Джон Гънтър
Европа безъ маска (171)

Краль-мѫченикъ

Александъръ е мъртъвъ, и неговото простреляно съ куршуми тѣло лежи въ гробницата на Карагеоргевичитѣ въ Опленецъ, висока импозантна постройка, която следъ едно две столѣтия, ако боитѣ на нейната мозайка-патина издържатъ, ще изглежда много добре. За да разберемъ Югославия, за да можемъ да направимъ една груба скица на събитията, ще трѣбва да се спремъ и да се занимаемъ съ живота и дѣлата на покойния краль.

Александъръ бѣше преди всичко войникъ. Той се би презъ цѣлата война. Той бѣше въ строя редомъ съ проститѣ войници при ужасното отстѫпление презъ цѣла Сърбия въ 1915 г. Въ частния си животъ бѣше коректенъ до строгость и презираше шурея си Каролъ като бездѣлникъ. Той ценѣше Бориса Български, но намираше неговата плахость и разгаленость за особени. За Александъръ би било немислимо да тръгне безъ охрана по улицитѣ на своята столица. Той е възпитанъ като пажъ въ царския дворъ въ Петерсбургъ. Блѣсъкътъ на абсолютизма го заслѣпилъ и наложилъ своето влияние за презъ цѣлия му животъ. За великолепието не държеше, но обичаше да излага на показъ своята мощь. Къмъ своята фантастична заплата той се отнасяше спестовно. Единствениятъ луксъ, който си позволяваше, бѣше покупката на книги и автомобили. Въ библиотеката си въ Дедине той имаше къмъ 20.000 книги. Притежаваше и 23 автомобила, чисти пакарди. Той бѣше единъ отъ най-голѣмитѣ притежатели на пакарди въ свѣта.

Подобно на всички диктатори — съ изключение на Хитлеръ — той бѣше трудолюбивъ деятель. Александъръ ставаше рано и въ 8 часа бѣше вече при писмената си маса. Неговитѣ секретари трѣбваше да сѫ готови по това време съ цѣлата кореспонденция и съ всички нуждни книжа. Къмъ 10 ч. започваха дневнитѣ аудиенции. Всѣки понедѣлникъ той приемаше най-напредъ началникъ-щаба на войската, градския комендантъ на Бѣлградъ и директора на полицията. Той работѣше вечерь до късно, докато бѫде подгоненъ отъ умората, за да отиде да играе бриджъ съ кралицата или съ нѣкои близки приятели (такива бѣха главниятъ равинъ на Бѣлградъ, американскиятъ и английскиятъ свещеници), или пъкъ, подобно на Хитлеръ, слушаше музика. Самъ той свирѣше често на пиано, и то много добре. Никога не носѣше цивилни дрехи, а винаги униформа… Единствената украса на неговитѣ приемни зали бѣха модели отъ полски орѫдия и надлъжни разрѣзи на гранати, които бѣха поддържани съ такава чистота, че блестѣха като скѫпоценности.

Въ рисункитѣ, като тия, които американското списание „Таймъ“ редовно помѣстваше, той приличаше на провинциаленъ зѫболѣкарь. Въ действителность той приличаше на това, което бѣше — на краль. Той бѣше трудолюбивъ, жестокъ, очарователенъ, способенъ на силни, необясними гнѣвни избухвания, темпераментенъ, но сѫщо така владѣещъ се и уменъ — въобще комплициранъ характеръ. Той бѣше неумолимъ, но при добро настроение великодушенъ. Той умрѣ на 46 години. И като мъртъвъ се показа по-силенъ, отколкото когато бѣше живъ, защото убийството му допринесе за временното единение на разкѫсаната страна.

Задъ Александъръ, задъ младия Петъръ лежатъ нѣколко поколѣния на най-кървавата балканска генеалогия, каквато може да се измисли. Династията на Карагеоргевичитѣ е чисто сръбска. Противоположно на всички други династии, тя крайно рѣдко се е сродявала съ другитѣ кралски семейства, и то само съ най-близкитѣ балкански съседи. Бащата на Александра, Петъръ I, се оженилъ за дъщеря на черногорския краль, а самъ Александъръ отиде въ Букурещъ за Мария, дъщеря на румънската Мария, дето се сгоди.

