Джон Гънтър
Европа безъ маска (88)

Бомбастиченъ фуриозо^[1]

Синътъ на Алесандро Мусолини (който го кръстилъ по името на Бенито Хуаресъ, прочутъ мексикански революционеръ, който разстреля императоръ Максимилианъ) и на Роза Малтони, селска учителка, е отрастналъ въ крайна бедность. Билъ 20-годишенъ, когато за пръвъ пѫть вкусилъ кафе. Той спалъ върху купчина сѣно, вмѣсто върху легло съ пружина, и спалнята стая, която сега е превърната въ музей, изтъква своята крайна оскѫдность. Мусолини често ходи въ родното си село и въ околноститѣ му е устроилъ образцово земедѣлско стопанство. Въ противоположность на Хитлеръ, той се грижи за своитѣ живи роднини.

При все че баща му е билъ ковачъ, неговитѣ прадѣди въ всички поколѣния сѫ обработвали земята. На едно селско събрание презъ октомврий 1935 г. той каза: „Старитѣ хора, които, съ удоволствие се ровятъ изъ старитѣ книжа, помислиха, че ще ме зарадватъ, ако установятъ, че моитѣ прародители сѫ отъ благороденъ произходъ. Отвърнахъ имъ: Оставете това! Всички мои дѣди и прадѣди сѫ били селяни и за да нѣма никакво съмнение въ това, поставихъ върху зида на стария ни домъ една табела, която казва, че поколѣния съ името Мусолини преди мене сѫ обработвали земята съ своитѣ рѫце.“

По настояванията на майка си Мусолини следвалъ въ едно религиозно училище, при все че баща му билъ антиклерикалъ. Следъ това самъ той станалъ учитель съ месечна заплата отъ 56 лирети, докато избѣгалъ въ Швейцария на 19-годишна възрасть. Тамъ той изкарвалъ хлѣба си като зидарь и като работникъ въ шоколадена фабрика. Той често гладувалъ, и Балабанова пише, какъ задигналъ провизиитѣ на две англичанки, тръгнали на излетъ. Нощемъ той изучавалъ социализма. Когато станалъ агитаторъ, влѣзълъ въ разправии съ полицията, която го запрѣла и интернирвала отъ единъ швейцарски кантонъ въ другъ. Общо въ Швейцария и Италия Мусолини е билъ единадесеть пѫти арестуванъ. Мусолини мразѣлъ затвора. Той се отвращавалъ отъ моралния и тѣлесния тормозъ на арестуването. Веднъжъ въ женевската полиция му взели отпечатъци отъ пръститѣ. Оттогава той намразилъ Швейцария и споредъ нѣкои предположения не е изключено неговото лошо отношение къмъ Обществото на народитѣ отчасти да се дължи на тая обида, претърпѣна въ Женева. Естествено е и преживѣлицитѣ въ затвора да сѫ причина за клаустрофобията у Мусолини. Така, напримѣръ, той отказалъ да влѣзе въ Синята пещера на о-въ Капри. Така се обяснява и неговата слабость къмъ огромни помѣщения, какъвто е и неговиятъ кабинетъ въ Палацо Венеция, чиито размѣри сѫ 18 на 12 на 12 метра — навѣрно нѣщо като свръхкомпенсация за нѣкогашното запиране въ тѣсни затворнически килии.

Мусолини се завръща 21-годишенъ въ Италия и прекарва следващитѣ десеть години като кървавочервенъ социалистъ.

Прехраната си изкарвалъ съ частни уроци и непрекѫснатъ журнализъмъ. Безъ да е такъвъ голѣмъ памфлетистъ като Шоу и Троцки, той е единъ отъ най-добритѣ журналисти на нашето време. Единъ отъ раннитѣ му опити въ областьта на творчеството е новелата „Приятелката на кардинала“, не отбелязала никакъвъ успѣхъ. Въпрѣки това тя е била, споредъ Френсисъ Хекстъ, „силна, рѣзка, цинична, горда и щура“ работа. Той е написалъ и животопись на Янъ Хусъ. Презъ 1909 г. основалъ въ Форли единъ вестникъ „La lotta di classi“ (Класова борба), който го прави твърде известенъ между социалиститѣ и революционеритѣ на цѣла Италия. Презъ 1912 г. става издатель на „Аванти“, официалниятъ социалистически всѣкидневникъ. За три месеца той утроява тиража му. Презъ това време отива въ Тренто, което тогава принадлежало на Австрия. Преживѣлицитѣ му между иредентиститѣ събуждатъ главната черта на характера му — национализма. Той е единъ отъ хората, които презъ 1914 г. организираха „Червената седмица“ — опитъ за социалистическо въстание въ Романя.

