Джон Гънтър
Европа безъ маска (120)

Залѣзътъ на Макдоналдъ

„Какво ще трѣбва да направимъ? Приходитѣ на индустрията се покачватъ, покачватъ се, и още единъ пѫть се покачватъ по този и по онзи, и по всѣки другъ начинъ.“

Макдоналдъ, цитиранъ отъ „Манчестеръ Гардианъ“.

Джеймсъ Рамзи Макдоналдъ, основатель и опозоритель на Лейбъръ парти, презрѣнъ или героиченъ, споредъ кой както го разбира, човѣкъ съ олимпийска или стигийска самотность, е роденъ въ Шотландия презъ 1866 г. отъ прости родители. Неговиятъ скроменъ произходъ е отъ дълбоко психологическо значение за неговата кариера. Презъ цѣлия си животъ той се е опитвалъ да даде реваншъ на печалната беднотия на своето детинство. Споредъ Филипъ Сноудънъ, когато станалъ министъръ-председатель на Националното правителство, промълвилъ: „Утре всѣка херцогиня въ Лондонъ ще иска да ме цѣлуне.“ Това е само стремежъ да се компенсира за тежко и нещастно прекаранитѣ младини.

Неговата кариера до войната и презъ нея е изключително почтена. Той напусналъ училището въ Шотландия на 14-годишна възрасть, за да изкарва прехраната си. Когато пристигналъ въ Лондонъ безъ стотинка, намѣрилъ си мѣсто въ една стокова кѫща. И докато работилъ седмично за 12 шилинга и 6 пенса, училъ нощно време филология и политическа икономия. На 3 августъ 1914 г. ималъ смѣлостьта да застане срещу цѣлата Долна камара и срещу войната. На пръвъ погледъ изглеждало, че това ще опропасти политическата му кариера. Дори и до сега (1937 г.) радикални тори като леди Хъстънъ въ „Сатърди ривю“ го нападатъ за социалистическия манифестъ, който той пръвъ подписалъ въ подкрепа на руската революция отъ 1917 г. Презъ войната едно параходно дружество, заплашило, че ще предпочете да стачкува, отколкото да закара крайния пацифистъ Макдоналдъ на Стокхолмската мирна конференция.

Той билъ принуденъ да напусне своя голфклубъ въ Лосимътъ. Неговитѣ събрания трѣбвало да се охраняватъ отъ полицията. Дори масата отъ социалистическата партия го изоставила.

Два пѫти Макдоналдъ дължи щастието си на случая. Разказватъ, че презъ 1900 г. „Мистъръ Джеймсъ Р. Макдоналдъ“ билъ избранъ за секретарь на новообразувания комитетъ на лейбъристскитѣ представители, отъ които произхожда и лейбъристската партия. Споредъ „Дейли Хералдъ“ отъ 27 февруарий 1932 г., много отъ делегатитѣ мислили, че избиратъ единъ другъ Макдоналдъ — Джими Макдоналдъ, изтъкнатъ членъ на лондонскитѣ синдикати. Предложенъ билъ Д. Макдоналдъ. Присѫтствували двамина съ това име. Спечелилъ Д. Рамзи Макдоналдъ.

Повече отъ половинъ човѣшки животъ следъ това презъ лѣтото на 1922 г. той бѣше избранъ за водачъ на парламентарната фракция съ мнозинство отъ два гласа срещу Д. Р. Клиънсъ и само поради това, че е водачъ на опозицията, следната година стана министъръ-председатель. Клайдсайдъритѣ, т.е. радикалитѣ отъ Глазгоу го подкрепиха, защото вѣрваха, че той наистина ще поведе една истинска лѣва политика. Когато пое най-високия постъ въ страната, той бѣше безспорно живописна и изразителна личность. Неговото богато шотландско красноречие, неговиятъ инструктивенъ начинъ да води, неговото парламентарно държане и опитность, неговиятъ никога неразколебаващъ се куражъ и неговата срѫчность при преговаряне правѣха отъ него — първиятъ лейбъристски министъръ-председатель — една свѣтовно-историческа фигура. Въ външната политика той създаде, ведно съ Ерио, една нова следвоенна ера, като по отношение на Германия започна миролюбива политика.