Семейството на Карагеорги произхожда отъ единъ хайдутинъ, четнически главатарь, който презъ 1810 г. освобождава Сърбия отъ турцитѣ. Този родоначалникъ билъ твърде характеренъ човѣкъ. При единъ патриотиченъ набѣгъ убилъ баща си, за да го спаси отъ турски пленъ, убилъ брата си и самъ той билъ убитъ. Презъ цѣлия XIX вѣкъ тоя родъ бележи червена бразда презъ историята на Сърбия. Понѣкога е билъ на власть, понѣкога — далечъ отъ нея.

Презъ 1903 г., отъ която започва съвременната история на Югославия, въ Сърбия царувалъ краль Александъръ Обреновичъ, членъ на една съперничаща династия, и неговата кралица, жена съ крайно лоша репутация, по име Драга Машинъ. Тѣ били убити отъ офицери, вѣрни на емигриралата династия Карагеоргевичъ. На престола се качилъ Петъръ I, баща на покойния Александъръ. Той царува до 1914 г., когато Александъръ става регентъ. Петъръ притежавалъ семейния темпераментъ. Споредъ една история, която никога не била доказана и вѣроятно е безосновна, той убилъ жена си Зорка, княгиня Черногорска. Въ всѣки случай ималъ насилнически и непостояненъ характеръ. Когато разумътъ го изоставя, билъ замѣстенъ отъ офицерската клика, която фактически управлявала Сърбия.

Не Александъръ, а най-стариятъ му синъ, Георги, е трѣбвало да стане краль, но на престолонаследника Георги липсвало душевно равновесие. Той бичувалъ своитѣ прислужници въ страшни изблици на ярость. Следъ цѣла редица възмутителни скандали билъ обявенъ за душевно боленъ и поставенъ подъ охрана въ Нишката крепость. Тамъ бѣше той чакъ до 1936 година.

Тукъ трѣбва веднага да се каже, че Александъръ не бѣше наследилъ никое отъ тия качества на Карагеоргевичитѣ. Не бѣше нито убиецъ, нито душевно боленъ.

Той бѣше почти прекалено съвѣстенъ краль и въ всѣко отношение патриотъ, който правѣше това, което изглеждаше да е най-добро за неговата страна. Голѣма часть отъ страната, както ще видимъ по-нататъкъ, желаеше нѣщо друго, и тежкиятъ характеръ на Александра затрудняваше разбирателството имъ. Монархътъ остана неподкупно откровенъ, макаръ и това може би да дължеше на своя егоизъмъ, повишенъ отъ страшната история на своя родъ. И неговата трагедия бѣше, че съ своитѣ опити да обедини страната, той я заведе до брѣга на пропастьта.

Прочее, достатъчно за семейството на Петъръ, за бащата на Петъръ. Въ онаследеното отъ него нѣма нищо особено здраво.

Князъ Павелъ, първиятъ регентъ, бѣше братовчедъ на Александъръ и неговъ най-близъкъ възрастенъ родственикъ. Поради това кральтъ бѣше спрѣлъ избора си на него, просто за да запази династията, при все че тѣ не бѣха близки приятели. Павелъ е възпитанъ въ Оксфордъ, а това е най-лошата основа за единъ човѣкъ на дѣлото. Неговата съпруга, принцеса Олга, е сестра на Кентската херцогиня. Той обича книги, музика, картини и живота на благородникъ-земевладѣлецъ. Той би предпочелъ, ако това е възможно, да умре въ леглото си, което до сега се е удало само на единъ властвуващъ Карагеоргевичъ и тоя единъ, Петъръ I, бѣше душевно боленъ. Споредъ схващанията на сърбитѣ, той е „много англичанинъ“ и наистина той дружи по-лесно съ чужденци, отколкото съ своя народъ.

Павелъ не е ималъ никога и най-малкото желание да бѫде регентъ. Блѣскавитѣ доспехи на царственостьта, разбира се, не може да не му правятъ впечатление, но той би предпочелъ много по-малко гланцъ, ако по тоя начинъ се намали и неговата отговорность. За никого не е шега да бѫде господарь на страна като Югославия. Презъ първитѣ месеци на своето регентство Павелъ не е могълъ да заспи безъ помощьта на приспивни срѣдства.