Свѣтовната война, тая необятна катастрофа, прерѣзва социалистическата му кариера. Ортодоксалнитѣ социалисти искали Италия да остане неутрална, Мусолини се обявилъ за влизане въ войната на страната на Съглашението. „За да узнаемъ какъ е станалъ войникъ, — казва д-ръ Финеръ въ своята проникновена и изчерпателна книга «Италия на Мусолини» — не е нуждно да се прави нѣщо друго, освенъ да се разгледа външниятъ му видъ.“ Поради политически, националистически причини, а и поради чисто лични, отъ любовь къмъ авантюритѣ, Мусолини е искалъ войната. Той си подалъ оставката въ „Аванти“. Социалистическата партия го изключила. Когато дотогавашнитѣ му приятели го нападали, той извикалъ съ поразително хладнокръвие: „Вие ме мразите, защото все още ме обичате!“ Нѣколко месеци следъ това той основалъ вестника, който рѫководи и до днесъ „Пополо д’Италия“. Послужилъ си съ френски пари. Франция много държала, Италия да бѫде въвлѣчена въ войната.

Мусолини, до неотдавна антимилитаристъ, пронизително се разкрещява въ полза на орѫжието: „Трѣбва да различаваме война отъ война, — казва той — както различаваме престѫпление отъ престѫпление, кръвь отъ кръвь… Ние не сме мумии, безжизнени мумии и не искаме да бѫдемъ. Ние сме мѫже, здрави и силни мѫже и искаме да дадемъ своя приносъ, колкото и скроменъ да е той, въ Свѣтовната история.“ Самъ той отива на фронта едва презъ декемврий 1916 г. и е прекаралъ само 38 дни въ окопитѣ, защото билъ тежко раненъ отъ експлозията на единъ окопенъ мортиръ^[2]. Прекаралъ седемь месеца въ лазарета. Така поне гласи официалниятъ докладъ за случката.

Следъ войната на 23 мартъ 1919 г. Мусолини създава първия боенъ отрядъ „Fasci di combattimento“ отъ ония свои другари преди всичко, които навремето, когато се обявява за влизане въ войната се присъединили къмъ него. Той е все още социалистъ, макаръ и не вече членъ на партията. Въ първата си програма той иска, данъкътъ върху печалбата отъ войната да възлиза на 85 на сто. Той презиралъ и се отнасялъ съ пълно недовѣрие къмъ буржоазията и капиталистическата аристокрация. „Фашио“ е италианската дума за група или снопъ. Мусолини й придаде значението на „Фасцес“ отъ древния Римъ. Първитѣ фашисти се увеличаватъ отъ читателитѣ на „Пополо д’Италия“ въ Ломбардия, а вестникътъ се обсобява като органъ на движението. Отначало то не е било партия, а само нѣщо като милиция. Нейната сила сѫ били бившитѣ войници отъ фронта, предимно „ардититѣ“ — доброволцитѣ за фронта. „Ние, които останахме живи, които се върнахме отъ фронта, — пише Мусолини — искаме за себе си правото да управляваме Италия!“

Движението се разраства бърже. Неговитѣ корени сѫ сѫщитѣ, които изведоха и Хитлеръ въ Германия на припекъ: безработицата на войницитѣ отъ фронта, слабостьта на демократическите управления, парламентарната корупция, бързо разрастващото се национално чувство, несигурностьта на лѣвитѣ, свързана съ недоволството отъ ортодоксалния международенъ социализъмъ. Когато Мусолини се засили, армията го подпомогна, точно така, както и Райхсверътъ подкрепи Хитлера. Политицитѣ, които го наблюдаваха съ загриженость, се опитаха да прекупятъ движението. Джолити бѣше италианскиятъ Папенъ. И сѫщо като въ Германия, индустриалците побързаха да понамажатъ апарата му.

Презъ годинитѣ 1920 и 1921 работнически безредици разтърсваха Италия. Работницитѣ се бунтуваха срещу нестабилнитѣ заплати и непоносимите условия на животъ. Изглежда, че отначало Мусолини е подкрепилъ „Завземането на фабриките“, когато 600.000 работници въ индустриалния северъ се опитаха да обсебятъ срѣдствата на производството. Завземането не успѣ, отчасти поради това, че социалистическото водителство се оказа малодушно. Това улесни Мусолини да се обърне къмъ народа. Легендата обаче, че той „спасилъ“ Италия отъ „болшевизма“, е безспорна глупость. Дори въ Италия това не се вѣрва вече отъ никого.

