Джон Гънтър
Европа безъ маска (184)

Нѣма нищо по-лесно отъ това, да бѫде подигравано бедното старо Общество на народитѣ, което бѣше подарено на съюзенитѣ сили отъ единъ американецъ, отъ Удроу Уилсонъ, защото той случайно се бѣше грижилъ повече за Съединенитѣ щати на свѣта, отколкото за Съединенитѣ щати на Америка. Подобно на девственица въ вертепъ, която жалко проси чаша лимонада, Уилсонъ се впусна въ коридоритѣ на Версайлъ, за да се появи отново на края съ Обществото на народитѣ, като единствена плячка отъ войната. Всѣки американецъ би почувствувалъ, какъ нѣщо го боде, ако започне днесъ да прелиства договора и би видѣлъ, че параграфъ 3 отъ чл. V казва: „Първото заседание на събранието и първото заседание на съвета трѣбва да бѫдатъ свикани отъ председателя на Съединенитѣ щати.“

Не е трудно да се изброятъ всичкитѣ обвинения, които изобщо сѫ били повдигани срещу Обществото:

Ораторъ следъ ораторъ се изкачва на трибуната и разказва на свѣта това, което всѣки отдавна знае. На заседателната маса не минава нищо преди великитѣ сили да не го уредятъ помежду си, тайно, предварително. Обществото на народитѣ смѣта за своя най-важна дейность да си блъска главата върху прастарата дилема: какъ да се огради кладенецътъ, когато детето е паднало вече вѫтре. Обществото не прави нищо друго, освенъ това, че измѫтва огроменъ брой безцелни комисии. Обществото на народитѣ ще трѣбва да даде възможность на малцинствата да представятъ своитѣ оплаквания. Понеже това не се прави, малцинствата вдигатъ два пѫти по-голѣмъ шумъ. Обществото на народитѣ налага да се регистриратъ договоритѣ, затова днесъ всички договори иматъ значително много повече тайни клаузи, отколкото нѣкога. Обществото на народитѣ е подѣление на великитѣ сили отъ Версайлъ. И така нататъкъ.

Нѣкои отъ тия оплаквания сѫ оправдателни. При много отъ тѣхъ обаче може да се установи, че самитѣ държави, а не Обществото на народитѣ, сѫ отговорни за слабитѣ мѣста на женевската система. Обществото на народитѣ въ това си качество нѣма никакви суверенни права. То нѣма никакъвъ авторитетъ да принуди нѣкоя държава да приеме съветитѣ му. Обществото на народитѣ е басейнъ на всички членове-държави, но нѣма никаква изпълнителна власть, върху която и да е отдѣлна страна. То не е свърхдържава, а само говорящиятъ хоръ на своитѣ членове въ рѣдкия и щастливъ случай, когато тѣ се разбиратъ. Само Обществото на народитѣ не решава нищо. Цѣлата отговорность носятъ отдѣлнитѣ държави.

Уставътъ на Обществото на народитѣ е съставенъ при предпоставката, че въ него участвуватъ и Американскитѣ съединени щати. Когато сенаторътъ Лоджъ и неговата група отъ непримирими изолационисти отхвърляха ратификацията на Версайлския договоръ, на тоя уставъ бѣше нанесена една рана, която почти никога вече нѣма да бѫде излѣкувана. Ако Съединенитѣ щати биха били членове на Обществото на народитѣ, то неговитѣ санкции наистина биха могли да изолиратъ и да поставятъ извънъ законитѣ всѣка провинена държава. Оттеглянето на Америка отъ системата на Обществото на народитѣ прави тия санкции невъзможни, защото Америка се опира на правото на неутралния, търгува съ нападателя и може да пробие всѣка блокада на Обществото на народитѣ. Главното орѫдие на блокадата въ случай на нужда е английската флота, но тя не може да си позволи никакъвъ конфликтъ съ Съединенитѣ щати.

Ако искаме да намалимъ стойностьта на Обществото на народитѣ, то ще трѣбва, преди всичко, да отдѣлимъ неговата аполитична дейность отъ неговата роля въ политиката на народитѣ. Че Обществото на народитѣ има голѣми заслуги извънъ политиката, това, разбира се, не може да се отрече. По всички въпроси на сравнителната статистика отъ международенъ характеръ, като инициаторъ за общи свѣтовни акции по здравни въпроси, по земедѣлие, срещу търговията съ опиумъ, за пѫтища и съобщения, при разрешаване бѣжански проблеми, по международно частно право неговитѣ заслуги сѫ неоспорими, и само нѣкой тѣсногръдъ фарисей би могълъ да ги отрече. Освенъ това не бива да се забравя, каква компетентна дейность разви Обществото на народитѣ по финансови и стопански въпроси, особено при опита да се стабилизиратъ дунавскитѣ страни следъ войната.

