Джон Гънтър
Европа безъ маска (18)

Опозиция

Ядката на хитлерщината е стремежътъ да се постигне „единна“ Германия. До сега нациститѣ нападаха протестанти, католици, евреи; тѣ нараниха смъртно работническитѣ класи и не можаха да проведатъ сериозно своята програма за социални и стопански подобрения, безъ да засегнатъ индустриалцитѣ, а чрезъ тероръ и бруталности очуждиха републиканцитѣ, демократитѣ, социалиститѣ и комуниститѣ.

До есеньта на 1936 г. Хитлеръ проведе три народни допитвания. Отъ първото поиска одобрение на своето излизане отъ Обществото на народитѣ. Гласуваха му довѣрие съ 92.3 на сто. При второто — той пожела, следъ смъртьта на Хинденбургъ длъжноститѣ канцлеръ и председатель на републиката да се обединятъ въ едно лице. Той получи 38.362.760 гласа отъ всичко 43.529.710. Третиятъ плебисцитъ последва окупацията на Рейнската область презъ мартъ 1936 г. Разбира се, на тия гласувания липсваше свободата въ англосаксонски смисълъ. Плебисцитътъ въ Сааръ му даде деветдесеть на сто, но при всѣки другъ канцлеръ биха се получили, безсъмнено, деветдесеть и деветь на сто. Последнитѣ общи избори въ Данцигъ, при изключителното напрежение за ловене гласове, се оказаха много по-добъръ барометъръ на народното мнение, отколкото гласуването съ „за или противъ Германия“ въ Сааръ. Тѣ му дадоха само 139.043 гласа отъ 234.956 — победа, разбира се, но не и мнозинство съ две трети, на каквото той се надѣваше.

При последнитѣ, донѣкѫде свободни, германски избори на 5 мартъ 1933 г. — които се състояха подъ сѣнката на пожара въ Райхстага — Хитлеръ получи 43.9 на сто. Вѣрвамъ, че при избори, произведени сега, той значително ще подобри тоя процентъ. Общиятъ брой на марксистскитѣ гласове (социалисти и комунисти) презъ 1933 г. възлизаше още на 11.845.000. Тоя брой навѣрно е вече намаленъ, но независимо отъ това въ Германия още живѣе една мълчалива и неизмѣримо голѣма опозиция. А кѫде ли сѫ тия милиони гласоподаватели?

Тѣ сѫ премахнати. Тѣ сѫ изтормозени отъ полицаи и агенти. Тѣ гласуватъ съ „да“ при изборитѣ, защото се плашатъ за кожата си. Нѣкои отъ тѣхъ потърсиха прикритие, като влѣзоха въ СА. Изобщо тѣ чисто и просто таятъ мнението си, чувствата си, вѫтрешната си почтеность и чакатъ. Чакатъ своя день. Но представляватъ ли тѣ нѣкаква дейна политическа сила? Не.

Революция въ една полицейска държава като Германия представлява неизмѣримо трудно дѣло. За днешнитѣ времена е почти аксиома, че никаква революция не може да успѣе, докато въстаницитѣ не разполагатъ съ орѫжие и муниции, равни на тия на правителството, или по-голѣми. Обаче изключително трудно е да се постигне такова надмощие.

Доколко важно е орѫжието, сами нациститѣ се убедиха въ своя вреда по време на австрийската гражданска война презъ юлий 1934 г. Поради небрежность или прекалена самонадеяность, тѣ пропуснаха да въорѫжатъ своитѣ привърженици.

Въобразяваха си, че щомъ се даде сигналътъ за въстание, войската и полицията ще се разбунтуватъ и ще предадатъ орѫжието си на тѣхъ. Войската и полицията на д-ръ Долфусъ обаче му останаха вѣрни въ голѣмата си часть. По тая причина ние видѣхме комедията: хиляди и хиляди разярени, разбунтувани нацисти да тичатъ нагоре-надолу и при всѣко прѣко и непрѣко нападение да се виждатъ спъвани поради липса на орѫжие. Това бѣше основна поука. Само съ крѣсъци картечница не се превзима.

Разбунтува ли се народътъ срещу Хитлера, той ще го избие. За тая цель той разполага съ Райхсвера, освенъ съ СА и СС. Райхсверътъ, съставенъ предимно отъ селянчета, при евентуаленъ бунтъ въ селски области може би нѣма да стреля, но съ селянитѣ въ Третия райхъ по-добре да не се занимаваме. Съ градското население обаче процедурата ще бѫде кратка. Ще се възрази, че дори и Хитлеръ не би разстрелялъ десетки хиляди невъорѫжени или зле въорѫжени метежници. Но това нѣма и да бѫде наложително — нѣколко стотинъ сѫ достатъчни.

Вмѣсто откритъ бунтъ, по-вѣроятно е да се проведе бавно придвижване напредъ на недоволнитѣ маси чрезъ ропотъ и пасивна съпротива, саботажи, при растяща оскѫдица, докато се появи нѣкоя пукнатина въ духа на правителството и при настѫпилата паника то се хвърли да прави глупости. Недоволството може да разяжда до най-високитѣ върхове, да разстройва държавното рѫководство, да разпалва ревнивость между подфюреритѣ, тъй че Гьобелсъ да се втурне на една страна, Шахтъ на друга, а разногласието да стане тъй дълбоко и непреодолимо, че самъ Хитлеръ да не бѫде вече въ състояние да запуши дупката.

Въ такъвъ случай правителството може да прибѣгне до едно класическо, но много опасно срѣдство: войната.