Джон Гънтър
Европа безъ маска (80)

Развихрени идеалисти

Вѫтрешното съдържание на това правителство на Азаня, което даде пакъ надежда на либералитѣ отъ цѣлия свѣтъ, бѣше донѣкъде съмнително. Малцина отъ неговитѣ членове имаха известна опитность въ политиката или въ управлението. Повечето бѣха интелектуалци — професори, академици или писатели. Духовнитѣ бащи на републиката не бѣха нито политици, нито генерали, а лѣкари, подобно на д-ръ Мараньонъ, философи като Мигуелъ де Унамуно, есеисти като Ортега и Гасетъ. Обикновено революция се прави съ орѫжие и пари. Революцията въ Испания се уповаваше върху азбуката.

Всѣка страна може добре да се оцени чрезъ нейнитѣ посланици. Посланицитѣ на нова Испания представляваха твърде пъстроцвѣтна сбирка. Представете си, че президентътъ Рузвелтъ изпрати Мънкънъ, Ѫптонъ Синклеръ и Синклеръ Луисъ за посланици въ Лондонъ, Парижъ и Берлинъ. Или пъкъ, че английското правителство довѣри най-важнитѣ дипломатически постове на Уелсъ, Хъкслей или Ноелъ Коуардъ. Моля, така постѫпиха испанцитѣ. Въ Женева отиде Салвадоръ де Мадариага, професоръ и бившъ журналистъ. Въ Лондонъ се яви единъ отличенъ писатель на романи Рамонъ Перезъ де Айала. Германцитѣ получиха единъ лѣвъ социалистъ и интелектуалецъ, Луисъ Араквистайнъ. Хулио Алварезъ делъ Вахо, който до диктатурата на Примо де Ривера бѣше кореспондентъ на „Манчестеръ Гардианъ“, отиде въ Мексико, поетътъ Габриелъ Аламоръ — въ Римъ, а Рикардо Баеза, който преведе „Outline of History“ отъ Х. Г. Уелсъ на испански езикъ, замина за Чили.

Като пълноправни представители на нова Испания бѣха застѫпени, разбира се, и нѣколко работници депутати. Напримѣръ: донъ Франциско Ларго Кабалеро, най-видниятъ социалистически членъ на кабинета, по професия бояджия. За него се дрънкатъ много вицове. Въ първитѣ дни на кабинета той билъ поканенъ на нѣкакъвъ тържественъ банкетъ. „Ахъ, сеньоръ Кабалеро, бихъ се обзаложила, че никога не сте виждали такава кѫща отвѫтре!“ изчуруликала домакинята. „Мадамъ, — поклонилъ се Кабалеро, — познавамъ тая кѫща като джоба на жилетката си. Преди петь години азъ бѣлосвахъ тукъ потона!“

Единъ твърде известенъ политикъ отъ старата гвардия, Мелкуядесъ Алваресъ, билъ заприказванъ въ кортезитѣ. „Ало, — извикалъ единъ отъ новитѣ депутати, — добре дошли въ парламента! Нима не ме познавате? Азъ съмъ носачътъ, който преди две години въ Севиля пренесе куфаритѣ ви отъ гарата до хотела!“ Единъ народенъ представитель, портиеръ на голѣмъ жилищенъ блокъ, получи много важенъ правителственъ постъ. Другъ изпита желание на 33-годишна възрасть да тръгне на училище. Всичко това илюстрира една твърде важна точка: липса на хора.

Новото правителство написа, черно на бѣло, програмата на републиканска Испания. Най-напредъ се състави една конституция. Това не бѣше новость. Опититѣ да се направи Испания конституционна страна се простиратъ върху цѣлъ вѣкъ. Направи се грѣшка: младата република плащаше голѣма дань на теорията, тя прахоса много усилия да уточни писмено своитѣ стремежи, а забрави да съпостави тия си стремежи съ конкретната действителность.

Въ всѣки случай новата конституция бѣше единъ бележитъ документъ, пропитъ съ чистия, здравъ духъ на Жанъ-Жакъ Русо и Томасъ Джеферсонъ. Тя отне държавната принадлежность на религията, отдѣли църквата отъ държавата. Тя направи Испания „Република на работницитѣ отъ всички класи“. Тя обеща на работницитѣ участие въ управлението, въ рѫководството и въ печалбитѣ на всички предприятия. Тя премахна отрицателнитѣ последици отъ безбрачнитѣ раждания, направи основното образование задължително и даде — въ Испания! — изборни права на женитѣ. Тя позволи развода по взаимното съгласие на дветѣ страни или по важни причини една година следъ брака. Тя бѣше първата държавна конституция, въ която се подчертаваше авторитетътъ на Обществото на народитѣ. По силата на това Испания си забраняваше да обявява война, освенъ когато Обществото на народитѣ би дало своето одобрение.

И това, което трѣбваше да се очаква, се случи: новата конституция не функционираше. Правителството бѣше така заето съ изработването на красиви фрази, че пренебрегна практическата политика. Неговитѣ неприятели придобиха надмощие, защото Азаня като искренъ либералъ, вѣрваше въ правото, осигуряващо свободата на словото и го позволи на тия, които искаха неговото унищожаване. Поради това той бѣше закаранъ на глуха линия и бламиранъ въ кортезитѣ. Реакцията го победи, защото и той, подобно на Ваймарската република въ Германия, пропусна да се защити срещу враговетѣ си. Той вѣрваше, че ще може да преобрази изъ основа общественитѣ слоеве безъ революция. Той се излъга.