По отношение на политиката, струва си да се припомни, че Обществото на народитѣ е чудесенъ апаратъ за уреждане международни спорни въпроси, ако — разбира се, само ако — великитѣ сили сѫ съгласни. Излишно е да се казва, че Обществото на народитѣ, безъ изпълнителенъ авторитетъ, не би могло да възпрепятствува войнитѣ. Все пакъ то успѣ да предотврати една война, която можеше да стане извънредно опасна — българо-гръцкиятъ конфликтъ отъ 1925 г. — и би могло много добре да предотврати и други, при предпоставката, че Англия, Франция, Съветскиятъ съюзъ и Италия сѫ единодушни да ги възпрепятствуватъ. Ако мистъръ Идънъ и тоя, който би билъ външенъ министъръ въ Франция, си поприказватъ между четири очи, женевската система ще работи чисто и гладко. Обществото на народитѣ, напримѣръ, възпрепятствува конфликта между Югославия и Унгария презъ 1924 г. да се изроди въ война. По тоя начинъ се избѣгна и една международна криза отъ най-опасно естество. Когато обаче великитѣ сили не сѫ единни, Обществото на народитѣ е безсилно. Дейностьта му въ управлението на спорнитѣ области е безсъмнено очевидна. Такъвъ е случаятъ съ Данцингъ подъ управлението на ирландеца Синъ Лестеръ, върховенъ комисарь на Обществото на народитѣ. Да си припомнимъ и Сааръ! Министъръ-председательтъ на Саарската область бѣше единъ здравъ и храбъръ британецъ, Джофри Ноксъ. Въ неговия „кабинетъ“ влизаха единъ французинъ, единъ саарландецъ, единъ югославянинъ и единъ финландецъ. Тѣ бѣха неутрални и безпристрастни, тѣ нѣмаха никакви мѣстни интереси, тѣ нѣмаха никакви политически амбиции. И тѣ съ своитѣ постѫпки дадоха на Сааръ въ продължение на петнадесеть години относително голѣмо благосъстояние и миръ.

Да предположимъ за моментъ, че Литва, или пъкъ Австрия сѫ интернационализирани и поставени подъ управлението на единъ напълно безпристрастенъ и незаинтересуванъ извъннационаленъ кабинетъ. Да предположимъ по-нататъкъ, че финансовиятъ министъръ е шведецъ, защото той е най-подходящиятъ човѣкъ за тоя постъ; че министъръ на съобщенията е гръкъ или швейцарецъ, избранъ поради личнитѣ му способности. Да си представимъ още, че полицията се командува отъ датчанинъ, а неговитѣ хора сѫ индуси, италианци, уругвайци или нѣкой други, подбрани като саарскитѣ експедиционни части. Тая идея е тъй разумна, че затова изглежда фантастична. Тя обаче не би могла да се осѫществи, защото ще се разбие о̀ „ценното“ благо на народитѣ — тѣхниятъ национализъмъ. Единственото, което се противопоставя на единъ такъвъ планъ, е човѣшката природа и политиката. А това прави развитието на Обществото на народитѣ така безкрайно трудно.

Обществото на народитѣ, както Едгаръ А. Мауръръ се е изказалъ, е продуктъ на хилядогодишенъ, бавенъ, етиченъ растежъ. Колкото и да е слабо, то „говори на една много голѣма часть отъ свѣта, като нѣкаква друга човѣшка уредба“. То представлява — цитирамъ едно неотдавна публикувано въ „Таймсъ“ писмо — „първото предпазливо приближаване на човѣка къмъ националното приличие, родено отъ духовнитѣ мѫки на войната.“ При това то е въздействувало само на половинъ поколѣние, едно много кратко време въ историческото развитие. Спомнямъ си, какво ми каза президентътъ Масарикъ въ Прага: „Изминали съ се само 15 години отъ края на войната — единъ смѣшенъ мигъ. Дайте ни време, време…“

Кратката история на Обществото на народитѣ може да се раздѣли на три периода. До договора въ Локарно презъ 1925 г., за мнозинството то бѣше инструментъ на силитѣ-победителки, който налага миръ срещу съпротивата на победенитѣ. До 1933 г., т.е. до излизането на Германия, то се блъскаше съ въпроса за разорѫжението, което ще рече: съглашенцитѣ отказваха да изпълнятъ своитѣ обещания да се разорѫжатъ, поради което конференцията по разорѫжаването се провали. Отъ 1933 г. главната парола е: „колективна сигурность“. Това означава опитъ да се привлѣче Германия въ една система на сигурностьта върху базата на повече или по-малко равни права. Ако това пропадне, то Обществото на народитѣ ще стане пакъ инструментъ на стремежитѣ да се промѣни европейското равновесие и да се сключватъ открито военни съюзи.

Абисинскиятъ конфликтъ драматично прекѫсна развитието. Деньтъ 6 октомврий 1935 г., когато бѣше призованъ чл. 16 и санкциитѣ срещу Италия постановени, бѣше най-великиятъ день въ историята на Обществото на народитѣ. За пръвъ пѫть една отъ великитѣ сили бѣше осѫдена формално за нарушение на устава и чрезъ единодушното решение на съвета — независимо отъ пророцитѣ, които никога не си бѣха позволили дори да мечтаятъ, че чл. 16 би могълъ да се приложи — Италия бѣше обявена за поставена извънъ законитѣ държава, която е предприела воинственъ актъ срещу всички принадлежащи на Обществото на народитѣ страни. Сѣнката на Уилсона! Обществото на народитѣ се роди!

Скоро следъ това дойде горчивото разочарование. Презъ юлий 1936 г. Мусолини възтържествува не само надъ Абисиния, но и надъ всички държащи за санкциитѣ държави отъ Обществото на народитѣ. Престижътъ на една личность или на една система показва винаги отливъ и приливъ. Следъ абисинската катастрофа Обществото на народитѣ бѣше заседнало дълбоко въ пѣсъка. Това обаче не бѣше грѣшка на Обществото като общество, а на принадлежащитѣ му велики сили. Може би нѣкой день приливътъ да се оттегли.