Джон Гънтър
Европа безъ маска (79)

Въ сѫбота на 18 юлий 1936 г. избухна гражданската война въ Испания. Отъ една година вече кървавата борба опустошава полуострова. Въ началото изглеждаше, че силитѣ на метежницитѣ сѫ почти равни на силитѣ на правителството. Метежницитѣ държеха въ свои рѫце Мароко, областьта около Гибралтаръ и доста земя на северъ. Правителството бѣше непоклатимо въ голѣмитѣ градове: Мадридъ, Валенция и Барцелона. Следъ пристигането на нѣколко пиратски италиански самолети въ Мароко, избухна и опасностьта отъ тежки международни усложнения. И когато стана явно, че Германия поддържа метежницитѣ съ орѫжие, Европа здраво се разтревожи.

На страната на метежницитѣ застанаха, въ едри щрихи изразено, „лоялиститѣ“, т.е. римокатолицитѣ, монархиститѣ, фашиститѣ и полуфашиститѣ, а сѫщо тъй и метежническитѣ генерали, които мразѣха демократичната република и бѣха готови да я премахнатъ чрезъ кръвь и насилие. Че тия метежници следъ време бѣха наречени отъ английския консервативенъ печатъ „лоялисти“ и „националисти“, бѣше, разбира се, заблуждение по отношение на честния английски читатель. На югъ метежницитѣ бѣха водени отъ генералъ Франко, който отдавна бѣше игралъ една подла роля въ испанската политика, а на северъ — отъ генералъ Мола, дотогава напълно неизвестна личность.

Съ правителството бѣше… правителството, — единъ либерално демократически кабинетъ, който управляваше съ социалистическа и комунистическа подкрепа. Между „Front populaire“ въ Франция и „Fronte Popular“ въ Испания имаше тая разлика, че социалиститѣ въ Франция бѣха поели една активна роля въ управлението, докато социалиститѣ въ Испания стоеха настрана и се колебаеха да взематъ ли участие въ отговорностьта на правителството. Единъ отъ несигурнитѣ фактори, на които правителството се уповаваше, бѣше голѣмата Синдикална организация. На фронта на правителството бѣха застанали и каталонскитѣ националисти, римо-католически групи, подобни на баскийскитѣ автономисти, които бѣха предани на републиката. Една народна милиция, рекрутирана отъ работници и селяни, се опита да отбие нападението, което всѫщность бѣше чисто и просто фашистски бунтъ. Борбата очерта два остро оформени фронта: отъ едната страна дѣснитѣ, отъ другата — лѣвитѣ. Въ случая дѣснитѣ се смѣтаха за онеправдани.

Впрочемъ, за да се запознаемъ добре съ причинитѣ, които доведоха до гражданската война, ще трѣбва да се върнемъ нѣколко години.

Презъ една тъмна нощь на декемврий 1930 г. презъ мадридскитѣ странични улици се промъквала една самотна фигура. Който би я проследилъ, би видѣлъ, че тя принадлежи на едъръ, здравъ мѫжъ, който при всѣки моментъ на съмнение плътно се притискалъ о стенитѣ. При по-близко разглеждане наблюдательтъ би видѣлъ едно интересно лице — тлъсти бузи, жабешки очи, жълто-зеленъ цвѣтъ на лицето. Той би забелязалъ още и една брада, която изглеждала нѣкакси странно. Тя не подхождала на лицето. Причини за това: тя била изкуствена. Забързалиятъ се презъ нощьта господинъ съ брадата би призналъ при разпитъ, че е донъ Мануелъ Азаня, дребенъ чиновникъ и литераторъ. И никой не би повѣрвалъ, ако нѣкой би казалъ, че тоя човѣкъ следъ две години ще стане министъръ-председатель на Испания.

Презъ сѫщата нощь пристигналъ другъ господинъ въ голѣмъ автомобилъ презъ една друга странична улица на Мадридъ. Вториятъ билъ високъ, строенъ, съ тежки торбички подъ очитѣ и щръкнала долна уста. Родословното дърво на тоя господинъ било великолепно. Четири или петь столѣтия неговитѣ хабсбургски и бурбонски прадѣди оцвѣтили кръвьта му въ чисто синя. Да, това билъ той — кральтъ. Той спрѣлъ колата си предъ едно голѣмо тухлено здание, кѫдето се били събрали много хора. „Какво правятъ тия хора тукъ, — запиталъ се Алфонзо — тукъ предъ затвора?“

Пакъ презъ сѫщата вечерь въ затвора се състояло едно странно събрание. Едно заседание на правителство. Участницитѣ били въ известенъ смисълъ министри безъ портфейли. Тѣ не били натоварени отъ краля да съставятъ нѣкой новъ кабинетъ. Точно обратното! Тѣ били арестанти — революционери въ затвора. Тѣ обаче били оптимисти и вѣрвали, че има само единъ въпросъ налице: да излѣзатъ отъ затвора и да дойдатъ на власть. Прочее, защо да чакатъ? И така тѣ образували своето правителство — тамъ, въ затвора.

