Джон Гънтър
Европа безъ маска (129)

Норманъ

„Ако не се взематъ по цѣлия свѣтъ драстични мѣрки за спасяването на капиталистическата система, тя ще бѫде разбита вѫтре въ една година.“

Монтегю Норманъ, 1931 г.

Монтегю Колетъ Норманъ, отъ 1920 г. насамъ рѫководитель на „Банкъ ъфъ Ингландъ“, е роденъ като банкеръ. И двамата му дѣдовци сѫ били директори на „Банкъ ъфъ Ингландъ“, отъ които единиятъ въ продължение на повече отъ 50 години. Той е следвалъ въ Итънъ и Кингсъ Колиджъ въ Кембриджъ и е участвувалъ въ Южноафриканската война. Много години е работилъ въ частни банки. Билъ е тѣсно свързанъ съ фирмата Браунъ-Шипли. Подобно на повечето голѣми банкери, той не се интересува лично отъ пари и съвсемъ не е богатъ човѣкъ. За него, като дипломатъ, като математикъ, дори като художникъ-творецъ, паритѣ и финанситѣ сѫ една фасцинираща проблема.

Начинътъ, по който той може да лансира изкустно нѣкоя международна интрига, е знаменитъ. Нему е всичко позволено, защото никой другъ въ историята не е билъ по-дълго време управитель на „Банкъ ъфъ Ингландъ“. Той носи широко развѣващъ се балтонъ, черна широкопола шапка и дръзка брада. Неговата кѫща на Камдънъ Хилъ е наредена съ вкусъ и елегантность. Въпрѣки всичко, всѣка сутринь той отива на работа съ подземната желѣзница и предпочита да е последниятъ човѣкъ на подземната стѫлба. Обича да бѫде тайнственъ и презъ цѣлия си животъ е говорилъ предъ публика само три пѫти.

Само неговата опитность го прави незамѣнимъ. Той обаче притежава нѣщо повече отъ опитность. Неговата техника въ третирането на комплицирани банкови въпроси е великолепна. Неговата срочность и смѣлость при водене на преговори е изумителна. Като повечето англичани, той умѣе да прави отъ скромностьта добродетель. Презъ октомврий 1932 г. каза: „Трудноститѣ сѫ тъй голѣми, а силитѣ тъй малки и ограничени, липсватъ всѣкакви прецедентни случаи, така че азъ пристѫпвамъ къмъ проблемата, безъ каквото и да е понятие. Тя е твърде голѣма за мене. Признавамъ, че въ момента пѫтьтъ ми не е ясенъ.“

Веднъжъ, когато приятелски разговарялъ съ единъ банковъ колега, той останалъ напълно недостѫпенъ за аргумента, че златниятъ стандартъ на Англия съ течение на години ще обеднѣе. „Кажи ми, — запиталъ билъ Норманъ — дали споредъ тебе би било по-добре Англия да бѫде богата, вмѣсто бедна?“ Неговиятъ приятель отговорилъ: „Разбира се. Азъ бѣхъ беденъ. Сега съмъ твърде състоятеленъ и се надѣвамъ да стана още по-богатъ.“ Норманъ заявилъ, че е сигуренъ какво много богатитѣ страни въ края загиватъ, и посочилъ като примѣри Перикловата Атина и императорския Римъ. Приятельтъ му запазилъ въ тайна отъ обществото тоя разговоръ. Представата, че рѫководительтъ на „Банкъ ъфъ Ингландъ“ смѣта за свой дългъ да обедни страната за нейно добро не била никакъ популярна.

Естествено, той бѣше двигателната сила, която отново възвърна Англия къмъ златния еталонъ. Това представляваше тежко изкупление за английската индустрия, но, като всички рѫководители на голѣми банки, Норманъ обожава златото. Поради това, че той настоя, щото Сноудънъ (който не се нуждаеше отъ много убеждавания) да държи на златото, може да се смѣта, че той е духовниятъ виновникъ за финансовата криза отъ 1931 г. Той е още призналъ, че много чужди (най-вече германски) концерни били въ състояние „да направятъ краткосрочни заеми, което, разбира се, не би се постигнало, ако заемодавцитѣ биха познавали положението.“ Напълно очевидно е, че между кредитнитѣ маклери въ Лондонъ сътрудничеството е било незначително. Поради взаимна конкуренция, тѣ сѫ хвърляли паритѣ си въ чужбина.

Както е навредъ известно, Норманъ храни голѣмо уважение къмъ д-ръ Шахтъ. Рѫководителитѣ на всички държавни банки поддържатъ тѣсни връзки. Неговото високо мнение за мѫдростьта на Шахтъ датира, както се предполага, отъ 1927 г., когато били заедно на една конференция въ Ню-Йоркъ. Въ общи черти Шахтъ се обявилъ срещу политиката на низкитѣ валути. Норманъ пъкъ я подкрепилъ. Последвалитѣ събития доказали, че Шахтъ ималъ право, защото непостояннитѣ курсове на Уолстрийтъ доведоха до катастрофа, която предизвика свѣтовната криза. Оттогава Норманъ уважава Шахтъ заради далновидностьта му и заради това, че Шахтъ успѣ да му докаже, че не е правъ.

Хю Далтонъ, който влѣзе въ второто лейбъристско правителство като държавенъ подсекретарь на външнитѣ работи, твърди, че Норманъ водилъ своя собствена външна политика. Това означавало двоенъ режимъ. Каквото и да прави Форинъ офисъ, политиката на Норманъ се основава на принципа, че „ако Германия не е силна и цъвтяща въ стопанско отношение, нѣма никаква възможность да се държи въ равновесие едностранчивата политическа мощь на Франция върху континента.“ Когато голѣмата Ротшилдова банка „Йостеррайхише кредитъ анщалтъ“ въ Виена се провали презъ 1931 г., Норманъ гарантира на своя отговорность единъ кредитъ на Австрия, който, споредъ неговитѣ схващания, бѣ достатъченъ, за да се преодолѣе кризата. Следъ две години тоя заемъ бѣше прехвърленъ отъ книгитѣ на банката въ тия на държавното съкровище, т.е. отиде за смѣтка на английскитѣ данъкоплатци.

Отъ тоя фактъ обаче не бива да се заключава, че Норманъ може въ всѣки моментъ да разполага съ държавното съкровище по свое желание. Сноудънъ ядѣше направо отъ рѫката му, но не и Невилъ Чембърлейнъ. Следъ девалвацията на английската лира, държавното съкровище стана по-важно отъ банката, тъй като съкровището, чрезъ контролата си върху курса на облигациитѣ по изравнителния фондъ отъ 300 милиона английски лири, завзе една отъ главнитѣ функции на банката. Норманъ държеше да види фунта високо котиранъ и стабиленъ и може би възвърнатъ къмъ златния еталонъ. Това трѣбваше да подпомогне френскитѣ привърженици на златния еталонъ, чието държане той одобряваше. Държавното съкровище искаше да поддържа фунта твърде низко и да се държи колебливо въ дадени граници, за да се намали товарътъ отъ задължения за държавния бюджетъ и да се поощри индустрията. Досега Чембърлейнъ е победительтъ.