Джон Гънтър
Европа безъ маска (153)

Ерцхерцогъ Францъ Йозефъ Ото Робертъ Мария-Антоанета Карлъ Максимилианъ Хайнрихъ Сикстъ Ксаверъ Феликсъ Ренатусъ Лудвигъ Гаетанъ Пий Игнацъ, принцъ фонъ Хабсбургъ Лотрингенъ, намиращиятъ се въ изгнание претендентъ на троноветѣ на Австрия и Унгария, произхожда отъ плодовита кръвь. Той е едно отъ осемтѣ деца на покойния кайзеръ Карлъ и неговата вдовица Зита Бурбонъ-Пармска, която отъ своя страна е десетото дете отъ седемнадесеть деца. Ерцхерцогътъ е роденъ въ едно замъче, недалечъ отъ Виена, което сега е пансионъ, на 20 ноемврий 1912 г.

Хабсбургитѣ сѫ нѣщо повече отъ родъ. Тѣ отъ незапомнени времена сѫ единъ видъ организъмъ на тѣлото на европейската политика. Тѣ сѫ плодородни и международни. Ерцхерцогъ Францъ Фердинандъ е ималъ 2.047 прадѣди, отъ които 1.486 германци, 124 французи, 196 италианци, 89 испанци, 20 англичани, 52 поляци и 47 датчани. Хабсбургитѣ сѫ царували въ Европа въ продължение на 16 поколѣния, едно на друго въ различни времена тѣ сѫ владѣели повече отъ 20 страни, но никога, това може да се каже, само една единствена страна. Семейството е било винаги поставяно надъ държавата. Родовиятъ законъ е ималъ винаги предимство надъ държавнитѣ закони, и опредѣленията на императорския и кралски династически статутъ отъ 1839 г. сѫ и до днесъ неоповестени и пазени въ тайна. Когато императоръ Францъ Йосифъ узналъ, презъ юний 1914 г., за смъртьта на ерцхерцогъ Францъ Фердинандъ, (който приелъ престолонаследието следъ известно колебание), извикалъ: „Ахъ, една висша сила възстанови отново рода, който азъ, за жалость, не можахъ да запазя.“ Тогава той билъ въ 66-та година на своето царуване.

Къмъ края на войната, презъ 1918 г., могѫществото на Хабсбургитѣ се бѣше поразклатило, но не и на Хабсбургската династия. Когато последниятъ кайзеръ Карлъ, твърде малодушенъ човѣкъ, билъ подканенъ да абдикира, императрицата казала: „По-скоро бихъ умрѣла съ тебе тукъ! Тукъ ще дойде Ото, и дори нашето семейство да изчезне, винаги ще се намѣрятъ достатъчно Хабсбурги.“ Фактически Карлъ не е абдикиралъ никога, при все че на 11 и 13 ноемврий 1918 г. той се отказа отъ всѣкакво участие въ управлението на Австрия и Унгария. Той отлетѣ съ Зита въ изгнание. Два пѫти Карлъ се опита да извърши превратъ въ Унгария, презъ мартъ и октомврий 1921 г. Унгарското правителство на адмиралъ Хорти му се противопостави. Той умрѣ презъ 1922 г. на островъ Мадейра. Оттогава бившата императрица Зита възпитава най-голѣмия си синъ, ерцхерцогъ Ото, за престола.

Ото порастна и сега е сериозенъ, разуменъ, чувствителенъ и съ изключителенъ добъръ видъ младъ мѫжъ. По нѣкаква щастлива случайность у него липсватъ хлътналитѣ очи и традиционната висеща долна уста на Хабсбургитѣ. „Оставете този младъ човѣкъ да мине презъ Австрия, оставете народа да го види, и той ще завладѣе цѣлата страна като Валентино“, — ми каза единъ приятель, следъ последното си посещение въ Стенокерцелъ, полуразрушениятъ белгийски замъкъ, кѫдето императорското семейство живѣе днесъ, следъ като направи всички възможни преселвания изъ цѣла Европа.

Ото е скроменъ младежъ, съ особени добри маниери, но 700 годишното хабсбургство е допринесло, щото той да намира прерогативитѣ на кралското достойнство за нѣщо напълно естествено. Когато се обръща понѣкога къмъ обществото, той нарича австрийцитѣ „моятъ народъ“. Единъ английски приятель запиталъ неотдавна Ото, какво мисли за Хитлеръ, принцътъ отговорилъ: „Тъй като, за съжаление, още не съмъ ималъ случая да приема господина Хитлера, не мога да ви кажа нищо за него.“

Младиятъ ерцхерцогъ трѣбва да заплати своето висше и опасно наследство съ задължението на бѫдещъ владѣтель, като изучи много езици. Той говори безупрѣчно нѣмски, френски, италиански, испански, английски и унгарски езици. Зита не пожелала да изучи унгарски езикъ, който е крайно труденъ, но шовинистичнитѣ унгарци не можеха никога да й простятъ това. Поради това тя е положила всички усилия, щото синътъ й да не попадне въ сѫщата грѣшка. Той, разбира се, е възпитанъ като набоженъ католикъ и се моли три пѫти дневно.

