Джон Гънтър
Европа безъ маска (31)

Докторътъ

„Всѣки евреинъ е за мене безсъмнено тѣлесна мръсотия. При вида му получавамъ пристѫпи на повръщане… Навѣрно Христосъ не е билъ евреинъ, това нѣма нужда да доказвамъ. Това е тъй. Всѣка продажница на улицата стои въ моитѣ очи на небесна висота въ сравнение съ една омѫжена еврейка“.

Д-ръ Йозефъ Гьобелсъ

Д-ръ Йозефъ Гьобелсъ е роденъ съ кривъ кракъ. Това е най-важното въ неговия животъ. То разкрива много отъ неговата личность и отъ неговата кариера. Сакатъ, „джудже между гиганти“, както Хайденъ се изказва, той е изминалъ своя пѫть чрезъ ловкость, деятелность, интриги. Когато училищнитѣ му другари тръгнали на война — роденъ е въ Райдтъ, Ренания, презъ 1897 г. — той е трѣбвало поради своята уродливость да остане вкѫщи. Той е най-лошиятъ човѣкъ въ партията, най-отровниятъ и най-образованиятъ. Завършилъ е въ Хайделбергъ и е докторъ по философия. Докторската му титла, често поставяна подъ съмнение, е истинска.

Семейството Гьобелсъ се състои отъ скромни католици, той обаче е върлъ антиклерикалъ. Баща му билъ учитель, дѣдо му — селянинъ, а майка му произхожда отъ занаятчийски родъ. Всички сѫ били крайно бедни. Той се е издигналъ чрезъ стипендии въ осемь университета. Като момче искалъ да стане литераторъ и наистина написалъ сума работи. Произведенията му обхващатъ четиринадесеть книги.

Отъ извънредно значение за неговата кариера е била жена му, която следъ развода съ първия си мѫжъ се е омѫжила за него. Тя е осиновена дъщеря на единъ евреинъ по име Фридлендеръ, който я отгледалъ и възпиталъ. Хитлеръ обича г-жа Гьобелсъ и презъ първитѣ години на своето канцлерство често посещаваше нейнитѣ музикални соарета. Това бѣше крайно изгодно за политическитѣ планове на малкия докторъ. Известно време г-жа Гьобелсъ рѫководѣше „Германския моденъ институтъ“, единъ видъ министерство на модата, който трѣбваше да създаде истинския арийски стилъ въ облѣклото на германската жена. Тя обаче не остана дълго тамъ.

Малкиятъ докторъ — той е само 1.62 м високъ — отишълъ презъ 1922 г. въ Мюнхенъ на едно публично събрание съ ораторъ Адолфъ Хитлеръ. Гьобелсъ казва, че само случаятъ го е завелъ тамъ. Силно отдаденъ на националсоциализма, той се върналъ въ Рейнската область, за да организира партийни групи. Скоро той намѣрилъ възможность да си послужи съ своя остъръ езикъ, съ своитѣ всепомитащи думи. Редомъ съ фюрера, той набърже се издига като най-цененъ ораторъ на движението. Презъ 1926 г. Хитлеръ го изпраща въ Берлинъ, да изгради партията, която дотогава имала само незначителни успѣхи тамъ. Гьобелсъ основава вестникъ „Ангрифъ“ (Атака), въ който, чрезъ много трикове и голѣма организационна работа, става за четири години шефъ на единъ мощенъ партиенъ апаратъ. Редомъ съ Мюнхенъ — и Берлинъ се превръща въ крепость на хитлеровитѣ хора.

Гьобелсовата сила въ словото и писанията надхвърли всичко, което дотогава Германия е познавала. Той бѣше напълно безскрупуленъ, безогледенъ и отмъстителенъ. По едно време срещу него бѣха възбудени 126 дѣла за обида. Другъ пѫть — това бѣше отдавна, много отдавна — той отпечата въ своя вестникъ огромното заглавие „Още ли е живъ Хинденбургъ?“ Райхспрезидентътъ възложи веднага на прокурора да възбуди дѣло и предяви 800 марки граждански искъ. За отплата Гьобелсъ писа, че Хинденбургъ билъ обграденъ отъ „евреи и марксисти“.

Въ края на 1935 г. стана райхсминистъръ на пропагандата и народната просвѣта. Като такъвъ той стана неограниченъ господарь на германския печатъ и — което не е по-маловажно — господарь на радиото. Едновременно съ това той упражняваше надзоръ върху театъра и кинематографитѣ, върху всички музикални, художествени, културни и дори научни сили на Райха. Отъ това той създаде нѣщо като културенъ затворъ, едно херметически затворено пространство, въ което само нациститѣ имаха право на животъ, една страна съ усмирителна риза за шестдесеть и петь милиона германци.

