Джон Гънтър
Европа безъ маска (67)

Йезуитскиятъ войникъ

Генералъ Максимъ Вейганъ, който се пенсионира като генералъ-инспекторъ на френската войска въ началото на 1935 г., бѣше 68-годишенъ. Нѣма съмнение обаче, че тоя топлокръвенъ малъкъ воененъ жрецъ, който създаде „Варшавското чудо“, въ случай на война ще напусне пенсионерството си, за да командува още веднъжъ войскитѣ на Франция.

Той постѫпилъ въ пехотното военно училище Сенъ Сиръ като чужденецъ, защото е роденъ въ Белгия, но изнесълъ блѣскава кариера. Следъ първото сражение при Марна, Жофръ го назначава за началникъ-щаба на Фошъ, и презъ цѣлата война той остава „дѣсната рѫка“ на Фошъ. Подобно на Вейганъ, и Фошъ билъ преданъ католикъ. Двамата генерали всѣка сутринь отивали на литургия, преди да започнатъ дневнитѣ боеве.

Следъ войната Фошъ даде на Вейганъ Полша. Той организира и оживи полската войска и спечели сражението предъ вратитѣ на Варшава. Поляцитѣ, разбира се, никога нѣма да му простятъ, че ги спаси. Той нѣмаше претенцията да обсеби славата. Това направиха други хора за него, но и това не се хареса на поляцитѣ.

Преценката на Клемансо е ценна и заслужава да се запомни: „Вейганъ е нѣщо. Грозенъ, грозенъ е той, съ лоша фигура, извитъ и намръщенъ. Като дете навѣрно е получавалъ много ритници. Но е уменъ. Въ него се крие нѣщо, нѣкакъвъ тъменъ огънь. Той се стараеше да ме дразни въ междусъюзническия съветъ. Той е — какъ да кажа? — опасенъ човѣкъ, способенъ на всичко въ критични моменти, готовъ да отиде до крайность… Опасенъ е, но цененъ… Той има едно превъзходно качество: знае да се справи съ своята работа, безъ да дрънка или пъкъ да позволи да се дрънка за него. Отиде въ Полша. Не знамъ какво е правилъ тамъ, но каквото и да е правилъ, трѣбвало е тъй да стане. Завърна се, безъ да каже много нѣщо. Никога не се знае, какво прави или какво възнамѣрява да прави. Това е много ценно… Фошъ не бѣше глупакъ, той притежаваше дарованието на добритѣ младежи: простота. Вейганъ е нѣкакси по-другъ, по-чувствителенъ, по-дълбокъ. Естествено, заврѣлъ се е до уши между поповетѣ.“

Католицизмътъ на Вейганъ — той е фанатиченъ католикъ — го прави подозрителенъ за лѣвитѣ. Тѣ го обвиняватъ въ политически аспирации. Билъ превърналъ Сенъ Сиръ въ роялистично-клерикална крепость. Преди да отиде въ Полша и следъ това Вейганъ се показалъ като злобенъ болшевикоядецъ. Когато стана губернаторъ на Сирия, Ерио успѣ да му тури кракъ. И до днесъ той още не е маршалъ на Франция, при все че това технически се обосновава така: само главнокомандуващи войската могатъ да ставатъ маршали на Франция, а той е билъ само началникъ-щаба. Вейганъ е естествено открай време свѣтлата надежда на дѣснитѣ и лелеяното дете на фашистскитѣ лиги.

Маршалъ Петенъ, воененъ министъръ на Думергъ, е „лѣвъ генералъ“, ще рече добъръ републиканецъ. Дѣснитѣ го толерираха, защото неговитѣ дарования не може току-така да се отминатъ. Петенъ е роденъ презъ 1856 г. и не представлява вече никаква сила, нито въ политическитѣ, нито въ военнитѣ работи.