Джон Гънтър
Европа безъ маска (111)

Външна политика

Британската външна политика, така постоянна и, както неотдавна съръ Самуелъ Хоръ каза, „малко промѣняща се отъ родъ на родъ“, се основава, общо казано, на изравняването на силитѣ, при което Англия държи везнитѣ. „Всички наши голѣми войни, — каза съръ Остинъ Чембърлейнъ, — бѣха насочени къмъ това, щото да се възпрепятствува на нѣкоя голѣма военна сила да владѣе Европа и да постави въ шахъ брѣговетѣ на Ламанша и пристанищата на Холандия.“ Въ по-новитѣ времена, Англия, вѣрна на своята политика, винаги се стремѣше да подкрепя Германия, ако Франция е по-силна отъ Германия, или пъкъ да засилва положението на Франция, ако е обратното. Следъ края на войната Обществото на народитѣ е опредѣлениятъ за тая цель механизъмъ. Ако Обществото престане да служи на британскитѣ цели, Англия ще го пренебрегне. Следъ като Англия презъ 1919 г. успѣ съ голѣма срѫчность да вкара доминионитѣ си и Индия като отдѣлни държави въ Обществото на народитѣ, тя винаги е въ положение да опредѣли заседанията на съвета. Преди войната кардиналниятъ пунктъ на британската политика бѣше да не се прави нищо, което би увлѣкло страната въ евентуално предстоящитѣ затруднения на континента. Локарно, върхътъ на политиката на равновесието, промѣни това. Всички тия съображения, разбира се, се рѫководятъ отъ принципа „Pax britannica“. Англия, като голѣма търговска нация, иска миръ. Когато се създаде кризата на санкциитѣ, Уолтеръ Дюранти каза: „Англичанитѣ искатъ така упорито да отбѣгнатъ войната, че сѫ готови да се биятъ, за да я отклонятъ.“

Тукъ трѣбва да се спомене другъ, твърде забележителенъ малъкъ факторъ, който вече е слисвалъ мнозина наблюдатели отъ континента. Англичанитѣ третиратъ дори и външната политика като игра. Въ пълна противоположность на германцитѣ и французитѣ, за които политиката е въпросъ за животъ и смърть, англичанитѣ сѫ способни да бѫдатъ вѫтрешно напълно независими отъ комплекса на своитѣ външни работи. За тѣхъ Европа е нѣщо като сцена. Какво се играе върху нея, е игра. Ако нѣкой пропусне своята реплика или пъкъ се запъва при рецитиране на стиховетѣ си, срѣдниятъ англичанинъ приема просто, че това е само репетиция и че сѫщото нѣщо ще се играе още веднъжъ по-добре.

Грубо погледнато, въ Форинъ офисъ има две групи. Първата обхваща приятелитѣ на Обществото на народитѣ, следователно идеалиститѣ. Тѣ се надѣватъ чрезъ една система на колективна сигурность да привлѣкатъ Германия въ приятелския концертъ на великитѣ сили. Тѣ гледатъ на войната буквално като на издевателство. Абисинската криза означаваше за тѣхъ крушение на всички морални закони въ Европа. Втората група, състояща се предимно отъ по-стари хора, е готова винаги да даде преднина на Обществото на народитѣ, но не вѣрва въ възможноститѣ на принципа на колективната сигурность и облѣга всичкитѣ си надежди на силната флота и на изолирането. Схващанията на тая група окуражиха Германия, защото изолирането, т.е. невмѣшателството въ Европа, означава да се застане напълно на страната на Германия.