Донъ Мануелъ продължилъ своя тайнственъ пѫть, докато стигналъ кѫщата на единъ свой приятель отъ Мексико, сеньоръ Гузманъ, кѫдето изчезналъ. Краль Алфонзо пъкъ продължилъ пѫтя си презъ Мадридъ и отишълъ въ двореца. Презъ просторни мраморни зали, презъ чудно украсени стълби той достигналъ своята стая, едно малко нощно помѣщение съ бѣли стени, единъ телефонъ, два стола и скромно месингово легло. Той влѣзълъ въ връзка съ нѣколцина отъ своитѣ секретари. Часоветѣ за посещения на тия смѣшни, луди революционери въ затвора тѣбвало за въ бѫдеще да се ограничатъ. Алкала Замора, водачъ на затворницитѣ, билъ посещаванъ преди това отъ 1700 души на день! И тѣ всичкитѣ се били представили за роднини, за да получатъ разрешение! „На това безредие трѣбва да се тури край!“ — казалъ кральтъ.

Край обаче нѣмало. При Замора идвали 1700 души, но и 7000 биха отишли съ радость. И тѣ отишли, символично казано, когато следъ нѣколко месеца, следъ единъ повърхностенъ процесъ, затворницитѣ били освободени. Донъ Мануелъ Азаня, който билъ единъ видъ свръзка съ външния свѣтъ, взелъ участие въ съвещанието на своитѣ освободени другари. Революционната агитация започнала сериозно. Зле съветванъ отъ неумѣли и колебливи чиновници, кральтъ разрешилъ градскитѣ избори, първитѣ избори въ Испания следъ много години. Алфонзо трѣбвало да заплати грѣховетѣ на своя диктаторъ Примо де Ривера, който въ продължение на дълги години потискалъ общественото мнение. Изборитѣ донесли едно преобладаващо републиканско мнозинство, особено въ голѣмитѣ градове.

Самъ революциониятъ комитетъ, не малко учуденъ отъ размѣритѣ на своята победа, събралъ се не другаде, а у дома на единъ лекарь специалистъ по изследванията на жлѣзитѣ, д-ръ Грегорио Мараньонъ. Д-ръ Мараньонъ билъ единъ отъ придворнитѣ лѣкари. Тамъ билъ помоленъ да се яви стариятъ графъ Романонесъ, комуто било открито заявено, че кральтъ трѣбва да си върви. Кральтъ си отишълъ. Една петстотинъ годишна монархия се сгромолясала, безъ да се даде единъ изстрелъ. Испанската династия преминала въ плесеньта на историята, като паднала отъ дървото маслина.

Защо Алфонзо си отишълъ така кротко, безъ борба? На първо мѣсто: за да се избѣгне проливане на кръвь. Следъ това, за да защити живота на кралицата. Трето, защото двамата му старши синове били жертва на хемофилията, тая така често срещана въ царскитѣ родове ужасна кръвна болесть, и абдикация въ полза на единъ здравъ наследникъ била твърде трудна. Още презъ сѫщата нощь кральтъ заминалъ съ автомобилъ за Картегена. На следната сутринь кралицата взела влака за Парижъ. Изтеклата нощь тя прекарала будна съ децата си. Всички свѣтлини горѣли. Канарчета, любимитѣ птички на децата, цвърчели презъ цѣлата нощь, уплашени отъ танцуващитѣ сѣнки на горящитѣ канделабри. Отвънъ бодърствувалъ народътъ.

Алкала Замора образувалъ едно временно правителство и за единъ отъ постоветѣ не допусналъ никакви дискусии. Донъ Мануелъ не билъ въ затвора, когато се разпредѣляли постоветѣ. Това обаче не било нуждно. Най-важниятъ постъ въ Испания го очаквалъ — военното министерство. Той го поелъ. Като огромна зелена жаба той кисналъ върху синьото министерско кресло въ Дома на кортезитѣ, парламентътъ, отъ юлий до октомврий, като едвали произнесълъ една дума. Той говорилъ само за военния бюджетъ. По нито единъ другъ пунктъ не се обадилъ. Крайно спокоенъ и търпеливъ човѣкъ билъ тоя Мануелъ Азаня. Преди двадесеть години той усърдно се занимавалъ любителски презъ свободнитѣ си часове съ изучаване организацията на войската, военна стратегия и тактика. Наистина комично занимание за единъ интересуващъ се отъ литературата малъкъ чиновникъ! — мислили хората. Единъ отъ приятелитѣ му го запиталъ нѣкога: „Защо се трепишъ съ тия досадни военни книги?“ — „Защото — билъ отвърналъ Азаня, — следъ двадесеть години ще стана воененъ министъръ.“

Презъ октомврий 1931 г. кабинетътъ на Алкала Замора падна поради една сериозна криза. Като преданъ католикъ, Замора протестира енергично срещу конституционното опредѣление, което предвижда разтурянето на Йезуитския орденъ. Той подаде оставка. Така страната остана безъ шефъ на правителството. Нѣщата изглеждаха твърде безнадеждни. Тогава Азаня се повдигна отъ своето синьо кресло и си проби пѫть презъ тремоветѣ. „Азъ ще образувамъ правителство!“ — заяви той. — И той го образува въ тринадесеть минути. Алкала Замора бѣше покаченъ върху единъ постъ съ много почести и малко власть! Той стана председатель на републиката. Азаня стана министъръ-председатель. Алкала Замора съ своето гладко, жълто, овално лице, върху което седи единъ малъкъ носъ, прилича забележително на костенурка. Азаня, жабата, скочи върху гърба му. И презъ следващитѣ две години той управляваше Испания.