Следъ годинитѣ на образованието вкѫщи, Ото постѫпи въ Лувенския университетъ и презъ пролѣтьта на 1935 г. го завърши като докторъ по философията. Споредъ менъ, той е първиятъ претендентъ за престолъ въ историята, който е получилъ докторска титла по общия редъ. Неговиятъ устенъ изпитъ съдържалъ въпроси върху тѣсното стопанско сътрудничество на дунавскитѣ държави, върху допирнитѣ точки между новата австрийска конституция и напредъка на демокрацията и върху залесяването на унгарскитѣ равнини. Писмената докторска работа, която въ французкия й томъ обема 368 стр., е озаглавена: „Обичайното право и селскитѣ наследствени закони върху недѣлимостьта на земедѣлския имотъ въ Австрия“. Той написалъ дисертацията си най-напредъ на нѣмски езикъ, а следъ това я превелъ на френски. Печатното издание било подписано: „д-ръ Ото фонъ Хабсбургъ“.

Часть отъ неговото образование е била изразена въ много пѫтувания. Той посетилъ Скандинавия, Германия, Италия. Следъ всѣко пѫтуване, вѣренъ на дълга си, се завръщалъ въ Стенокерцелъ, къмъ своитѣ книги и при своята майка. До сега старата императрица още не му е намѣрила годеница. Твърде подходяща женитба би се постигнала съ принцеса Мария, най-малката дъщеря на италианския краль, обаче, противно на всеобщото предположение, Мусолини не одобрява мисъльта за реставрацията на Хабсбургитѣ, която би означавала възникването на една империя край неговитѣ граници. Поради тия политически причини, годежътъ бѣше осуетенъ.

Ерцхерцогътъ, надаренъ съ голѣмо политическо прозрение, разбира, какво представлява самъ той, като аргументъ на австрийското правителство срещу германскитѣ заплахи. Той е настроенъ много остро срещу Хитлеръ: „Азъ отхвърлямъ безусловно фашизма (хитлеризма) по отношение на Австрия… Това неавстрийско движение обещава всѣкиму всичко, но цели само безогледното потискане на австрийския народъ… Австрийскиятъ народъ обаче никога не ще търпи нашето прекрасно отечество да се превърне въ ограбвана колония, а австриецътъ да стане човѣкъ второ качество.“

Ото е обичанъ въ Австрия. Въ това нѣма никакво съмнение. Майка му не е така популярна. Споредъ моето напълно частно мнение, реставрацията би имала голѣми предимства, ако възвръщането на Ото не би означавало и връщането на неговата майка, безъ да говоримъ за безбройнитѣ и обеднѣли хабсбургски братовчеди и лели, които въ такъвъ случай неминуемо биха отново населили Виена. Бившата императрица, жена съ много силенъ характеръ и съ нѣкои старомодни схващания, е добра майка, тъй добра майка, че на никаква цена не би се примирила да остави Ото самъ да царува. А много австрийци не могатъ да търпятъ мисъльта, Ото да достигне до трона, хванатъ за престилката на своята майка.

Реставрацията е възпрепятствувана преди всичко отъ съображения отъ международенъ характеръ. Главната причина, ерцхерцогъ Ото да живѣе въ Стенокерцелъ, а не въ двореца Шьонбрунъ, както дѣдитѣ му, е готовностьта на Чехословакия и на Югославия да се борятъ съ всички срѣдства, той да остане извънъ границитѣ на Австрия. Дветѣ страни, скроени отъ отломки на старата империя, иматъ въ Словакия и Хърватско силни малцинства, които при една реставрация биха се опитали да се присъединятъ къмъ пресъздадената монархия.

Шансоветѣ на Ото въ Австрия изглеждатъ презъ последнитѣ години тъй голѣми, при все че официално реставрацията не е „актуална“. Неговитѣ претенции къмъ Унгария не правятъ вече никому впечатление. Въ Унгария той срѣща не само международни, но и сериозни вѫтрешни трудности, отъ които най-голѣма е държанието на самото правителство. Ако днесъ Ото не е господарь въ Унгария, то това не се дължи на обстоятелството, че чехитѣ и югославянитѣ държатъ да не стане краль, а защото Хорти и привърженицитѣ на генералъ Гьомбьошъ не го искатъ.