Впрочемъ, и въ самата негова партия, дори и въ най-раннитѣ дни, Макдоналдъ не е билъ обичанъ. „Той никога не се е чувствувалъ — писа Робъръ Бърни — приятенъ въ свѣта, който самъ е завладявалъ. Необикновено гордъ и суетенъ, той винаги се е държалъ на разстояние отъ своитѣ подчинени.“ Разказватъ, че дори на Артъръ Хендерсънъ, неговиятъ достоенъ замѣстникъ, никога не е продумалъ дума извънъ кабинета. „Никой министъръ-председатель на новото време не билъ по-малко интименъ съ своитѣ колеги.“ Подобно на Удроу Уилсънъ, той не може да понася критика. И неговитѣ привърженици винаги сѫ се оплаквали отъ неговото „нетърпимо високомѣрие“.

Макдоналдъ, родилъ се безъ всѣкакво чувство къмъ хуморъ, е изпълненъ съ особени и странни желания и съ една напълно изопачена представа за хората. Изпълненъ съ шотландски мъгли и бури, той иска преди всичко да бѫде всепочитанъ. А почитьта съвсемъ не бѣше чувството, което той би могълъ да внуши на своитѣ твърдоглави и самонадеяни колеги. Жена му, която той е обожавалъ, почина презъ 1911 г., и отъ тогава той е напълно самотенъ човѣкъ. Неговото проваляне въ „обществото“ бѣше неминуемо. Той бѣше „поетъ“ отъ хора като Лъндъндери, и малко нѣща имаха за него нѣкакво значение, освенъ славата да бѫде лъвъ всрѣдъ обществото.

За малко той не стана смѣшенъ по всички линии. Когато презъ 1929 г. бѣше на пѫть за Съединенитѣ щати, запиталъ по радиото въ Лондонъ, какъ, като пръвъ социалистически министъръ, да се облѣче за посрѣщането. Въ Форинъ офисъ се разтреперили, да не би да напусне парахода съ каубойска шапка, съ кожени панталони или нѣщо такова, което би смѣтналъ за съответствуващо на случая, и телеграфирали, че ще му бѫдатъ достатъчни цилиндъръ и предобѣденъ костюмъ.

Следъ конференцията въ Стреза, като министъръ-председатель на Националното правителство, той се удари съ една група крайно мирни журналисти, като ги предизвика да напуснатъ вагонъ-ресторанта, докато обѣдва. Въ оня моментъ всички били гладни, но Рамзи, на пѫть за Женева, желаелъ да обѣдва самъ.

Едно „национално“ правителство е много удобна хватка, чрезъ която управляващата партия използува нѣкоя криза, за да даде на другитѣ партии мѣста въ кабинета, но при несгодни условия. Резултатътъ отъ това е огъване и отслабване на опозицията, линиитѣ на партийната програма се пречупватъ, при все че предлогътъ е всестранната подкрепа на партията. Макдоналдъ бѣше министъръ-председатель на първото национално правителство презъ 1931 г. Вѣроятно той е мислилъ, че другаритѣ му лейбъристи ще го следватъ изцѣло, но сѫщо така вѣроятно е той да не се е тревожилъ много, дали тѣ ще го послушатъ или не. Тѣ не го последваха.