Павелъ, частно, е приятенъ, и хората не се плашатъ отъ него, не се плашатъ и да му кажатъ истината, което при Александра никой не би посмѣлъ. Подобно нѣщо, при все че отначало той бѣше много достѫпенъ, сега срещитѣ му съ журналисти се най-грижливо обмислятъ. Едно проклятие на балканската политика го засѣнчва — интригантството въ войската. Ако Павелъ тръгне на разходка, настѫпва нѣщо почти трагикомично. Предъ него върви автомобилъ съ войници, единъ другъ свисти задъ него, а отстрани по пѫтя сѫ строени пакъ войници. Така се разхождатъ Павелъ и свитата му, задушавани отъ бензиновитѣ пари, неспособни да се възхитятъ отъ нѣкое дърво, отъ нѣкоя птица, безъ веднага да не изкочи нѣкой постъ. Това се прави отъ войската, за да го държи въ рѫцетѣ си.

Въпрѣки това Павелъ се показа способенъ въ управлението. Той води упорита борба съ великосърбитѣ, когато тѣ се опитаха да укриятъ кралското завещание. Той постѫпи като примирителенъ факторъ и успѣ да убеди първия си министъръ-председатель, Йевтичъ, да пусне отъ затвора Мачекъ, водачътъ на хърватската опозиция. Павелъ не е амбициозенъ. Неговото регентство ще продължи още седемь години. Той ще бѫде радостенъ, когато тия години преминатъ.

Двамата други регенти сѫ: Раденко Станковичъ, който е билъ придворенъ лѣкарь на Александъръ, и Иванъ Петровичъ, бившъ банъ^[1] на Хърватско. Нито Станковичъ, нито Петровичъ сѫ чисто сърби, и тѣхното назначение предизвика вълнение въ Бѣлградъ. Очевидно кральтъ ги е избралъ отъ чисто балкански съображения. Тѣ сѫ честни хора, което тамъ долу не е често явление, пъкъ и не сѫ изтъкнати личности, нито предразположени да станатъ голѣми народни герои. Освенъ това Станковичъ и Петровичъ не се обичатъ помежду си. Това се знаело отъ краля и той предполагалъ, че тѣ ще се каратъ, поради което винаги единиятъ ще бѫде на страната на Павелъ. Така при всѣко решение Павелъ би ималъ болшинство.

Станковичъ, много добъръ лѣкарь, излѣкувалъ Александра отъ болезнена стомашна болесть, следъ като много чуждестранни лѣкари не му помогнали. Станковичъ казалъ просто: „Ваше Величество, у васъ всичко е въ редъ, освенъ нервитѣ. Вие нѣмате никаква органическа болесть. Забравете това и ще се чувствувате добре.“ Кральтъ се убедилъ, че се излѣкувалъ чрезъ това предписание и запиталъ Станковича, какъ да му се отплати. Станковичъ му отговорилъ съ една ориенталска басня. Веднъжъ турскиятъ султанъ извлѣкълъ голѣма полза отъ съвета, даденъ му отъ единъ малъкъ дворцовъ чиновникъ. Запитанъ каква награда иска, придворниятъ отговорилъ: „При следния приемъ, кажете ми нѣщо повѣрително!“ Султанътъ постѫпилъ тъй: цѣлиятъ дворъ забелязалъ това съ зависть и възбуда. Името на дребния чиновникъ веднага минало по всички устни. Явно било, че тоя човѣкъ е станалъ царски любимецъ. Великиятъ везиръ веднага му предложилъ служба. Следъ това още една. Най-после малкиятъ придворенъ станалъ великъ везиръ.

Тая история може да е апокрифна, но фактъ е, че политически неизвестният Станковичъ, веднага следъ оздравяването на краля, стана министъръ на просвѣтата. Следъ това започна да се изкачва бързо. А днесъ е регентъ. Той никѫде не е обичанъ. Хората казватъ, че никому нищо не е простилъ, никому нищо не е забравилъ, ако презъ дългитѣ тъмни времена не е билъ достатъчно уважаванъ.

Третиятъ регентъ, Петровичъ, е отъ по-добъръ видъ. Луи Адамичъ пише за него съ уважение, а азъ не зная по-голѣма честь за нѣкой югославянски политикъ. Той не е хърватинъ, както обикновено се мисли, а е далматинецъ. Ималъ е много по-добри разбирания за своитѣ задължения като хърватски банъ, отколкото своитѣ предшественици, при все че упражняваниятъ отъ Бѣлградъ натискъ му е прѣчилъ да бѫде напълно умѣренъ. Безсъмнено, той е горещъ антифедералистъ, който вѣрва въ „основната, естествена хомогенность на сърби, хървати и словенци“.