Презъ 1921 г. и 1922 г. Мусолини разпрострѣ още повече своето влияние, и то по начина, съ който си послужиха всички диктатори следъ него — чрезъ насилие. Той стана единъ видъ гангстерски главатарь. При това той бѣше все още деятеленъ журналистъ. Той пращаше презъ 1922 г. дописки отъ конференцията въ Канъ и поиска интервюта отъ Брианъ и Лойдъ Джорджъ. Това пѫтуване го запозна най-напредъ съ мистериитѣ на девизната политика, когато за свой срамъ той трѣбваше да види, че една италианска лира нѣма стойностьта на единъ френски франкъ. Бандитѣ на Мусолини си пробиха пѫть до властьта въ шесть области. Балбо въ Ферара и Фариначи въ Кремона нападнаха „червенитѣ“ Една истинска гражданска война на дребно, единъ видъ герила, тероризираше Италия. А Мусолини все още твърдѣше, — на теория — че е социалистъ. За да дойде на власть обаче трѣбваше да има нѣкакъвъ противникъ. Прочее, той нападна работницитѣ подъ предлога, че трѣбвало да ги „освободи“.

Пълната реакционность — и увеличеното насилие — доведе до „Марша срещу Римъ“ презъ октомврий 1922 г. Като министъръ-председатель той бѣше бандитски главатарь, който е станалъ достатъчно голѣмъ и силенъ, за да може да смъкне правителството чрезъ блъфъ. Когато се увѣри, че армията нѣма да се насочи срещу него и когато разбра, че кральтъ ще го назначи за министъръ-председатель, той поиска неограничена власть. Маршътъ къмъ Римъ въобще не бѣше никакъвъ маршъ къмъ Римъ. Фашиститѣ завзеха нѣколко града, докато войската остана „неутрална“ настрана. Мусолини замина за Римъ въ спаленъ вагонъ и петдесеттѣ хиляди фашисти, които се бѣха събрали въ Римъ, спокойно се разотидоха на следния день.

Историята на Мусолини следъ 1922 г. е известна на всѣкиго. Той образува едно коалиционно правителство и както Хитлеръ следъ десеть години изхвърли нефашиститѣ. Подкрепиха го заеми отъ банковата кѫща Морганъ. Единствената тежка криза до Абисинската война бѣше аферата Матеоти. Повечето отъ съвременнитѣ критици вѣрватъ, че Дуче е заповѣдалъ непосрѣдствено убиването на социалистическия водачъ Матеоти. Въ всѣки случай неговата морална отговорность е безспорна. Споредъ осведомени лица, Мусолини не само че е заплашвалъ въ камарата Матеоти, но го е казвалъ и въ частни разговори, като само при споменаване на името му изпадалъ въ бѣсъ. Всѣки може да си представи какъ той е избухвалъ въ присѫтствието на свои приближени: „Тоя Матеоти!…“ Приближенитѣ разбрали сигнала и увѣрени, че съ това ще спечелятъ благоволението на Дуче, на своя отговорность отвлѣкли и убили младия социалистъ. Твърде удобно е за всѣки диктаторъ, когато събитието се развие по тоя начинъ: тръгне ли историята „добре“, то събитието е преимущество. Тръгне ли „зле“, т.е. превърне ли се въ скандалъ, диктаторътъ може да отхвърли всѣка отговорность. Мусолини е билъ винаги достатъчно смѣлъ, за да поема отговорности. Той трѣбваше да признае, че убийцитѣ сѫ били фашисти „отъ високъ рангъ“. И наистина, обвинени бѣха нѣколцина отъ най-близкитѣ му другари. Въ една бележита речь предъ камарата той се изказа така:

„Но, господа, що за пеперуди преследваме ние подъ Титовата арка! Добре, азъ заявявамъ тукъ предъ това събрание, предъ цѣлия италиански народъ, че азъ, само азъ поемамъ политическата, моралната, историческата отговорность за всичко, което е станало. Ако нѣколко думи, по-малко или повече осакатени, при възпроизвеждането имъ, сѫ достатъчни да обесятъ единъ човѣкъ, то дайте вѫжето тукъ! Ако фашизмътъ означава само рициново масло или удари съ приклади, а не гордата страсть на най-добрата италианска младежь, то вината е само моя!“

Явно е, че това е почти сѫщата техника, съ която Хитлеръ си послужи следъ убийствата на 30 юний. И той сѫщо така пое цѣлата отговорность. Все пакъ аферата Матеоти бѣше силно разтревожила Дуче. Крайниятъ й резултатъ обаче му бѣше отъ полза, защото последствията отъ нея му дадоха възможность лесно да изолира опозицията и да я унищожи.