Гьобелсъ е режисьорътъ на нацистската партия. Той напипа техниката на огромнитѣ публични събрания, които тъй много допринесоха за ловенето на гласове въ полза на нацистската партия. Неговата техника бѣше много проста. „Пропагандата трѣбва да преследва само една цель — писа той, — да завладѣе маситѣ. Всѣко срѣдство, което служи на тая цель, е добро; всѣки, който се противопоставя на това, е лошъ.“ Къмъ това трѣбва да се добавятъ фантастичнитѣ декорации, високоговорителитѣ, грижливо подготвенитѣ появявания на Хитлеръ, встѫпителната церемония, униформитѣ.

Когато Хитлеръ стана канцлеръ, Гьобелсъ измисли масовитѣ церемонии, които преди всичко служеха на закрепването на нацистската власть. На него се дължи идеята за изгарянето на книгитѣ, той организира майския день и есеннитѣ праздненства, той надзирава кампаниитѣ за зимната помощь. Неговото най-чудно дѣло е прославата на Хорстъ Веселъ. Легендата за Хорстъ Веселъ е — както Кникербокеръ твърди — шедьовръ на доктора.

Младиятъ Хорстъ Веселъ, синъ на лутерански пасторъ, е билъ единъ отъ многото дангалаци, които преди завземането на властьта отъ Хитлера правѣха улицитѣ твърде несигурни. Билъ СА ротенъ командиръ. Агитиралъ предимно въ силно комунистическитѣ квартали и е билъ крайно мразенъ отъ комуниститѣ. Трима отъ неговитѣ „изедници“, които сѫ имали своитѣ лични и политически основания, отишли въ стаята му и го застреляли, докато е билъ още въ леглото си. Той отказалъ да приеме предложената му медицинска помощь на притеклия се лѣкарь евреинъ и умрѣлъ отъ ранитѣ си.

Гьобелсъ видѣ въ погребението на Хорстъ Веселъ великолепна възможность за пропаганда въ широкъ масщабъ. Полицията обаче (това бѣше презъ 1930 г.) отказа да даде разрешение за една голѣма политическа демонстрация. Тогава Гьобелсъ трѣбваше да измисли нѣщо друго. Хорстъ Веселъ написалъ нови думи на една стара улична пѣсень, която съ различни текстове се пѣеше едновременно и отъ комунисти, и отъ нациста. Гьобелсъ реши да направи капиталъ отъ тази пѣсень, чиято мелодия всѫщность е твърде приятна. Не миналъ и единъ месецъ, пѣсеньта се превърна въ неофициаленъ химнъ на партията. Наскоро следъ това — и официаленъ. Така Хорстъ Веселъ стана (и си остана) първиятъ нацистски мѫченикъ.

Външно, нагледъ, отношенията между Гьобелсъ и Гьорингъ сѫ коректни, но нито единиятъ, нито другиятъ не пропускатъ и най-малката възможность да си отправятъ по нѣкой таенъ ударъ. Като пруски министъръ-председатель, Гьорингъ владѣе берлинската държавна опера. Гьобелсъ дръзко си взе друга опера — берлинската градска — и я преустрои за конкуренция на Гьоринговата опера. Новата г-жа Гьорингъ има амбицията да измѣсти г-жа Гьобелсъ като „първа дама на Третия райхъ“, а Гьобелсъ бди внимателно върху своитѣ прерогативи. Презъ септемврий 1933 г. Пуци Ханфщенгелъ бѣше натоваренъ да изработи единъ филмъ, който да изобразява живота на Хорстъ Веселъ. Гьобелсъ успѣ да го спре чрезъ цензурата и го пусна само следъ като го измѣни и по съдържание, и по заглавие, при все че и първата форма представляваше толкова хубава пропаганда, колкото и неговата.

Нѣколко изрази на д-ръ Гьобелсъ:

„Знамъ, че за насъ ще бѫде голѣма жертва да не водимъ нова война.“

„Нашитѣ кафяви ризи спасиха Франция отъ болшевизма, а и сега, като имаме предвидъ аферата Стависки и уличнитѣ безредици, виждаме, че тамъ все още нѣма редъ.“

„Победата на Хитлеръ върху германската демокрация е само началото на едно развитие, което ще завърши съ една националсоциалистическа Европа.“

„Войната е най-яркото доказателство на живота. Да се потиска войната, значи да се възспиратъ естественитѣ процеси на живота.“

Когато печатътъ на нѣкой народъ се намира подъ контрола, половината отъ съдържанието му обслужва диктатурата. Гьобелсъ даде на тая житейска максима жива сила. Като върховенъ диктаторъ на печатното слово въ Третия райхъ, безъ неговото съгласие не може нищо да се отпечата въ Германия. Той има при това и правото да цензурира думитѣ на своитѣ колеги отъ кабинета. Презъ юний 1934 г. той възпрепятствува пълното предаване на Марбургската речь на Папенъ, въ августъ 1935 г. той отрѣза по сѫщия начинъ Кьонигсбергското предупреждение на д-ръ Шахтъ до радикалитѣ. Презъ сѫщия месецъ той забрани радиопредаването на голѣмата противоеврейска акция на Юлиусъ Щрасеръ въ Берлинъ. Никой журналистъ въ Германия не може да намѣри работа, докато Гьобелсъ не е удостовѣрилъ неговата способность, никой вестникъ сѫщо така не може да публикува и най-дребното нѣщо, безъ да е увѣренъ въ неговото мълчаливо съгласие. Резултатътъ е: отъ 1400 вестници, излизащи въ цѣлия Райхъ, следъ 1933 г. около една трета престанаха да излизатъ.