Финансовата криза отъ 1931 г. се дължеше въ основата си на намалението на английския износъ, на западането на английското корабоплаване и на презокеанскитѣ инвестиции. Лондонското Сити бѣше правило краткосрочни парични заеми, които бѣше раздало срещу дългосрочни изплащания. То печелѣше, като плащаше по три на сто на заеми, направени въ Франция, и получаваше за сѫщитѣ пари по шесть процента отъ Германия. Така се правѣше добра работа, докато Германия, обсадена отъ кризата, не можеше вече да плаща. Лондонъ се видѣ само съ 55 милиона стерлинги въ злато при 250 милиона лири непосрѣдствени предстоящи плащания. Лондонскитѣ банкери вѣрваха, че ще могатъ да се спасятъ чрезъ единъ заемъ отъ Ню-Йоркъ, обаче Уолъ-Стрийтъ се възпротиви да отпусне пари, докато английскиятъ бюджетъ, подпухналъ отъ разходи по социални тежести и подпомагания на безработни, не бѫде уравненъ. Макдоналдъ се обърна къмъ страната и обеща при запазване на златния еталонъ да оправи работитѣ. При своята кампания той прибѣгна по крайно неанглийски начинъ къмъ демагогията, като показваше германски банкноти отъ инфлационнитѣ времена и заплашваше, че наскоро единъ милионъ английски лири нѣма да бѫде достатъченъ, за да се купи марка за едно писмо. Ужасената страна му оказа всѣка поискана подкрепа. Тогава кабинетътъ се видѣ принуденъ да направи точно това, за което Макдоналдъ се бѣше заклелъ никога да не го прави. Англия девалвира своята валута.

Националното правителство, чиято двигателна сила наскоро стана Балдуинъ, а не Макдоналдъ, подпомогна задушаването на разорѫжителната конференция и отхвърли американскитѣ дългове. Свѣтовната стопанска конференция съ своитѣ изгледи бѣше ужасно погрѣшна стѫпка. Отъ друга страна тя водѣше къмъ превратъ въ английската митническа политика, като въвеждаше покровителствени мита, за да съживи английската индустрия. При Отавската спогодба бѣше измисленъ единъ видъ митнически съюзъ. Военниятъ заемъ отъ 2.000 милиона лири стерлинги бѣше превърнатъ въ 5 и 3 и половина на сто облигации.

Всрѣдъ тия експерименти здравето на Макдоналда се разстрои. Изневѣриха му очитѣ. Той заболѣ тежко. По сѫщото време започна да проличава една невѣроятна разсѣяность при официалнитѣ му изявления. Презъ тия нещастни дни Чърчилъ нарече Макдоналда „Чудото безъ кости“. Той каза още, че министъръ-председательтъ, притежавалъ дарбата „да сглобява максимумъ отъ думи съ минимумъ отъ мисли“. И както можемъ да си припомнимъ, Троцки говори за „пълния духовенъ банкрутъ“ на Макдоналда, като го нарече: „свитъ и плахъ скѫперникъ, у когото се крие толкова поезия, колкото у кѫсче филцъ“. Той бѣше уморенъ човѣкъ и следъ юбилея презъ 1935 г. отстѫпи министъръ-председателското мѣсто на Балдуина.

Очевидно Макдоналдъ бѣше изгубилъ всичкитѣ си социалистически идеи. Той бѣше нападанъ отъ бившитѣ си другари като „шарлатанъ“ и „свиня“, като „жалъкъ мръсенъ подлецъ, който трѣбва да бѫде изгоненъ съ бичъ отъ обществения животъ“. Той прекарваше днитѣ си самъ, замисленъ по салонитѣ на заможнитѣ. При единъ официаленъ банкетъ се извини самъ съ забележката: „Много съжалявамъ, че ще трѣбва да напусна това духовно менъ тъй близко общество, но ще трѣбва да председателствувамъ единъ вѫглищарски комитетъ.“ Шегобийцитѣ заговориха: „Най-после Рамзи успѣ нѣщо да етатизира — правителството“.

Едно чувство му прави честь: презъ пролѣтьта на 1935 г. той взе твърдо становище срещу Хитлеръ, тъй като разбра, че Германия става опасна. Очевидно той се настрои зле срещу нациститѣ не само поради гоненията срещу пацифисти и социалисти, а и поради отвращението си отъ германското правителство, което екзекутира две хубави, аристократически шпионки.

При изборитѣ въ Сихамъ презъ ноемврий 1935 г. Макдоналдъ бѣ битъ за всеобщо облекчение на нѣколко милиона негови сънародници. Назначаването му за перъ по случай възшествието на престола на Джорджъ VI той отклони, за голѣма почуда на врагове и приятели.