Джон Гънтър
Европа безъ маска (14)

Авторитетенъ комплексъ

Всички диктатори сѫ ненормални. Това може да се приеме като аксиома. Никой напълно нормаленъ човѣкъ не ще приеме да владѣе диктаторски единъ народъ, дори само поради това, че амбицията на нормалния човѣкъ не е достатъчна, за да се обремени той съ една такава огромна отговорность. При това повечето диктатори сѫ дълбоко въ основата си неврастеници. Частниятъ животъ на Кемалъ Ататюркъ представлява страшна неразбория. Долфусъ страдаше отъ фиксъ идеята на своя дребенъ ръстъ. Поразителнитѣ изблици на гнѣвъ у Пилсудски изглеждаха болезнени. Мусолини е обзетъ отъ манията за величие, както показва абисинската война.

Голѣмиятъ виенски психиатъръ д-ръ Вилхелмъ Щекелъ е създалъ една теория, която обгръща едновременно неврозата на диктаторитѣ и равнодушната готовность на много хора да се подчиняватъ на диктаторскитѣ режими. Това положение той нарича „авторитетенъ комплексъ“.

Трѣбва да се започне отъ детето. „Въ всѣко дете“, казва Щекелъ, „бушува борба между личнитѣ инстинкти и поукитѣ, които то получава отъ външния свѣтъ. Напримѣръ, децата обичатъ да бѫдатъ мръсни, но възпитателитѣ имъ ги учатъ да се държатъ чисто. Въ по-голѣмата си часть възпитанието е стремежъ да се образова детето противоположно на първичнитѣ му инстинкти. Възпитанието се провежда чрезъ авторитетъ. Поради това авторитетътъ се явява като неприятель на детето, защото означава принудителенъ отказъ отъ собственитѣ инстинкти.“

Най-ранниятъ авторитетъ е тоя на родителитѣ. Ако родителитѣ сѫ много меки, детето става упорито. Тогава се явява другъ авторитетъ: авторитетътъ на по-голѣмитѣ деца, авторитетътъ на учителя. Въ нѣкой случаи — авторитетътъ на закона, а като най-висшъ авторитетъ — религията. Последното орѫжие на възрастнитѣ, когато искатъ да втълпятъ на децата нѣкаква авторитетность, сѫ думитѣ: „Ще те накаже Богъ!“

Отъ 1914 г. насамъ, приблизително, авторитетниятъ комплексъ клони да се разруши. Очевидно, семейството не е вече нѣкогашната свята единица. „Родителитѣ не отговаряха вече на оная морална висота, която тѣ изискваха отъ своитѣ деца“, — казва Щекелъ. Неизбѣжно бѣше децата да възтанатъ срещу тая несправедливость. Родителитѣ се опитаха грубо и слѣпо да наложатъ на децата оня императивъ на морала, който сами тѣ пренебрегваха. На децата не остана другъ изборъ, освенъ да си отмъщаватъ, като потъпкватъ съ крака родителскитѣ заповѣди.

Както родителитѣ, така и учителитѣ гледаха на училището и университета съ все по-малка сериозность. Свѣтовната война погреба авторитета международно.

Стана трудно да се понасятъ правото и редътъ въ крѫга на националнитѣ граници. Порой отъ престѫпления наводни свѣта, особено Америка. На всичко отгоре религията, като живъ авторитетенъ факторъ, беше широко замѣстена отъ модерната наука. Въ края на краищата младитѣ мѫже и жени трѣбваше да се запитатъ, защо още да вѣрватъ въ Бога, който позволи войната и избиването на десеть милиона души? Така изчезна всѣкаква вѣра въ принципитѣ на авторитета, и стариятъ авторитетенъ комплексъ се провали.

Като последствие пламна диктаторската вълна̀ по държавитѣ. Хитлеровци и Мусолиновци бѣха преди всичко замѣстители на бащитѣ. Хората могатъ да ненавиждатъ авторитета, но не могатъ да живѣятъ безъ авторитетъ въ каквато и да е форма. Децата се възбунтуваха срещу бащитѣ си, но Хитлеръ, Мусолини, Пилсудски, Александъръ Югославски, Долфусъ, Кемалъ Ататюркъ заеха тѣхнитѣ мѣста. Детето въ наши дни смѣта родителитѣ си за недостойни и затова търси вънъ отъ тѣхъ своя водачъ. Сферата на авторитета се пренесе отъ родителския домъ на улицата.