Гьобелсъ дължи своята кариера отчасти на обстоятелството, че Хитлеръ се нуждаеше отъ него, отчасти на своята необикновена подлость. Той има добро обоняние и инстинктътъ за самосъхранение е особено силно развитъ у него. Той ласкае тия, които споредъ преценката му могатъ да бѫдатъ полезни и никога не отправя остра дума срещу тия, у които е силата. Когато бедата отъ 30 юний закипѣ, той се тътрѣше неотлѫчно подиръ сѣнката на Хитлера.

Д-ръ Гьобелсъ е духовниятъ изворъ на едно море отъ безкрайни безсмислици, каквито свѣтътъ досега не е видѣлъ. Да се спремъ за моментъ на професоръ Херманъ Гаухъ, авторъ на нацистския трактатъ: „Нови основи на расовото изследване“:

„При хората, които не принадлежатъ на северната раса, зѫбитѣ имъ стоятъ на муцунообразната тѣснота на горната челюсть въ полегатъ ѫгълъ, както у животнитѣ. Смазващото движение при дъвченето у севернитѣ позволява да се дъвчи съ затворена уста, докато хора отъ другитѣ раси произвеждатъ сѫщитѣ мляскащи звуци като животнитѣ…

Северняшката уста е превъзхождаща и въ друго отношение. Тъй като червениятъ цвѣтъ има възбудително въздействие, отъ ясночервената уста на северняка се излѫчва притегателна сила, предразположение къмъ цѣлувка и привличане. Северняшката уста е цѣлувателна. Срещу това стои несеверняшката, дебелоустна уста, съ широки отворени ноздри, която развихря само чувствени страсти, съпѫтствувани отъ фалшивъ, злокачественъ, насмѣшливъ погледъ, и означава наклоность къмъ сладострастенъ развратъ.

Да се говори съ рѫце и крака е за несеверняка характерно, докато северниятъ човѣкъ застава спокойно, твърде често съ рѫце въ джебоветѣ.

Изобщо взето, да говори може само северната раса, като произнася звуци съ несъмнена яснота, докато при несевернитѣ изговорътъ е нечистъ и забърканъ, и звуцитѣ напомнятъ на животинско лаене, пръхтене, грухтене или квичене.

Тъй като несеверняцитѣ сѫ по-тѣсно свързани съ маймунитѣ, отколкото северняцитѣ, защо се стремятъ да се женятъ за северняци, а не за маймуни? Отговорътъ е простъ: още никакъ не е доказано, че несеверняцитѣ не могатъ да се смѣсватъ съ маймунитѣ.“

Да прочетемъ и тоя откѫсъ отъ „Евреопознавача“ (Юденкенеръ), единъ отъ полуофициозитѣ:

„Германски друже, знаешъ ли,

че евреинътъ позори детето ти,

обезчестява жена ти,

мърси сестра ти,

опетнява годеницата ти,

убива родителитѣ ти,

краде собственостьта ти,

подиграва честьта ти,

погребва морала ти,

разрушава вѣрата ти,

разваля културата ти,

заразява расата ти?“

Нѣма нищо, предъ което да се спратъ хората на д-ръ Гьобелсъ. Ето напримѣръ едно нападение срещу чуждестранния лимонъ:

„Сбогомъ, лимоне, ние вече не се нуждаемъ отъ тебе! Нашиятъ прагермански ревенъ ще запълни изцѣло твоето мѣсто. Той е тъй безпретенциозенъ, че ние сме го ненавиждали и презирали, пощурѣли по чужди нѣща. Въ всички наши области ние можемъ масово да го имаме презъ цѣлата година. Получаваме го почти срещу нищо. Неговата тръпчивость ще подкиселява нашитѣ салати и зеленчуци. Леко подсладенъ, той ще ни доставя вкусна разхладителна напитка и нѣщо повече дори — едно пречистващо кръвьта лѣкарство. Оставете ни да поправимъ съ достойния германски ревенъ това, което съ чуждия лимонъ сме сгрѣшили!“

Гьобелсъ не е евреинъ, той само прилича на такъвъ. Неговата осанка е, предпазливо изразено, неарийска. Противницитѣ му всрѣдъ партията твърде често, макаръ и доста предпазливо, съ заобиколни думи, сѫ изтъквали опаснитѣ расови изгледи на сакатитѣ и недоразвититѣ хора, особено тия, които сѫ надарени съ криви крака. Отговорътъ на Гьобелсъ бѣше още единъ малъкъ шедьовръ. Той изнамѣри нѣкакъвъ антропологъ, който специално заради него при класификацията на ариеца откри едно ново етнологическо означение. Споредъ него, Гьобелсъ е „потъмнялъ, набърченъ германецъ!“…