъ“, най-висшето учреждение на френското управление. Това е единъ видъ върховенъ сѫдъ за Франция, който, при все че не може да опредѣли като неправомѣрни гласуванитѣ отъ парламента закони, но може да не удобрява и не утвърждава привеждането имъ въ изпълнение. Блумъ получилъ високия постъ „maître de requêtes“, което отговаря на държавенъ адвокатъ, комуто се довѣряватъ процеситѣ на държавата. Този е най-високиятъ постъ въ гражданското ведомство.

Той забива дълбоки корени едновременно въ литературата и журнализма. Статии, есета, книги въ красива, изрядна проза излизатъ изподъ неговото перо. Той става единъ отъ най-блестящитѣ парижани въ литературния смисълъ на думата. Полъ Валери, Маларме, Андре Жидъ, Тристанъ Бернаръ, Жюлъ Ренаръ, Жюлъ Леметръ, Бриьо, двамата Гитри, Прустъ, Алфредъ Капюсъ, Анатолъ Франсъ, Анри Бернщайнъ сѫ негови приятели. Страстно отдаденъ на театъра, той става сцениченъ критикъ най-напредъ въ „Ревю бланшъ“ — литературно списание на младитѣ, следъ това на „Матенъ“ и най-после въ „Комедия“ — театралниятъ „официозъ“. Написва десетина книги, една отъ които върху брака, въ която дава изразъ на своето убеждение за половото равенство, друга върху Стендалъ, трета върху Екерманъ.

Върху живота на тоя младъ адвокатъ естетъ-философъ пада мощната сѣнка на Карлъ Марксъ. Маларме напуска булевардитѣ подъ влияние на символизма. Анатолъ Франсъ става ироничниятъ представитель на миналото. Блумъ става социалистъ. Социализмътъ е лежалъ въ кръвьта му. Две лица и едно ужасно събитие го правятъ това, което е той неизмѣнно — социалистъ съ духовно убеждение и наследство. Дветѣ лица сѫ Люсиенъ Херъ, социалистъ, библиотекарь въ „Еколъ нормалъ“, и великиятъ Жанъ Жоресъ, а събитието — аферата Драйфусъ. Убеденъ въ „невѣроятната и действително единствена по рода си сила на словото“ на Херъ, той става драйфусистъ. Чрезъ Херъ се запознава съ Жоресъ, динамичниятъ основатель на модерния френски социализъмъ. Тогава Блумъ билъ още денди, елегантенъ до върховетѣ на тънкитѣ си пръсти, докато Жоресъ, както разказватъ — недодѣланъ, обичащъ да плюе въ носната си кърпичка. Двамата станали нераздѣлни приятели предъ цѣлия адъ на Драйфусовата афера. Блумъ открилъ у себе си страсть не само къмъ театъра, но и къмъ социалната правда. Той забравилъ своитѣ есета и започналъ да чете Сорелъ, Прудонъ, Марксъ. Жоресъ го повелъ по улицитѣ и му показалъ народа. Твърде внимателно отначало, той навлѣзълъ въ пролетарския Парижъ. Отъ буйнитѣ изблици на Жореса той научилъ много. И презъ 1906 г. Блумъ и Жоресъ основаватъ заедно социалистическия всѣкидневникъ „Юманите“.

Така той влиза въ срѣдата на политиката. Всѣки день Блумъ пише уводната статия. Жоресъ съ гласа си, Блумъ съ свѣткавичното си перо — така се разпредѣля работата. Отначало Блумъ искалъ да завежда чисто литературната часть. Жоресъ го насърдчилъ да се кандидатира за камарата на депутатитѣ — той отклонилъ. Негови приятели разказватъ, че Блумъ по онова време можелъ веднага да каже наизустъ точния брой на гласоветѣ, получени отъ всѣки кандидатъ въ всѣка колегия, така както днесъ единъ любитель на футбола може да изреди таблицата на първенството на клубоветѣ отъ своята область. Въ деня на обявяване войната Жоресъ бива убитъ. Месецъ следъ това Блумъ става окончателно политикъ, за да продължи дѣлото на Жоресъ, не като второстепенъ водачъ, който заема едно освободено мѣсто, но като приятель, който иска да почете паметьта на единъ великъ покойникъ. Блумъ не е нито особено енергиченъ, нито амбициозенъ. Но Жоресъ е мъртъвъ, Жоресъ е желалъ, той да навлѣзе въ политиката. Прочее, той изпълнява това. Почти по сѫщото време става началникъ на кабинетъ въ министерството на общественитѣ работи. Министъръ, членъ на кабинета на военната коалиция, е социалистътъ Марселъ Самба. Това е било единственото практическо въведение на Блумъ въ политическото управление, докато следъ двадесеть и две години, презъ 1936 г., става министъръ-председатель.

Следъ войната става депутатъ отъ Сена, при все че тогава относително се избиратъ твърде малко социалисти. Изборитѣ били „войнишки“, каквито по сѫщото време сѫ и изборитѣ въ Англия. Презъ 1928 г. пропада, но презъ 1929 г. се преизбира въ Нарбонъ. Презъ сѫщата година става председатель на парламентарната група на френската социалистическа партия. Презъ това време „Юманите“ става комунистически органъ. Баумъ създава новъ вестникъ — „Попюлеръ“. Въ тоя официаленъ органъ на социалиститѣ той пише въ продължение на години всѣки день уводна статия. Той казвалъ, че не желае властьта безъ отговорность. Но не желае и отговорностьта безъ власть. Неговото държание е тъй желѣзно и тъй безкомпромисно, че презъ 1930 г. за него става опасно да се превърне въ политически куриозъ: социалистически водачъ, който се ужасява до смърть при мисъльта, че ще трѣбва да приеме нѣкой постъ. Презъ май 1936 г. социалиститѣ ставатъ най-силната отъ всички партии. Ла Блумъ предлагатъ поста министъръ-председатель, и той го приема. Следъ седемнадесеть години опозиция той поема юздитѣ, и седемнадесеть минути следъ това Франция разбира, че е настѫпило нѣщо ново.