Дори и при диктатурата на Хитлеръ, въ Англия има все още силни прогермански явления. Тѣ сѫ:

а) Много тори се плашатъ отъ болшевизма и глупавитѣ между тѣхъ смѣтатъ Хитлеръ за крепость срещу по-нататъшното разпростиране на Русия на западъ;

б) Лондонското Сити, което е инвестирало огромни суми въ Германия, се оставя да бѫде заслѣпявано отъ блѣсъка на д-ръ Шахтъ;

в) Не малко влиятелни личности въ Англия не обичатъ Франция и французитѣ, поради което сѫ благосклонни къмъ Германия;

г) Една група около лордъ Лотианъ (бившъ Филипъ Кяръ, дѣсната рѫка на Лойдъ Джорджъ въ конференцията за мира) се възхищава отъ Хитлеръ. Тя вѣрва, че една силна Германия начело съ Хитлеръ осигурява мира. Лотианъ е привърженикъ на „Крисчънъ сайънсъ“, и това учение, невѣрващо въ смъртьта и болестьта, намира за по-изгодно, отколкото привърженицитѣ на другитѣ религии, да приема обещанията на Хитлеръ за чиста монета;

д) „Таймсъ“ (Лотианъ и Джофри Доусонъ сѫ негови издатели и близки приятели) е естествено и безспорно независимъ. Неговиятъ берлински кореспондентъ работи много върху разкритията на нацистскитѣ жестокости и саморазправим, но „Таймсъ“ мрази комуниститѣ повече отъ националсоциалистите и въ областьта на външната политика е давалъ понѣкога Хитлеру много повече, отколкото благотворителностьта го допуска;

е) Въ Англия още живѣе стремлението да се изпитва състрадание къмъ Германия въ ролята й на победенъ, но благороденъ противникъ. (Противно на това французитѣ никога не ще признаятъ на Германия несправедливоститѣ на Версайлския договоръ.)

ж) Колкото и да е странно — въ лейбъристската партия има прогермански сили. Безспорно е, че английскитѣ социалисти и синдикалисти ще страдатъ подъ националсоциализма така, както и тѣхнитѣ германски другари, но външната политика на лейбъриститѣ води началото си отъ желанието за денонсиране на Версайлския договоръ и оставянето Германия на свобода. Поради това дори и насилията, упражнени отъ Хитлеръ върху представители на работничеството, не можеха да промѣнять приятелскитѣ настроения къмъ германцитѣ въ нѣкои крѫгове на английската лѣвица.

Ако се стигне до война съ Германия, то влияния отъ тоя родъ ще трѣбва да понесатъ своята часть отъ отговорностьта, защото сѫщо като презъ 1914 г. заблуждението, че Англия ще остане неутрална, ще поощри Хитлеръ да започне военнитѣ действия.

Английскиятъ отговоръ на Хитлеровата програма за превъорѫжаването бѣше типиченъ компромисъ. Отначало англичанитѣ откупиха съревнуванието по море чрезъ англо-германската флотска спогодба отъ юний 1935 г., а следъ това английското правителство съобщи за мѣркитѣ, които взима, за да утрои британскитѣ въздушни сили.

Чухъ едно крайно чудновато обяснение на флотската спогодба, която е повече дѣло на Адмиралтейството, отколкото на Форинъ офисъ. То гласи: Англия нападна германцитѣ презъ 1914 г., защото тѣ я подкопаваха на свѣтовния пазаръ, а това предизвика депресия въ индустрията и безработица въ метрополията. Сега Япония е на пѫть да направи сѫщото. Англо-германскиятъ договоръ признава господството на Германия въ Балтийско море. Англия знае, че Япония ще нападне СССР, само ако Германия е силна. Ако Германия и Япония се съюзятъ, за да водятъ война срещу Русия, и тритѣ държави ще отслабнатъ, а това ще е отъ полза за Британската империя.

Отъ това произлиза безспорниятъ парадоксъ, че англичанинътъ е едновременно германофилъ и (често) антифашистъ, отъ което приблизително следва да яде съ едната половина на устата си една ябълка, а съ другата половина да я изплюва. Въ политиката обаче Англия е съ намѣрение да се въорѫжи съ всичка сила срещу Германия като срещу единствено възможенъ неприятель, докато една значителна часть отъ обществото прави всичко възможно, за да засили изтъкнатия противникъ.

Разбира се, Англия очаква. Тя оставя времето да работи, докато нейната огромна въорѫжителна програма бѫде изпълнена.