Джон Гънтър
Европа безъ маска (60)

Голѣмиятъ братъ на „Фрицоветѣ“

Едуардъ Ерио, кметъ на Лионъ, хладнокръвенъ, но понѣкога упоритъ идеалистъ, води радикалъ-социалистическата партия, втората по голѣмина въ френската камара. Тая партия, отговаряща повече или по-малко на английскитѣ либерали, не е нито радикална, нито социалистическа, и Ерио, една многостранна личность, представлява много добъръ образъ на нейнитѣ цели, нейния темпъ, нейнитѣ граници. Той е винаги голѣма сила, защото срѣдниятъ французинъ е радикалъ. Радикалитѣ принадлежатъ твърде естествено на Народния фронтъ.

Той е роденъ въ Лионъ презъ 1872 г. и до сега живѣе тамъ. Отъ 1905 г. е непрекѫснато кметъ на тоя градъ. Когато мѣстната опозиция понѣкога стане сериозна, той отива въ градския съветъ, плаче и се жали, докато бѫде отново избранъ, а противницитѣ му започватъ да се срамуватъ, задето сѫ посмѣли въобще да замислятъ изтъкването на другъ кандидатъ. Като момче е билъ крайно беденъ. Образовалъ се е предимно самъ. Билъ е учитель, професоръ въ Лионския университетъ и накрая депутатъ.

Той свири като голѣмъ артистъ върху гамата на чувствата. Това го увлича до единъ смѣшенъ и страненъ патосъ. „Господа, — казалъ нѣкога той, и сълзи потекли по странитѣ му, — ние нѣмаме право да се караме край смъртния одъръ на нашата бедна майка Франция.“ При провалянето на франка презъ 1926 г. той се хваналъ за коситѣ съ Поанкаре. Той обича да притиска рѫка къмъ сърдцето си, чиято топлота и добродетель той никога не е ценилъ.

Въ противоположность на мършавия, сухъ, язвителенъ Поанкаре, Ерио е камара отъ тлъсти меса, които се дължатъ на добрия животъ, който той води. Следъ пѫтуването си до Москва той се разболѣлъ сериозно отъ разстройство въ храносмилането — усладилъ му се много черниятъ хайверъ. Неотдавна единъ мой приятель въ Женева взелъ малъкъ аперитивъ съ него — „само една хапка“: супа, две сини пъстърви, една яребица, значителни количества разни зеленчуци, единъ десертъ и сирене и всичко това обилно полето съ две пълни бутилки бургундско вино. И самъ той приписва доброто състояние на здравето си на обстоятелството, че билъ пъленъ въздържатель по отношение на всѣкакъвъ алкохолъ. Да бѫдемъ наясно: независимо отъ виното и бирата.

За пръвъ пѫть Ерио стана министъръ-председатель презъ 1924 г. Неговото правителство се зае да обърне реваншната политика, чийто пѫть бѣше очертанъ отъ Поанкаре и Клемансо. Изпълнена съ интересъ и надежда, Европа се вслуша съ внимание. Ерио и отъ другата страна на канала Макдоналдъ изглеждаха като въплъщения на ново, примирително време. Особено Ерио, снаженъ, съчувственъ, образованъ, добродушенъ, великодушенъ, представляваше за Европа образа на забравена Франция, страната на класичния хуманизъмъ, на Жанъ-Жакъ Русо, на човѣшкитѣ права и на Великата революция.

Нѣкое време той вирѣеше върху обратната страна на измършавѣлия поанкаризъмъ. Той се постара да сключи договоръ съ Англия — по онова време френско-английскитѣ отношения бѣха сериозно разстроени. Искаше да се примири и съ Германия чрезъ уреждане на репарационния въпросъ. Два месеца следъ съставянето на неговия кабинетъ, Руръ бѣше освободенъ и Доусовиятъ планъ въведенъ. Тия събития сега ни изглеждатъ дребулии — тогава тѣ бѣха буквално чудовищни. Ерио даде на Европа ново начало. Той въведе политиката, която оттогава рѫководи Франция въ външно-политическитѣ й отношения — осланяше се на Обществото на народитѣ, когато то се придържаше къмъ своитѣ цели.

Много следъ това, презъ годината 1930 Ерио се сблъска съ разорѫжителнитѣ планове, които трѣбваше да съблазнятъ Германия да влѣзе въ европейската игра. Поради това той бѣше начинательтъ на Лозанската спогодба, която тури край на репарациитѣ и приключи една мрачна глава отъ следвоенната епоха. Той бѣше първиятъ френски министъръ-председатель, който застана на добра основа съ СССР, а презъ 1932 г. той подписа френско-руския пактъ за ненападение. Той бѣше сѫщо така на мнение, че Франция трѣбва да заплати задълженията си къмъ Съединенитѣ щати и загуби поста си, защото пестеливиятъ французинъ, подобно на англичанина съ срѣдна честность, намира такива мисли за крѫгла глупость.

Когато започнаха разочарованията отъ Ерио, неговиятъ идеализъмъ избледнѣ. Подобно на повечето либерали, той започна да прави неминуемитѣ голѣми компромиси. Той прие единъ постъ въ националния кабинетъ на Думергъ, при все че неговата партия не участвуваше. Отъ него очакваха, че той ще осѫди златния еталонъ и отчайващата лавалова зависимость отъ банкитѣ. Той обаче прие едно министерство подъ шефството на Лавалъ. Приятелитѣ му казваха, че той направилъ това, за да бѫде Лавалъ по-добре изслушанъ въ Женева и за да го държи въ рѫцетѣ си.

Ерио може да изнесе речь, и то блестяща речь, при все че неговото добре оформено и сѫществено слово често пѫти е импровизирано. Презъ 1933 г. той се завърна отъ Америка съ „Илъ де Франсъ“. Неговъ спѫтникъ бѣше Падеревски. По пѫтя се празднувалъ полскиятъ националенъ праздникъ. Параходното дружество склонило Падеревски да свири. Свѣтлинитѣ били така смалени, че никой да не можелъ да вижда силно страдащия отъ ревматизъмъ старъ човѣкъ. Падеревски, въ състояние едва да държи пръститѣ си върху клавишитѣ, свирилъ свои работи, и то чудесно. Ерио, разбира се, казалъ встѫпителнитѣ думи. Думитѣ му били въ единъ стилъ съ музиката. Ако нѣкой отъ присѫтствуващитѣ не го е знаелъ кой е, би го приелъ за полякъ.

Като мнозина френски държавници, той е основно образованъ. Притежава отличенъ стилъ. Ритъмътъ на неговата фраза, блѣсъкътъ на нѣкое изкустно поставено прилагателно, страстниятъ тонъ на нѣкой неочакванъ глаголъ — това сѫ нѣща така близки на сърдцето му, както „кверелитѣ отъ щука“ въ любимия му ресторантъ „Меръ Бразие“ въ Лионъ. Ерио е написалъ нѣколко книги, и тѣ сѫ отлични: една студия върху мадамъ Рекамие, сѫщо и една отъ най-хубавитѣ книги, писани върху Бетовена.

Ерио се бѣше скаралъ съ партията си. Даладие и младитѣ изпитваха ненависть къмъ него. Когато годината 1935 отиваше къмъ края си, той бѣше станалъ самотна фигура. Презъ 1936 г. Блумъ не му даде мѣсто въ кабинета си. Презъ време на голѣмитѣ си дни Ерио бѣше твърде силенъ, следъ това твърде мекъ. Въ фокуса на своитѣ чувства той изглежда да е обвзетъ отъ странната идея, че трѣбва „да спаси“ Франция. Отъ какво? Това никой не знае.